Българската дипломация трябва още сега да актуализира въпроса със Западните покрайнини и отново да го представи в Брюксел, в европейските столици и Вашингтон като ги запознае с всичките многостранни измерения на проблема

Иван Николов, Босилеград

След месеци улични протести и три пъти повторени парламентарни избори през изтеклите две години, България най-после избра коалиционно правителство с мандат за промяна. Стабилната позиция на преизбрания президент Румен Радев и заразяващия оптимизъм на новия министър-председател Кирил Петков, пробудиха надеждите и за промяна на политиката към българите в чужбина.

Самият Кирил Петков и немалка част от неговите най-добри сътрудници също идват от чужбина и за разлика от досегашните управници, би трябвало не само да осъзнават мъките и болките на външните българи, но и да са наясно, че решаването на вътрешните проблеми на страната са невъзможни без огромния човешки потенциал и опит на българите в чужбина.

Дори и да не се окаже точно така, все пак ни остава надеждата в най-после проработилите демократични механизми в българското общество, което, както видяхме тази година, лесно дава, но и лесно снема доверието от собствените си избраници.

Проблемите на българите в чужбина са пряко свързани и обусловени от вътрешните проблеми в българската държава.

Непоследователната и мекушава външна политика,

съвсем неприлична за силната позиция на България като членка на ЕС, не само затруднява положението на българските исторически общности в чужбина, но и международното положение на страната. Отложените проблеми в миналото, обикновено ни застигат в настоящето или бъдещето и то по правило, в най-неудобния момент.

Загубените десетилетия за плавно решаване на българо-македонския спор, днес не само изострят отношенията между двете държави, но и перспективата за македонското еврочленство, европейската интеграция и трайното омиротворяване на Западните Балкани. Още повече, изпадаме в ситуация нашите европейски партньори да недоумяват каква е сега тази твърда българска позиция за македонското еврочленство!? Явно сме пропуснали много време да им обясним, че българската позиция е всъщност единствено правилната европейска позиция.

И ако по отношение на Македония българските страхове са да не се промени сегашната българска позиция за македонското еврочленство, то Западните покрайнини се нуждаят от коренна промяна на българската позиция, защото досегашната води до пълно унищожение на българското малцинство. Лошото е, че в Северна Македония си имаме работа с дебългаризираните възпитаници на Новакович и Колишевски, но в Босилеград и Цариброд все още си имаме работа с техните учители на щат в сръбските служби за държавна сигурност.

Въпреки широко разпространената мантра за никога по-добрите сръбско-български отношения, последните три българо-сръбски президентски срещи през 2015, 2018 и 2021 година, по нищо не се различават от десетките други през последните 100 години. От това се вижда, че западнопокрайнинският проблем всъщност навлиза дълбоко в двустранните българо-сръбски и геополитическите отношения на Балканите. Европейската практика за решаване на подобни малцинствени проблеми на границите между две държави е трудно приложима на нашата граница. Трудно е приложим и унгарският модел към унгарците във Войводина дори и ако България имаше съответния финансов потенциал. Защото това зависи от съгласието на Сърбия.

По правило, плахите български искания за правата на българите, биват посрещани с щедри приспиващи обещания, а на практика продължава старата политика на обезбългаряване и обезлюдяване на района с цел окончателно отвоюване и по възможност, завладяване още български земи. Тази стара стратегия от края на 19 и началото на 20 век, продължава и до днес.

Да се разчита на обещанията и милостта на днешните националистически сръбски управници за българите в Западните покрайнини или скорошна промяна на сръбската политика, е

залудо губене на време

Също така, да се разчита на демократизацията на Сърбия и на решаване на проблемите на българското малцинство в институциите на сръбската политическа система, е също губене на време. Същността на демократичния процес води до неминуемо разпадане на насилствено създадените държави, както и до обединение на насилствено разделените.

Водена от тия страхове, Сърбия никога няма да допусне демократизацията на Босилеград и Цариброд и партиите с национална и европейска ориентация. Не е ли показателно, че в тия две общини, с 90% българско население, винаги „печелят” партиите на консервативния великосръбски национализъм, които са и най-големите български врагове? Нима това е случайно? Защо българската малцинствена партия, Демократичният съюз на българите беше изолирана и разбита на три части, въпреки безспорната си интегристка и проевропейска програма? Защо българският Културно-информационен център в Босилеград и досега е обект на най-щателно разузнаване и се счита за държавен враг №?

Ако Сърбия и България наистина имаха добра воля българското малцинство да стане „мост” на добрите отношения между двете държави, то наистина беше шега работа в Босилеград и Цариброд да осигурят две-три хиляди работни места и поминък на населението. И нямаше да допуснат на международните рудодобивни компании да ни превръщат в сметище. Най-малко нямаше да обръщат багажниците, чантите и джобовете на границата на всеки българин, който тръгне да посети КИЦ-а в Босилеград.

България трябва да направи анализ на всички свои неуспехи и да преосмисли политиката си към Западните покрайнини (или по-точно липсата на такава) през изтеклите десетилетия и да види какво още може да се направи в оперативен план, за да се създаде поминък и да се задържи останалото българско население край границата осъдено на изчезване. Няма нужда от доказателства, само един бегъл поглед върху статистиката е достатъчен.

Ето, това е приоритет над приоритетите, а всички останали въпроси за положението, правата и статута на българското малцинство ще си останат отворени за бъдещето. Защото престъпните фалшификации на базата, на които Западните покрайнини са отнети от България стоят в историческите архиви и още дълго ще бунтуват духовете и ще тровят отношенията между двете държави.

Вече видяхме, че дори и по времето на най-добрите българо-сръбски отношения, „братята сърби” не допуснаха български бизнес да стъпи в Босилеград и Цариброд. По същото време България хвърли на вятъра три милиарда лева за газопровод през своя територия, който изцяло обслужва Сърбия с най-евтин газ от Русия? Поне за сметка на това, България можеше да поиска от Сърбия да не се гаври с българите от Западните покрайнини и да престане с антибългарското (и антиевропейско) говорене на пресконференциите, по медиите и научно-историческите форуми. Особено след толкова шикалкавене с възстановяване на името на Цариброд и арестуването на паметната плоча на жертвите на Босилеградския погром.

Всяка уважаваща себе си страна, щеше да го стори.

За да не изпаднем отново в ситуация, както в случая със Северна Македония, европейските ни партньор, да ни натискат да си затворим очите и да пуснем Сърбия в ЕС,

българската дипломация трябва още сега да актуализира въпроса със Западните покрайнини

и отново да го представи в Брюксел, в европейските столици и Вашингтон като ги запознае с всичките многостранни измерения на проблема. Премълчаването на този проблем сега, със сигурност ще ни изиграе много по-лоша шега утре. Демократичният процес тече, всеки ден излизат нови документи, общественото мнение се променя, геополитиката също.

Дотогава, трябва

да помислим как да оцелеем

Цариброд е само на петдесетина километра от София и не малка част от царибродските българи си намериха работа и поминък в София. Сутрин отиват, вечер се връщат. При липсата на друго решение и това е нещо.

Босилеградските българи нямат и такава възможност. Защото близкият Кюстендил не може да им предложи никаква сносна работа, а да не забравяме, че няма и превоз между двата града. През изтеклите три десетилетия младите българи масово следват на български държавни разноски и остават в България, не защото не искат да се върнат, а защото нямат поминък в родните си краища. Ето защо, при положение че български инвестиции в Западните покрайнини още са в сферата на мечтите, инвестициите в крайграничните български общини могат да ги превърнат в притегателен център и опора от другата страна на границата.

Категоричното поставяне на проблема със замърсяването на околната среда в Босилеградско в трансграничен аспект, също е безспорно българско право, на което никой не може да се противопостави с никакви аргументи.

Животът от двете страни на границата и всекидневните нужди на хората, налагат необходимостта от мерки, които българската държава може и трябва незабавно да направи, без да навлиза в деликатните сръбско-български отношения нито пък да разчита на местната, контролирана от Белград власт.

Примерно, мерките за защита от Ковид-19 да ги сведе на ниво два български града, а не на ниво две държави. През изтеклите три десетилетия повечето българи в Западните покрайнини придобиха българско гражданство и сега те ежедневно минават границата по работа, бизнес, образование, лечение, уреждане на документи, поддръжка на коли, снабдяване със стоки от първа необходимост и др. В такава ситуация е недопустимо Босилеград да остане изолиран месеци наред.

Корупцията в България не подмина и българите в Западните покрайнини. Корупционните афери впоследствие доведоха до дългогодишни процедури и масови откази за българско гражданство, и то, според Дирекция „Българско гражданство” към Министерството на правосъдието, заради „липса на убедителни доказателства за български произход”!? Всъщност, българите в Западните покрайнини имат възможно най-убедителните доказателства за български произход от всички български общности в света. Веднъж резервираните онлайн срокове за подаване на документи за бг. гражданство бяха анулирани, после пак презаказвани, а междувременно срокът на документите им, които никак не са евтини, изтече. От тия чиновнически хватки, кандидатите останаха с усещането, че „доказателствата” трябва да имат и определена номинална стойност? Би било справедливо, новият министър на правосъдието, да разпореди още една проверка на неправомерните откази и кашата с анулираните срокове, защото те не само материално, но и морално ощетиха потомците на ония достойни българи, чиито кости са зазидани в основите на българската държава.

Също така, от четири години ОДМВР Кюстендил, проявява особено отношение към българите от Босилеград и Македония, придобили българско гражданство или лични карти за временно и постоянно пребиваване в България. Позовавайки се на Директива 2006/126/ЕО, те отказват да им издават нови или да продължават изтеклите шофьорски книжки с обяснението, че въпреки че имат редовни лични документи и адресна регистрация в България, мястото на обичайното им пребиваване било в Република Сърбия, и ги изпратиха да си карат курсовете и да си взимат нови или да продължават изтеклите шофьорски книжки в Сърбия. Органите на ОДМВР в Кюстендил старателно им броят дните прекарани в рамките на една календарна година в България и ако са по-малко от 185, те изчисляват, че мястото на обичайното им пребиваване е в Република Сърбия, а не в България. На това основание, на няколкостотин българи от Македония и Западните покрайнини с българско гражданство и временно и постоянно пребиваване им дадоха откази за издаване на шофьорски книжки. Сред тях има и професионални водачи на камиони в международен транспорт. Тяхното „обичайно пребиваване” е в камионите на европейските магистрали, но и на тях им бе даден отказ. Някои от тях се принудиха да се върнат в Сърбия и отново да карат курсове, извадиха сръбски шофьорски книжки и пак се върнаха на работа в българските транспортни фирми, сега вече с българско гражданство и сръбска шофьорска книжка!? По-смелите, се съдиха и отказите на ОДМВР Кюстендил паднаха в съда. След всичко, остава въпросът защо ОДМВР Кюстендил се напъва да прилага европейското право в Република Сърбия и Северна Македония, които са извън общността? Българските (и европейски) граждани с придобито българско гражданство, втора категория граждани ли са?

В продължение се оказа, че историята с шофьорските книжки беше увод за отказите на МОН за класиране на кандидат-студенти и магистри по 103 ПМС, чийто „грях” е, че междувременно са придобили българско гражданство или постоянно пребиваване в България. Основание за това те намериха в Чл. 1. (1) от Постановление № 103/1993 който гласи: „С това постановление се определят условията и редът за осъществяване на образователна дейност на Република България спрямо чуждестранни граждани и лица без гражданство, които са от българска народност и живеят поотделно или в български общности в чужбина”. Според експертите от МОН, придобилите българско гражданство или постоянно пребиваване кандидат-студенти, вече са в категорията на българските граждани и могат да кандидатстват на българските университети заедно с тях, но не и на основание 103 ПМС? Само дето тия кандидат-студенти и специализанти освен български лични документи и фиктивна адресна регистрация в България, нямат нищо друго. Нямат работа, жилища и доходи, с които да продължат образованието си. Тяхното придобито българско гражданство не отменя статуса им на българи от чужбина, но на практика, те са ощетени от буквалното прилагане на чл. 1., ал. 1 от 103 ПМС.

Решаването на тия проблеми, може да изчисти лицето на българската държава и би било напълно в духът на обявената от правителството „нулева толерантност” към корупционните практики и оздравяване на политиката, която се оказа съвсем неблагосклонна и нетърпима към българите в чужбина. Което си пролича и от врявата с канадското гражданство на премиера Кирил Петков.

Инициативата за т.нар. „зелени карти” за постоянен престой на българи от чужбина, спря някъде на ниво законодателна процедура в парламента. Тази полезна идея можеше да облекчи натискът за придобиване на българско гражданство и да даде шанс на българите от историческите общности в България. За съжаление, и тя беше заметена под килима, а вместо „зелени карти” проработиха зелените банкноти. Крайно време е, този закон да бъде намерен и отново обсъден в парламента.

Пандемичната обстановка прекъсна практиката за оказване на специализирана медицинска помощ на българите от Западните покрайнини във Военномедицинска академия в София. Очакванията на хората от новото правителство са тази практика да бъде възстановена незабавно, макар и под условията за защита от Ковид-19. Здравословната и хуманитарната ситуация в Западните покрайнини след две пандемични години се влоши още повече, а помощ може да дойде единствено от България.

И на края, но не на последно място, средствата за поддръжка на административния капацитет на най-надеждните български сдружения в Западните покрайнини не са актуализирани повече от две десетилетия. Това доведе до замиране на работата им, напрежение между тях, роене на нови сдружения, които чакат издръжка от проекти и пр. Трябва да е ясно, че независимо от всичките им слабости и недостатъци, сдруженията си остават единствената база на интелектуален потенциал, на която може да се опре политиката за българите в чужбина. Всички останали институции, които имат допир с бюджета на Сърбия, няма как да защитават интересите на българското малцинство.

В началото на новото правителство на промяната би била полезна една среща с представители на малцинството и едно сериозно обсъждане на експертно ниво какво може да се направи, не за напредъка, а за спасението на останките от българското малцинство жертвано за спасението на България на ония драматични Версайски дни на подписването на Ньойския диктат. /БГНЕС