Хари Хараламбиев

На Нобелиста за литература Хенри Милър принадлежат проникновените мисли „Мисията на човека на земята е да помни”.
Човешката памет е един от образите на безсмъртието. Тя не позволява да забравим хора и събития, защото влиза в противоборство с времето и накрая го побеждава.

Не съм забравил 24 юли 2008 година. На тази дата Кристияна, Нася, Валя, Снежана, Валентина, Ашраф и д-р Георгиев стъпиха на българска земя след осем години одисея.
Бяха обвинени в извършване на чудовищно престъпление. Водил се беше най-абсурдният СПИН процес, белязал адвокатската ми съдба. Осъществи се копнежът на моя живот – да пледирам пред Върховен съд на чужда държава.
Ние, българските адвокати, излязохме с достойнство от процеса. Нито за миг не абдикирахме от бойното поле на слово сражението, не подгънахме колене, не се подадохме на съображения. Пледирахме високо, ясно и отчетливо. За това ни вярваха. Воювахме за справедливост, ако и да знаехме, че справедливостта трябваше да я търсим нейде из Марианската падина.
Макар и страдалци, българките устояха и нито за миг не ги напусна жаждата да живеят.

 Вярваха, че ще се върнат

И днес казвам: Сестрите не поискаха невъзможни неща. Не отправиха упрек към когото и да било.
Вярваха, че не са сами, че народът ни беше съпричастен към тяхната участ и съдба. Стоически понесоха смъртните присъди. Не си позволиха да изрекат хулни думи за либийското правосъдие и тогава, когато техните мъчители ги дадоха на съд за набедяване в престъпление.

В този процес сестрите и Ашраф бяха оправдани. Съдът в Триполи преодоля емоционалното пристрастие и предубеждение, опря се на доказателствата, анализира ги и стигна до единствено възможния правен извод: Да отхвърли тъжбата.

И когато съдебният състав влезе в залата, за да огласи оправдателната присъда, осени ме Виктор Юго: „Съдия, който е положил клетва, вече не е човек. Той е олтар. Бог слиза там”.
Именно тогава реших да напиша книга за процеса, за да разкажа всичко онова, което се беше случило в съдебната зала и извън нея. Написах я за седем дни. Озаглавих я „Марианската падина” – там, където цари справедливостта.

И днес, 14 години след събитията, добронамерено ме питат: „Струваше ли си да участваш в процес с предизвестен край?”
Не по принуда, а по силата на възпитание на разума отговарям чрез мисли на Кърт Вонегът: „Човек трябва да е достатъчно смел, за да се бори срещу неща, които може да промени, достатъчно търпелив, за да понесе нещата, които не може да промени и достатъчно умен, за да разбере разликата между двете”.
И днес съзнанието ми е пронизано от мисълта за Марианската падина.