През 1883-1894 г. освободителят на София генерал Йосиф Гурко си спечелва прозвището Полския човекоядец

Анджей Дуда, президент на Полската република:  „Русия не е нормална държава. Това не е страна, която се държи нормално. Това е държава-агресор“ 

Васил Данов, специално за Faktor.bg

Близо година и половина (22 януари 1863-18 юни 1864 г.) продължава Януарското въстание на полския народ срещу потисничеството и опитите за етническа асимилация от Руската империя. Въстаниците си поставят амбициозната цел да възстановят държавата си в пределите на Жеч Посполита от 1772 г. Но силите са несъизмерими, а великите европейски държави и съседите на поделена Полша за пореден път се оказват твърде заети с вътрешните си проблеми. 

През XVIII век някога могъщата Жеч Посполита става жертва на интриги и на съгласувано разграбване между алчните си съседи Прусия, Австрия и Руската империя. Една от великите сили в средновековна Европа, Полша преживява три подялби(1772, 1793 и 1795 г. ), като след третата е 

изтрита от политическата картата

 за 123 години. Връща независимостта си след Първата световна война.
След третата подялба Русия е отмъкнала значителна част от полската територия и население, но си е навлякла и сериозни тревоги с неизкоренимия стремеж на поляците към свобода и справедливост. Полският въпрос тежи със страшна сила и пред бенефициентите от подялбата, но и пред европейската съвест и право. 

През 1794 г. Тадеуш Косцюшко вдига на въстание хиляди поляци. Разбити и пленени, Косцюшко и съмишлениците му са заточени в Сибир, а през Полша за пореден път минава валякът на пожари, изтезания и убийства. За да бъде притъпен полският стремеж към свобода, Русия привлича към пъкленото си дело Прусия и Австрия, с които си поделя полските територии. Неславянска Русия не се свени да стане палач на славянска Полша.

Следва Ноемврийското въстание от 1830-1831 г. 

Повлияно от Юлската революция във Франция, въстанието започва като местен бунт срещу руския губернатор на Варшава, но скоро се превръща в истинска война на поляците срещу окупатора.
Главнокомандващ царските войски е нашият стар познайник Иван Дибич–Забалкански, вече фелдмаршал. Порусеният германец печели няколко победи и стига до подстъпите на Варшава, но в сражението при Грохов войските му дават значителни жертви и отстъпват.
С превъзходство в численост, в артилерия и коварство, през май 1831 г. войските на Дибич разбиват полските патриоти при Остроленка на р. Нарев. Епидемия от холера покосява стотици руски войници и самия опозорил се командващ Дибич Забалкански.
Следва поредна вълна от репресии, отмяна на сравнително либералната Контситуция от 1815 г., забрана на полския Сейм, затваряне на Варшавския университет и жесток авторитарен режим, налаган от наместник на мракобеса Николой №1.
Започва Великата полска емиграция, когато мнозинството от интелигенцията, будни и талантливи поляци заминават в Западна Европа.

Въстанието от 1863 г. е най-масово и продължително

Заедно със събратята си по страдания в Полша се вдигат на въоръжена борба литоввците, част от беларуския народ и украинските патриоти от десния бряг на р. Днепър. Подготовката е ръководена от Централен национален комитет. На украинска територия действа Провинциален комитет в Русия, който представлява полска нелегална организация, създадена през август 1862 г. Около 25 000 са членовете на конспиративната организация, която подготвя въстанието в края на 1862 г. В градове и села са създадени революционни кръжоци, чийто членове са разделени на тройки, за да бъдат избегнати предателства или разкриване на повече от двама души.

В подкрепа на въстаниците и срещу мракобесното руско самодържание застава Комитетът на руските офицери в Полша.
През периода 1830-1860 г. най-големият украински град Киев, където живеят хиляди поляци, се превръща в един от центровете на полската съпротива. Със съдбата на полските патриоти ангажират словото си украинският писател Михаил (Михай) Грабовский и великият Тарас Шевченко.
«…Киевският университет бе пълен с поляци. Полският език бе масово разпространен и във всички студентски кръжоци се говореше само на полски. Киевският губернатор поощряваше моралните волности сред  студентите, като смяташе, че те ще ги отвлекат от политиката...», пише в спомените си очевидец на събитията.

Няколко стотин студенти от Киевския университет участват в Януарското въстание от 1863 г., като стават най-многобройната и активна бойна група. Под девиза «За нашата и за  вашата свобода!» украинци и поляци застават срещу войските на окупатора в Киевска област.

Артур Гротгер. „Битка”

Въстанието започва през нощта на 22 срещу 23 януари 1863 г. с атаки срещу царските войски в десетки гарнизони. Централният национален комитет (ЦНК) се обявява за Временно национално правителство, а през май започва да се нарича 

Жонд народовий 

Временното правителство издава манифест и аграрни декрети. С тях полските селяни са обявени за собственици на обработваните земи, които ще бъдат изплатени на едрите земевладелци от свободната полска държава. Аграрните декрети гарантират оземляване на най-бедните селяни, участващи във въстанието.
В разгара на бойните действия общият брой на въстаниците достига от 200 000 до 470 000 души.

Гербът на въстанието включва  символите на Полша, Литва и Великото руско княжество

Водачите на въстанието разчитат на европейска подкрепа главно от Великобритания и Франция. Британското правителство изпраща дипломатическа нота, в която настоява за амнистия на арестуваните въстаници и за възстановяване на конституцията от 1815 г. На 17 юни 1863 г. Великобритания предлага на Русия проект за умиротворяване на Полша, подкрепен от Франция, Австрия, Испания, Португали, Швеция, Нидерландия, Дания и даже от Високата Порта (Османската империя). В големите британски градове са свикани многолюдни митинги в подкрепа на полските въстаници. Пресата публикува остри статии и репортажи срещу руските зверства. 
Царското правителство скоро разбира, че западните държави няма да воюват за свободата на Полша, отхвърля дипломатическите ноти и усилва окупационния си корпус до 400 000 души.
През февруари 1863 г. Русия подписва с Прусия конвенцията „Алвенслебен“, която предвижда пруска подкрепа за потушаване на Януарското въстание. След година и Австрия обявява обсадно положение във владяната полска област Галиция и се присъединява към репресиите срещу полските патриоти. Така и трите държави, участвали в подялбата на Полша,  отново се обединяват срещу полската свобода.

Въпреки героизма на храбрите поляци разпокъсаните, немногобройни, зле въоръжени и зле командвани отряди са разбити един по един. Водачите от Жонд народовий така и не успяват да привлекат в редиците на въстаниците значителен брой от селяните, които в огромното си мнозинство  остават неутрални, подозрителни и даже враждебно настроени спрямо въстанието.
Емисари и шпиони на руското правителство усърдно разпространяват слуха, че цар Александър II ще освободи и полските селяни от крепостното право, ще им даде земя и ще ги закриля от своеволията на пановете. В Русия крепостното право официално е отмененено през 1861 г., Александър II вече е получил прозвището „Цар-освободител“ и полското селячество се надява на същата императорска благосклонност.

«Въоръжените въстанически банди почти бяха превзели цялото воеводство... Но щом царските власти одвободиха селяните и започнаха да им раздават земя, положението веднага се промени. Селяните минаха на наша страна и започнаха да ни помагат да ловим въстаниците. Революцията приключи», споделя пратеник на руския цар.
Основната сила на въстанието идва от патриотичните среди и шляхтата, от църквата и градската беднота, студентите и част от интелигенцията. Което е твърде недостатъчно.
Вътре в Жонд народовий от самото начало съществуват разногласия. Водачите се делят на по-радикални (“червени“) и по-умерени и по-заможни (“бели“), които се редуват начело на въстанието с все по-скромни шансове за победа.
Липсата на реална военна или икономическа подкрепа от европейските държави оставя героите сами срещу безмилостния, въоръжен до зъби поробител. 

Руската военщина проявява нечувана жестокост

Генерал-губернаторите Фьодор фон Берг с истинско име Фридрих Вилхелм фон Берг и граф Михаил Муравьов разгръщат истинска терористична война срещу въстаниците и срещу мирното полско, литовско, беларуско и украинско население. 

Канибалът Муравьов

Наказателните отряди на граф Муравьов залавят всеки мъж, когото видят и го бесят по крайпътните дървета. Десетки километри пътища и шосета са окичени с разложени трупове, от които се носи нетърпима воня. Когато месото на жертвите окапва, върху дърветата остават да потракват с костите си бели скелети, подобни на призраци.
Ветеранът от три войни на Руската империя Муравьов бил изобретателен мъчител и спрямо жените. Заловените въстанички били насилвани до смърт от казашка и войнишка паплач. Нерядко невръстни момиченца били насилвани пред бащите и братята си за „назидание“ на патриотите-католици. Насилие и безсмислена жестокост, с каквито се отличават руските и съветските окупатори в Германия, Чехословакия, България Афганистан, Чечения, Грузия, Сирия и Украйна.
С особена ярост са преследвани католическите свещеници и миряните-католици. Поощрявана от властите, пияна черносотенска руска тълпа нахлува в катедралите на Варшава по време на богослужение, напада молещите се, раздира одеждите на свещеника, оскверняха олтара и троши светите дарове.
Руските сатрапи забраняват преподавването на полски език в училищата, а децата са принуждавани да учат руски. Полицаи и шпиони слухтят къде родители водят децата си на тайни курсове по роден език, за да нанесат побой на децата и да арестуват домакините.
Наред с варварските изстъпления главнокомандващият окупационните войски си позволява да нарича поляците „братя“ и да ги убеждава, че руските главорези им носят мир и свобода. Както днес в „братска“ Украйна. А някои руски и български путлеристи още се питат защо не ги обичат тези полски „националисти“.
М. Муравьов става най-мразеният човек и в Полша, и в Русия. Вече 160 години в полската и в руската либерална и демократична литература той е наричан „палач“, „касапин“, „людоед“. От своя страна руските консервативни и „славянофилски“ кръгове изразяват учудване защо губернаторът-садист бил сатанизиран. 
Други верни поданици на царя сочат като пропуск неуспеха му да „русифицира“ Полша, без да разберат, че полският народ би могъл да бъде русифициран само по един начин: чрез пълно изтребление.
И двете страни 

укриват размера на своите загуби и увеличават числеността им при противника

Според недостоверните официални руски сведения, жертвите сред войските на нашествениците не превишават 4 500 ранени и убити. Малко повече от декларираните досега в Украйна. 
Руските окупатори твърдят, че загиналите и ранени поляци са само 22 000, а пленените са около 7 000. По-близо до истината е броят на осъдените на каторга, които възлизат на 38 000 (от 7 000 пленени въстаници). Сред избитите и пратени в Сибир полски патриоти най-голям е броят на католическите свещеници и на бойци от шляхтата. Католици са 95 % от избитите и осъдени на затвор и каторга полски въстаници.
Около 10 000 въстаници и техни съмишленици успяват да емигрират. Малцина патриоти се укриват в горите и продължават с партизански действия през следващите няколко години. Последният водач на подобна група е езкетутиран през 1872 г.

В Литва и Беларус е забранено на католиците да заемат държавни длъжности, включително и учителски. Затова хиляди поляци са принудени да търсят препитание във вътрешните губернии на Руската империя. Сред потомците на тези преселници блестят имената на композитора Дмитрий Шостакович и на писателя Александър Грин.
В потушаването на въстанието във Варшава участва и 

младият руски офицер Михаил Скобелев 

станал известен като Белия генерал при обсадата на Плевен през 1877-1878 г. С лаврите на прославен пълководец Скобелев е изпратен да ръководи окупацията на днешен Туркменистан. В началото на 1881 г. генералът превзема крепостта Гьоктепе и избива цялото мъжко население в околността. Като сръбските генерали в Сребреница. 
Веднага е отзован и назначен за командващ армейския корпус в Минск. През 1882 г. започва да се упражнява в областта на политиката. Произнася яростни панславянски речи в Париж и в Москва. Прави прогнози за предстоящ световен сблъсък на славяните с „германските племена“ и поставя в конфузно положение руската дипломация. Поканен в императорската канцелария да обясни свободните си съчинения, получава инфаркт и умира на 39-годишна възраст на път за Петербург.
Може би са му сипали „Новичок“ в чая или водката.
Генерал-губернатор на Варшава от 1883 до 1894 г., Йосиф Гурко също остава 

с окървавени ботуши в полската история

Столичната община малко се е поизсилила, след като в единия и в другия край на ул. „Генерал Й. В. Гурко“ са поставени барелефи на руския пълководец. Но е пренебрегнат „приносът“ му за трагедията на 16 000 старозагорци, изклани от башибозука и от войските на Сюлейман паша през август 1877 г.
При царуването на мракобеса-българомразец Александър № 3 генерал Гурко се опитва да извърши яростна русификация на полското население. Главни средства за въздействие са бесилките и публичните разстрели. По времето на Александър № 3 и на ген. Гурко 50 000 поляци са пратени в изгнание, а други 20 000 са избити. Без въстания и военни действия.
Печатът също е подложен на жестока цензура, в която се отличава благоверната съпруга на Гурко. Нейно високоблагородие унижава полските вестници, престарава се в преследването на най-скромните либерални и хуманни идеи и на свободомислещите полски интелигенти. 
 Журналистът Кажимеж Полак описва губернаторството на „човекоядеца“ Гурко така: „Детството ми се падна в края на XIX век, когато така нареченото Полско кралство, преименувано от руските шовинисти на Привислие, бе подложено след кърваво потушаване на януарското въстание на най-ужасяващо робство под драконовското управление – достойно за сатрапи – на продължителя на това дело, тогавашния царски наместник генерал-губернатора Гурко“.