Популизмът като „тука има, тука няма“

Георги Папакочев

„Само истината, но не цялата истина“ – Ото фон Бисмарк

Както всички избори в България, предстоящият местен вот също затъва в тресавището на  популизма.  Много преди началото на предизборната кампания, чието шумно кресчендо тези дни  набира сила, се видяха и чуха кандидати, които уж обещават, но започнаха да  лъжат  „щедро на едро“/по Валери Петров/ електората, че ще му осигурят всичко, навсякъде и веднага, щом бъдат избрани.  С ясното съзнание, естествено, че нито могат да изпълнят повечето си обещания, а още по-малко са компетентни за да ги материализират. Просто крилатата мисъл на Бисмарк, че „Най-много се лъже преди война, по време на избори и след лов“ тези дни придобива реално съдържание, а популистката вакханалия в кампанията вече прераства в предизборен ураган от първа категория.

Популистката вакханалия?

Защо „популистка“,  какво всъщност е популизма и що за грабливи птици са политиците, които го практикуват? И кои, собствено, са техните избиратели, също популисти?

Едно от приемливите определения за изборния популизъм е, че става въпрос за идеология, която използва т. нар. вербална кал, за очерняне на политическия и идеен противник. Този противник най-често са представители на обществените, културни и икономически елити. И доколкото популистите свободно замерят с кал натрупаната от представителите на елитите власт, историческият опит сочи, че тяхното цапащо занимание често  се превръща в онова, което самите те, популистите презират, а крайния резултат обикновено е  авторитарна диктатура или банално корумпиране на демократичните институции.

За разлика от политиците, популизма при избирателите обикновено се изразява с отчуждаване от собствените им възгледи, което води до промяна на техни основни убеждения и избирателни навици. Това неизбежно ги потапя в състояниет на „мозъчна мъгла“, преценките им стават неадекватни и в крайна сметка се стига до откровена политическа безотговорност, каквато всъщност е крайната цел на популизма.

В този ред на разсъждения, няма да е зле да припомним

няколко хипотетични казуса,

които белким светнат „тревога“ в съзнанието на обръгналия от гласувания български избирател и най-вече в мозъка на отчаяните от сиромашия възрастни хора, на многобройните функционално неграмотни в страната, на индивидите с IQ по-малък от праговата стойност 80, на неуспешните, разочарованите, скандалджиите и путинофилите. Сиреч на всички онези, които са готови лековерно да подкрепят на вота политици, които са успели щедро да им натъпчат главите с популистки предизборен зеленчук.

Ето, например, вие сте млад, интелигентен, образован, но партийно обременен популист, който  решава да агитира възрастната си баба и нейната връстничка от съседния вход, като ги заведе на шумна предизборна проява и след това ги почерпи със сладолед, просто така, за да ги спечели за своята кауза. Да, обаче когато двете възрастни жени се озоват сред крещящите симпатизанти или отчаяните протестиращи, участници в проявата, те най-вероятно биха потръпнали от ужас и притеснение, без въобще да се заинтересуват кой за какво скандира, дере се и проповядва. А когато най-сетне седнете с тях в тихата квартална сладкарничка пред купичките с „Истински сметанов сладолед, без изкуствени консерванти, приготвен с любов и страст от майстор сладкар“, двечките възрастни дами със сигурност тутакси ще схванат, че със своите, макар и индексирани пенсийки, трудно биха могли сами да си позволяват подобно лакомство навън. Така, на пръв поглед добрите ви популистки предизборни намерения, автоматически се изправят пред провал, при това – пълен.

Друг хипотетичен казус със същите две  възрастни пенсионерки. На масата със скъпите сладоледи, те се отпускат и се връщат в спомените си за 10 ноември 1989 година, когато след дълго трупаното мълчание през годините на тоталитарния режим, най-сетне са се престрашили да обявят открито, че се гордеят с демократичните промени и затова са излизали, заедно с цялата  си фамилия, на площада за да  скандират с пълно гърло лозунги като „Гласност, кислород, салам!”, „Не правешка, а правова държава“, „Хей, буркан ти роден наш“ или „ Дворците на БКП да станат болници и училища”.

Дали, обаче, тези въодушевяващи навремето лозунги случайно се връщат в спомените на двете възрастни женици днес, когато съдържанието и посланията в тях са все още актуални в иначе европейска България? И това ли, всъщност, е резултата от всички онези безбройни изборно-популистки  обещания, давани на българите през изминалите повече от 3 десетилетия? Наистина ли днес хората могат да бъдат лъгани толкова лесно, колкото през всичките тези години? Получава се така, че след 34 години демокрация и опити за изграждане на нова, различна от комунистическата система, въпросните две български пенсионерки  и стотиците хиляди като тях, имат правото да се запитат риторично: „Да, тогава наистина им позволихме да ни лъжат, но защо отново и днес ?“.

Впрочем в наши дни популистите масово защитават тезата, че на света няма нищо по-важно от святата демократична възможност да избираш свободно, при това да подкрепиш повече от една партийна или обществена кандидатура, както и че трябва да застанеш пред урната или машината за гласуване въпреки смътното усещане, че всъщност няма кого и за какво да избереш, както и убеждението, че все пак не съществува нито една политическа формация, която да е чисто бяла като гълъб и въобще да удовлетворява твоите лични ценности, разбирания и идеали.

Всичко изглежда идеално в представите на политиците-популисти, само дето те ловко пропускат баналния вариант, че независимо от многобройните партии, техните политически оферти/програми/ в повечето случаи  са почти едни и същи, като евентуално се различават единствено в ключовия популистки проблем за ДДС за хотелиерите и ресторантьорите, например.

Е, и какво правим при това положение? Най-логичното е 

да си кажем отново едно „Наздраве“ за „славните“ времена преди 1989-та

Или да потърсим разумен отговор на въпроса защо, в крайна сметка, все пак трябва да се ходи на избори?

Отговорът не е труден. Единствено защото ако нещата в една крехка и нестабилна демокрация като българската отново тръгнат назад и станат много зле, каквато вероятност реално  съществува уви, твърде възможно е да се върнат и „прекрасните“ времена от онова минало, за което комунистическите носталгици горко ридаят и днес, сиреч времената с една единствена възможност за избор.

Затова в крайна сметка  добрата новина е, че днес всеки може да гласува за когото си ще  и както си иска ! Но не гласувайте моля, за популистите! Те със сигурност отдавна ви лъжат както в играта „тука има, тука няма“, в която печелят само ловките пръсти и познатата до болка измама.