Николай Василев

„Какво е това - глупост или предателство?“ Този емблематичен въпрос е зададен в руската Дума от лидера на Конституционните демократи (кадети) Павел Милюков през ноември 1916 г. По това време Руската империя след серия от грешни калкулации е попаднала в спиралата на хаоса, който скоро щя я доведе до поражение, хаос, революция и гражданска война.
 Българската история също изобилства от абсурдни грешки, които често обезсилват поредица от трудно постигани триумфи. 
След победите при Лозенград и Люлебургаз през 1912 г. България е в състояние да постигне много по пътя към своя национален идеал. Следва серия от груби грешки, някои от които любителите на конспиративни теории обясняват като предателства. След 1991 г., когато Македония обяви своята независимост, България отново се доближи до постигане на националния си идеал. И отново, вместо да изгради специални отношения с Македония, 

затъна в спорове, които не могат да бъдат спечелени,

 но които със самото им водене изграждат племенна граница там, където тя не е съществувала век по-рано. Неотдавна един смел македонски политик Петър Богойески в интервю пред Faktor.bg достигна до едно тъжно, но точно заключение:
„Официална София никога не е имала капацитета да се справи с македонския въпрос! Няма го и днес. Затова и появата на „македонския сепаратизъм“ е бил оправдан и необходим процес и е получил подкрепата на нашите деди, изправени пред реалността, произтичаща от неспособността на софийския елит.“
Политическият проект на Богойески се нарича „Македонски концепт (концепция)“ и призовава за превръщането на Македония в гражданска нация. Под понятието „македонци“ да се разбира всички граждани, независимо от етническия им произход. Точно това, което са имали предвид, Христо Татарчев, Дамян Груев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Христо Батанджиев и Андон Димитров когато са прекръстили „Българските Македон-одрински революционни комитети“ в „Тайна македоно-одринска революционна организация“ и са приели, че неин член може да бъде всеки „незадоволен“ от статуквото, независимо от неговата етническа принадлежност. Очаквано Богойески бе жестоко нападнат от председателя на Демократическата партия на сърбите в Македония Иван Стоилкович, който като Матросов на амбразурата се хвърли да защитава македонското етнонационално съзнание и да обвинява Богойески във всички възможни грехове, най-вече в

 подмолна „българизация“ на Македония

 Неочаквано обаче Богойески беше жестоко нападнат и в България. Въпросът който си задаваме е същият, който е задавал Павел Малюков: „Какво е това - глупост или предателство?“ На сайта Faktor.bg един от нашите „хард“ патриоти Методий Иванов написа:
„Богойески упорито твърди, че видите ли, заради македонизма македонците не били станали сърби, затова сега трябвало да сме признателни на тази репресивна, атни-българска доктрина. Съмнявам се, че потомците на избитите по време на македонската „Кървава Коледа“, както и на останалите ликвидирани заради своето българско чувство десетки хиляди негови съграждани биха се съгласили с него и биха подкрепили „правотата“ на своите палачи“.
Хубаво е някой да припомни на г-н Иванов, че македонците не ни дължат нищо и няма никакво значение дали ние сме им признателни или не. Благодарение на македонизма, Македония бе изведена от „международно признатите граници на Сърбия“. Разпадът на Югославия позволи на България да излезе от тежката балканска изолация, последвала войните от 1912-18 г. но след като помогнахме на Македония да утвърди независимостта си, не успяхме да постигнем почти никакъв напредък в отношенията си, а допуснахме цяло едно поколение да води глупави спорове, вместо да изграждаме силни приятелства. Добре ще е господин Иванов да се разходи до днешния Киклис, родното място на Гоце Делчев и да попита колко от местните го помнят? Вероятно никой. Или да отиде в Пирот и да попита колко днешни пиротчани помнят генерал Георги Манов, художника Михаил Кръстев, кмета на Пловдив Божидар Здравков, литературния критик и писател Кръстьо Кръстев... 
Ние няма защо да сме признателни на македонците, че помнят Гоце Делчев и Даме Груев. Можем само да се радваме, че е така. Защото те са били българи и фактът, че героите са запомнени може да ни събира, а не бива да ни разделя. Когато Иванов пише, че 

„македонизмът трябва да умре, а не да се поддържа на системи“,

не знам дали си дава сметка, че обижда всички наши съседи, които са чули от родители и учители, че са македонци? Или си мисли, че като им покажем документи, които така или иначе отдавна са известни, те ще се плеснат по главата и ще кажат: „Ама какви македонци? Ние сме българи!“ Интелигентността е способността да предвидиш ефекта от твоите действия. Вече 30 години първо отричахме „македонската нация“, след това „македонския език“, а сега и използването на понятието „македонски“ за лица, които са се определяли като македонци макар да са разбирали под това понятие „част от българския народ“. Питам г-н Иванов, къде бяха потомците на убитите българи от Кървавата Коледа през последните 30 години? Защо не се организираха? Защо не поискаха реабилитация? 
Историята е такава каквато е била, но историческият спомен е нещо съвсем различно и се променя непрекъснато. За добро или за лошо, споменът от страховитите изстъпления на сръбкините власти след потушаването на Тиквешкото въстание от 1913 г., когато са убити около 500 (известни), а вероятно много повече, мъже, жени и деца не поражда емоции, докато разстрелът на 12-те „младицни от Ваташа“ извършен през 1943 г. на същото място от българската администрация, по заповед на полковник Любен Апостолов – самият той от Крива паланка, е обявен за събитие, оставило „неизличими дири в македонската национална памет“ следи. Промяната на този спомен няма да се случи с демонстриране на доказателства. 
Нужен е висш политически пилотаж!
 Преди близо 30 години Любчо Георгиевски припомни, че между „върховистите“ брендирани от македонската историография като проводници на някаква „чужда“ българска линия и „автономистите“, които уж отстоявали „самобитността на македонския народ“ не е имало спорове за националната принадлежност на македонците, за техния език и тяхната църква. От което следва, че 

между българите и македонците не е имало „етнонационална“ граница

 Днес тези спорове се водят ежедневно и това свидетелства, че през 2020 г. такава граница съществува. Всички спорове само я затвърждават! 
За Методий Иванов било „научна истина, че не съществува "македонски" език, а само една регионална норма на българския език“. Само че кои учени твърдят това? Кронщайнер, кого самите българи оплюхме? Един от най-влиятелните съвременни филолози латвийско-американският учен Макс Вайнрайх още през 1944 г. написа, че „езикът е диалект, който разполага с армия и флот“. Или казано по друг начин политико-социални фактори определят какво е език и какво не е. Има езици, които са почти идентични, но се разглеждат като различни – сръбски и хърватски (а вече босненски и черногорски), хинди и урдо (официалните езици на Индия и Пакистан) и т.н. А има и диалекти, които са взаимно неразбираеми но се считат за един език.Великото херцогство Люксембург кодифицира люксембургския език и го обяви за един от официалните езици в страната едва през 1984 г. Как на някой в Бон не му хрумна да обяснява, че това е регионална норма на немския език. За каквато може да бъде обявен и холандският, а и произлезлият от него африкаас. Или как на Блегия, една от провинциите, на която се нарича Люксембур не протестира! 
Езици се създават и умират откак свят светува! Спомням си как писателят Миле Неделковски, не отричаше българските корени на мнозинството от македонците, но сподели, че езикът на който е написал над 20 книги е прекрасен. А Младен Сърбиновски, понесъл безброй обиди и нападки заради опитите си да обективизира историята, призна: 
„В Македония имам висше образование, в България съм неграмотен“! 
Богойески е прав когато твърди, че ако през 19 век повече елементи от западните наречия бяха инкорпорирани в българския литературен език, македонски език нямаше да може да бъде кодифициран. Любчо Георгиевски пък веднъж сподели същото,  ако софийският говор бе взет за основа на литературния български език. Но и тогава „феодалните страрчета“ около Марин Дринов проявяват арогантност, която не остава без последици! 
Често нашите патриотари плашат, че ако „признаем“ че има македонски език, утре македонците ще поискат той да се изучава в Пиринския край. Добре е тези хора да си спомнят, че по време на политиката на „македонизация“ такъв опит бе направен и срещна силна съпротива. Тя не беше насочена толкова срещу регистрирането на тамошните жители като „македонци“, а срещу сърбизирания език. От какво се страхуваме? 
През междувоенния период понятието „Македония“ и „македонци“ е легално само в България. Съществуват Македонска парламентарна група, Македонската народна банка, Македонската кооперативна банка, Македонски научен институт, Македонските благотворителни братства, Македонският национален комитет, Македонският младежки съюз и т.н. Така че когато Иванов твърди, че нито един „етнически македонец не е загинал за България“, той си представя някаква ясна граница в съзнанието на хората, каквато в миналото е нямало. И българският национален интерес изисква тя 

да бъде размивана, не очертавана
 
И последно, но не най-маловажно. Сталин и Тито извършват много престъпления. Но не те са измислили „македонизма“. 
Още след потушаването на Илинденското въстание един гениален човек, Кръстьо Мисирков си дава сметка, че създаването на Македония „с българска боя“ е невъзможно. Против ще са не само Османската империя, но и всички балкански държави, включително и Румъния и всички велики сили. Затова предлага да се работи за „изваждането на македонските „славяни“ от българската етнонационална тъкан“. Тогава тази идея е маргинална и когато през войните се появява шанс за „Целокупна България“ всички крила на Организацията работят за този идеал. Но се стига до поражение. Следва тежка сръбска окупация и разцепление в освободителното движение. Това води до т.н. Македонска гражданска война между тези, които държат да запазят българската си идентичност, но нямат други съюзници освен нацистите и фашистите, и „левите“ от поколението откъснато от България, но школувано на сръбски проявяват готовност за компромис с Югославия чрез формиране на нова идентичност „македонци“ – нито сърби, нито българи. Те получават подкрепата на Коминтерна. Една от последиците от Втората световна война е, че победителите изискват България да предаде на Югославия интелектуалната собственост“ над термина „македонци“. Той вече не трябва да означава „част от българския народ“, а „един от югославските народи“. Тито ловко използва все още неукрепналия македонски идентитет да работи „за”, а „не” против Югославия. 
След 1991 г. България не успя да използва силното желание на македонците за независимост и утвърждаване на националният им идентитет да работи „за”, а „не” против българските национални интереси! Днес в Северна Македония се слуша повече сръбска музика, отколкото по време на Югославия! 

България не изгради мостове

 на сътрудничество и културен обмен, не помогна на македонските интелектуалци, които се опитваха да обективизират историческия спомен. Не помага на македонските политици, които се опитват да създадат атмосфера за свободен дебат в страната. Защото ако спорът за историята е между България и Северна Македония, той вече е изгубен. Спорът може и трябва да се превърне във „вътрешномакдонски‘, но македонците ще излязат от окопите на лъжите и фалшификациите само когато се чувстват достатъчно сигурни, че така няма да навредят, а напротив ще укрепят своята национална идентичност. България не направи почти нищо щото в Македония да се създаде атмосфера на свободен дебат. Питаме се защо? Поради предателство или от глупост?