Боян Радойков*

Кризата в Украйна и спорните назначения на новата външна министърка в министерството хвърлиха светлина върху липсата на ясно дефинирана суверенна външна политика. Опитните политици знаят, че може да се оцелее известно време чрез провеждане на политика на приблизителността, но реалността винаги ви настига и в повечето случаи тя е болезнена. Например истината е, че въпреки миналото си величие, днешна България е слаба в политическо, геополитическо, демографско, икономическо и военно отношение, а на слабите държави се гледа или 

със снизхождение, или с презрение

 от големите играчи.

След повече от 30 години мъчителен демократично-корупционен преход, българите осъзнават, че присъединяването на страната ни към Европейския съюз през 2007 г., което беше правилният ход, не доведе до нова ера на икономически просперитет и политическа стабилност. България остава най-бедната страна в ЕС, без реална независимост при вземането на външнополитически решения, с недостатъчно изразен суверенитет в ключови моменти на международно напрежение и с доказана склонност да играе от двете страни на оградата.

* * * * *

От Втората световна война до 1989 г. българската външна политика се определя от Съветския съюз. В продължение на 45 години, България е сочена за най-верния съюзник на Москва. Историческите и икономически връзки допълваха идеологическата основа на тези отношения. Интеграцията на България в комунистическия блок определяше изцяло параметрите на нейната следвоенна политика.

Като пример за поемане на инициатива в условията на пълно политическо подчинение, в края на 50-те години на миналия век, българското правителство успява да направи пробив във външнополитическите си отношения и установява контакти с правителствата на Египет и Сирия, породени от антиколониалния потенциал на арабските националистически движения. 

Този дипломатически подход на силна подкрепа за арабската кауза се оказа икономически изгоден. Събитията от 1967 г. дават възможност на София да задълбочи сътрудничеството си в арабския регион, а наред с другите икономически инициативи, участието в процъфтяващата търговия с оръжие е финансово изгодно за комунистическия режим.

За зависима държава като България кризата в Близкия изток в началото на 70-те години на ХХ век се превръща в една от малкото възможности за относително успешно извличане на политически и икономически ползи, ограничени от нерегламентираните конфронтации, характерни за Студената война.

Рестартиране след ноември 1989 г. 

Радикалните промени на европейския континент извадиха България от повече от четиридесетгодишното ограничено дипломатическо пространство за маневриране, и я принудиха да преосмисли външнополитическите си цели. Въпреки че комунистите запазиха влиянието си върху ръководството на страната, краят на СССР през 1991 г. бележи повратна точка във външните отношения на България. Бяха установени по-тесни връзки със Западна Европа, затвърдени от членството ни в Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО) през 2004 г. и в Европейския съюз.

В началото на 1991 г., министърът на външните работи по това време Виктор Вълков изброи следните четири цели на неговото министерство:
- възможно най-пълното интегриране на България в обединената Европейска общност;
- подобряване на отношенията с всички балкански съседи на България и страните от Черноморския регион, като се наблегне на взаимната териториална цялост и суверенитет;
- активно участие в Организацията на обединените нации и други международни организации;
- запазване на възможно най-голяма част от уникалните отношения на България със Съветския съюз, като същевременно се сближи значително със Съединените щати.
Точно в това е проблемът: той и неговите наследници си поставят цели, понякога несъвместими, но не разработват последователна и дългосрочна външна политика, основана на независимостта и суверенитета на страната. След падането на комунизма страната се нуждаеше от нова, стабилна и консолидирана външна ориентация, но интелектуалните и стратегическите слабости на ръководно ниво възпрепятстваха това развитие.
Със свалянето на Живков, в институциите провеждащи българската външна политика, все пак настъпиха промени. Така например, правителствата прекратиха практиката да се назначават кадри на МВР на дипломатически постове. Признавайки за българското разузнавателно присъствие в чужбина, Министерството на външните работи обяви в средата на 1991 г., че занапред във всяко западно посолство ще остане само един определен разузнавач.
При оптимизирането на дипломатическия корпус през 1990 г. и 1991 г., 200 от 544-те дипломати на България бяха отзовани в родината, а 20 от 79-те чуждестранни мисии бяха закрити, предимно в страни от Третия свят. Индикации за новия прагматизъм бяха също така признаването на Южна Корея и Израел, както и официалната покана към папата да посети България.
От края на 90-те години на ХХ век външнополитическият дневен ред на България до голяма степен се определя от необходимостта да се намерят решения на основните въпроси, свързани с политическите промени, тяхното завършване с успешен преход към свободна пазарна икономика, включването на страната във финансовите системи на Европа и света, както и завръщането на България като правова държава в евроатлантическата общност на демократичните държави.
Основните цели на българската външна политика са създаването на благоприятни условия за икономическото развитие на страната и укрепването на нейната национална сигурност. Водещият принцип на българската външна политика е, че сигурността на страната не трябва да бъде насочена срещу трети страни.
През 2022 г., тези външнополитически приоритети остават в общи линии същите. Това включва укрепване на външнополитическите отношения със САЩ и с ключови западноевропейски държави в рамките на ЕС. В същото време близкият съюз на страната със САЩ все повече определя посоката на българската външна политика спрямо държави, смятани за съперници на САЩ, като Русия и Китай.

Двустранните отношения със Съединените щати

За Съединените щати, казусът на България е специфичен, тъй като заедно с Албания тя е най-слабо засегнатата европейска страна от американизацията. През ХХ век, България на практика е извън сферата на американските интереси. И в трите войни - Първата световна война, Втората световна война и Студената война - тя винаги е била на страната на враговете на САЩ, а на 13 декември 1941 г. дори обявява война на САЩ. На 5 юни 1942 г. Съединените щати също обявяват война на Царство България.
Политическите фактори, свързани с края на Студената война и търсенето на нов баланс на влияние между ядрените суперсили, изиграха решаваща роля за развитието на отношенията между България и САЩ. През 2003 г. България и САЩ бяха съюзници в Ирак, а през 2006 г. подписаха споразумение за сътрудничество в областта на отбраната, което предвиждаше предоставяне на военни бази за американската армия в България в рамките на НАТО.
Американският геополитически интерес към България и Балканите има и икономически, но преди всичко военни и политически измерения. Този интерес е тясно свързан с две основни стратегически цели, насочени срещу Русия и Китай. В същото време САЩ оказват натиск върху българските правителства да ангажират страната в регионални инициативи, които имат политически последици.
Най-значимият пример за това е т.нар. Инициатива "Три морета", в която България вече е инвестирала значителни средства и която не е просто проект за укрепване на икономическата, инфраструктурната и енергийната свързаност в Източна Европа, а е  чисто антируска договорка, чиято основна цел е да се ограничи руското влияние и да се противодейства на китайските инвестиции.
Въпреки съюза на България със САЩ и участието ѝ в инициативи като Инициативата "Три морета", българското правителство, под натиска на Русия, участва в изграждането на друг стратегически важен енергиен проект - газопровода, известен като "Турски/Балкански поток". Тaка на България, за пореден път и се наложи да балансира на загуба политическия натиск на Русия и САЩ в геоикономическата им надпревара.
След фиаското на САЩ в Афганистан миналата година, дори и да не е на дневен ред за сега, трябва да се има предвид, че интересът на САЩ към Балканите и Черноморския регион може да се изпари точно толкова бързо, колкото когато се появи за първи път в края на 80-те години. А поради географското си положение, интересът на Русия към влияние в региона никога няма да изчезне.

В търсене на нов външнополитически авторитет

Миналият век бе свидетел на ред социални катаклизми в българското общество. След разделенията в обществото по време на монархията и на тоталитарния режим, настъпването на демокрацията през 1990 г. положи началото на нов цикъл. Въпреки това, тези първи тридесет години демокрация все така подчертават конфронтационната тенденция в българското общество.
От край време, социалната му тъкан се разпада като верижна реакция на ядрено делене - безкрайно и безперспективно. А общество, което десетилетия наред е раздирано от конфронтации, не може да има единна външна политика на високо равнище. Външната политика остава израз на едно обединено общество, което организира по най-добрия и печеливш начин отношенията си както с враждебното така и с приятелското си обкръжение, в защита на своите национални интереси.
След векове на принудително отчуждаване, било то поради хегемонията на Османската империя или на тази на Съветския Съюз, България най-накрая успя да се върне към европейските си корени. За съжаление, българските международни отношения в рамките на ЕС се основават главно на икономическите възможности, които Съюзът предоставя на страната за ускоряване на икономическото развитие и за догонване на социално-икономически развитите западноевропейски държави. Борбата с корупцията и изграждането на правова държава с върховенство на закона бяха изместени на заден план.

България трябва да бъде нещо повече от поредната лепенка на гипсирания крак на Европейския съюз. За да бъде уважавана в международен план, с възобновен  външнополитически авторитет, българското правителство трябва да свърши огромна работа и по-конкретно:
На първо място, една силна държава ще има твърда и влиятелна външна политика. Затова е необходимо да се укрепят основите на държавността, а всяка социална фрагментация е пречка. За да се повиши авторитетът на държавата е необходимо също така да се разработи консенсусна външна политика. Общества, които се поддават на световъртежа от самоунищожение като се затварят в поза на изкупителна жертва по отношение на собствената си история и перспективи не могат да развият структурно стабилна външна политика.
На второ място, след съветското господство, американското доминиращо влияние не е неизбежно, дори и свободата на действие на България да е силно ограничена. Всички искат да бъдат независими, но всички са зависими. Въпросът е като българи да не бъдем доминирани от зависимостите си.
За последните 30 години България стана все по-зависима от Съединените щати. След разпадането на Съветския съюз, страната постепенно се абсорбира в американския империум като влезе в логиката на разширяването на НАТО или като следва безропотно политиките на интервенционизъм и санкции диктувани от Вашингтон.
В края на Студената война, Западна Европа и САЩ пропуснаха възможността за разумно и взаимноизгодно сближаване с Русия. Беше наивно да се вярва, че новите ръководители, всички бивши комунисти, ще се превърнат в демократи от западен тип за една нощ и ще приемат безропотно американското господство.
Ето защо, каквато и да е нейната американска или европейска политика, България трябва да се откаже от прекалено идеологизирания догматичен подход, който ѝ пречи да развие и да наложи способността си да преговаря с Москва от позицията на суверенна държава. В противен случай страната ще остане подчинена дълго време на благоволението на господстващите външни сили.
Що се отнася до позицията ни по отношение на Китай, извън търговско-индустриалната рамка, тя трябва да отразява общите европейски интереси. При сегашното положение не може да става дума за участие в глобален антикитайски алианс. Въпреки това трябва да се отреагира адекватно на задаващото се технологичното господство от страна на Китай. България, както и другите европейски страни, е заплашена от азиатска дигитална колонизация. Затова европейците трябва да отстояват технологичния си суверенитет и да адаптират отношенията си с Пекин към тази стратегическа цел. Изборът им за това трябва да бъде техен собствен, а не направен под диктовката на Съединените щати.

На трето място, за да възстановим външната си политика, е важно да се дефинират нейния времеви хоризонт, обхват и измерение които да  ръководят ежедневните действия на държавните и правителствените ръководители и на министъра на външните работи в междудържавните отношения, следвайки стриктно българският национален интерес.
Главният въпрос тук е свързан с функционалната ефективност на българската външна политика, особено при честата смяна на властта. От новите лидери не се очаква всеки път да измислят нова външна политика за страната. Освен това малцина ръководители встъпват в длъжност с достатъчна подготовка в тази област. Оттук произтича и голямото значение на административния апарат, който подпомага външнополитическата дейност на правителството. За тази цел е необходимо да се изгради нов, силен и компетентен дипломатически корпус, който да не е свързан нито с комунистическите служби за сигурност, нито с последвалите ги корумпирани правителства.

* * * * *
В заключение бих искал да подчертая, че в сферата на външната политика никога няма окончателна обреченост. Ако не ние, то бъдещите поколения ще намерят за свой значим интерес да направят страната си мощна и независима на международно равнище. България ще надживее всички нас, но голямото предизвикателство е при какви обстоятелства и как да я направим по-силна и горда още сега.

*Авторът е бивш международен служител на ООН и доктор по политически науки.