Даниела Горчева

Днес Дянко Марков щеше да навърши 100 години. Не му стигнаха няколко месеца само. Тръгна си от нашата грешна земя няколко дни преди Путин и всякога проклета по думите на Раковски Русия да подпалят нова война в сърцето на Европа.
Прочетете текста на моя колега Борислав Скочев в памет на Дянко.

ВЕКЪТ НА ДЯНКО МАРКОВ

от Борислав Скочев

Мисля, че стихотворението “Приятелите”* на Дянко Марков най-добре изразява дълга, на който той бе посветил живота си, и съдбата, на която бе обречен.
Съдбата да не знае гроба на убития от комунистите свой баща, да надживее убития си син, да изпрати братята си и приятелите си
като по жребий;
като по зов
за ешафода,
който тях уби по веднъж,
а мен - многократно...
и аз ги изпращах
с надгробни цветя,
с надгробни слова,
за да оставам без тях
всеки следващ ден
все по-беден,
все по-сам...

И дългът - без право на отдих, без право на смърт - да предаде към бъдното техните съсечени мисли, воли, копнежи... Да разкаже трагедията на родените между двете войни, израснали с раната от Ньой, обречени от епохата на
безсмислена,
обща голгота:
да бъдем убивани,
да бъдем убийци...
(из “Биография на едно полупоколение”)**
… и на мир, който
ни посрещна с окови,
със свити юмруци,
със съд.
С тълпи разярени скотове,
и викове: "Смърт!
Смърт!"
Мирът ни обливаше в кърви,
мирът ни убиваше вързани.
О, благословена войната!
(“Биография на едно полупоколение”)

И Дянко Марков не престана да изпълнява поетия пред баща и братя дълг, пред своите връстници, убити във войната с мечтите несбъднати, заровени в анонимните масови гробове през кървавата комунистическа есен на 1944 г., захвърлени в затворите и концлагерите, изгнаници в собствената си родина, бивши хора, недочакали края на комунизма.
В тяхна памет и заради паметта на идващите български поколения той публикуваше разказите на и за жертвите, техните сътворявани в тайна стихове и есета, забранената, неразказана и забравена българска история и сам даде своите свидетелства на очевидец.
Продължаваше да го прави, дори когато чужди го клеветяха и нападаха в дома му, а близки го предаваха от конформизъм.
Дори и след като го сполетя най-тежката за един човек загуба...
И дори когато слухът, очите, тялото го изоставиха.
И когато в самия край го предаде и паметта - онази възхитителна памет, която възкресяваше времена, хора, събития и чувства, се оказа, че не тя е била сърцевината на неговата личност, разковничето на неговото обаяние и въздействие, а достойнството, самодисциплината, джентълменството. 
Тях не загуби докрай, те се оказаха неговата духовна тъкан и с тях личността му беше свидетелствала за качествата на отминалите български поколения и на българското офицерство.

Дянко Марков желаеше стихотворението “Приятелите” да бъде прочетено на гроба му или да бъде пуснат запис с негова рецитация, за да стигне до приятелите, които в този момент го изпращат. 
Не намерих запис, но всеки би могъл да си го прочете от горния линк в памет на Дянко Марков и на неговото поколение - последното възрожденско поколение, готвещо се да служи с всичките си сили, талант и почтеност на светлите хуманистични идеали на българското Възраждане, а орисано да преживее падането на България под съветско робство и да изтлее в тоталитарното безвремие, цинизъм и посредственост.
4 октомври 2022 г.

* Приятелите

**Биография на едно полупоколение


Дянко МАРКОВ

На моите връстници

Ний още живеехме с детските трепети,
играехме с джамени топчета и матадори,
и само понякога 
с тайнствен 
и боязлив шепот
говорехме
за някое русо момиче
със плитки
и бяла якичка,
което...
"Признай си! 
Обичаш".
Край нас - суров, недоволен,
светът се вълнуваше яростно...
Не бяхме с охолните,
Но имахме младост 
и вяра,
и грижата беше ни чужда, 
излишна.
Ний бяхме шестнайсетгодишни.
Едва се пробуждахме.
Тогаз - ненаситна и лакома -
на нас се нахвърли епохата.
И още със жълт мъх над устните,
и още не вкусили,
как сладко се ражда живота,
ний тръгнахме с прашните роти - 
засмени, момчешки редици -
в безсмислена, 
обща голгота:
да бъдем убивани,
да бъдем убийци...
Отлитаха слепи години...
Отлитаха стиснали в шепи
безгрижие, 
ласки момински,
младолетието ни...
А ние дори ги забравяхме,
живеехме като безсмъртни,
бленувахме бъдното, 
сетне заравяхме
убитите 
с мечтите 
несбъднати...
А как чудесно се мечтае във окопите...
Такъв бе животът ни:
мечти, 
мечти, 
мечти...
Кал.
Поход в калта.
Сняг.
Бой във снега.
"Велик е нашият войник!"...
А после - след дъжд от олово -
"Шапки долу!"
(Помни, че си 
и ще станеш на прах).
"Покойници, вий в други полк минахте"...
Не сетихме, кога край нас утихна.
Замлъкнахме и ний. Не хлипаха
ранени. Беше мир.
Тогаз целунахме земята над убитите
и тръгнахме на поход във живота
да стигнем, да осъществим
без бой, без танков грохот,
своите 
и техните мечти.
Но нашите блянове бяха опасни
за новите властници.
Мирът ни посрещна с окови,
със свити юмруци, 
със съд.
С тълпи разярени скотове,
и викове: "Смърт! 
Смърт!"
Мирът ни обливаше в кърви,
мирът ни убиваше вързани.
О, благословена войната!
Щастливци вий, 
които 
"в други полк минахте"...
Да носим униформи бе проклятието ни.
И щом мирът ни сне войнишките шинели,
нахлузиха ни други - 
на райета.
И пак като преди годините летеха
с проверки вечер, 
денем със сигнали:
а вместо мрежи телени, 
стоманени решетки
просторите и бъдещето ни преграждаха.
Но ний не питахме, 
какво ни утрешният ден вещае,
и вече не мечтаехме.
Тогаз - обезвредени врагове -
затворът ни изхвърли пак в живота.
Но нашето време бе преминало,
в света, дори в родината си бяхме чужди.
И в блъсканицата навън видяхме се изтикани
по скелите, 
по изкопите, 
в рудниците...
И не постигнали един едничък блян,
ний станахме изгнаници -
бивши хора
и трябваше да се тешим със спомените.
Но ний нямахме дори и спомени...
Кои сме ний?
Къде ни тласкат дните ни?
На синора на двата свята ний стоим -
мъже на четиридесет години.
Телата и душите ни са в рани,
и само споменът за падналите ни е мил,
и само вярата в самите нас ни е останала.
Отпреде ни - 
със пръст на спусъка - 
стои векът.
Стоим и ний - 
в стоманен пояс сме опасани.
Стоим безмълвни, 
неподвижни, 
полумъртви,
и... бавно угасваме...
Ще ни повика ли епохата пак някой ден,
за да умрем по-смислено...
Поне, за да умрем!...
1962
Дянко Марков, "Заключени слова", София 1992

Чуйте стихотворението в изпълнение на самия Дянко