Филип Христов

През изминалата седмица стотици Матросовци скочиха да бранят с име и чест 9-ти май, възхвалявайки окупационния подвиг на Червената армия, извършен на наша територия преди 75 г. Дано за част от секундата през помрачения им ум е преминал споменът от истинската българска история, за героя от Дойран – българския войник – воден от славния генерал Владимир Вазов. Съмнително е до каква степен красноармейският типаж би показал признателност обаче към Генерала, защото Червената армия е тази, която трасира пътя към гибелта на фамилия Вазови. След болшевишкия преврат и Народния  съд фамилията получава отношение, което и отявлени врагове на българщината не могат да очакват. Поведението на една малка част от българското общество обаче спрямо нашата история много напомня на документираното в медицината разстройство на личността – психопатията. Хората, страдащи от него имат значително по-ниско ниво на вярност в разпознаването на възмущението, но по-висока степен на разпознаване на гнева. Те са патологични лъжци, техните отношения с хората са практически дефинирани от манипулация и експлоатация и не виждат никаква причина, поради която да бъдат честни или загрижени за другите и обществото. Вероятно когато става въпрос за историята на един народ и третирането й от такива лица, по-ясно класификацията би звучала като „историопатия“.

Българи, претендиращи, че са интелектуалци интелектуалци остро реагираха срещу официалната позиция на държавните институции по отношение на 9-ти май, насищайки медийния ефир с пропагандни слова в седмицата, в която гордо следва да почетем паметта на истинските български герои и техния предводител ген. Вазов. Апелите за 

съхраняване на паметта за Съветската армия

 учудващо съвпадат и с периода, в който Русия категорично обяви претенции всички паметници на войниците й, участвали  във Втората световна война на наша територия, да бъдат ремонтирани или възстановени. А едва през месец ноември, 2019 г. в град Плевен бе издигнат заслужено от достойни българи монумент на 9-та Плевенска дивизия и нейния командир Владимир Вазов.
Поражда се въпросът - уместно ли е въобще да се прави паралел между автентичния принос на дедите ни към собствената ни история и фабрикуваните тълкувания на съветски и български псевдоучени, наложени след 1944 г. Отговорът на този въпрос за родолюбците е „Да!“, защото в разлома между оригиналната и вносната ни история се крие истината. Тя е, че българският герой Вазов, който е и ненадминат в постиженията си кмет на София, превърнал я  в истински европейски град, (както и всички негови близки) са преследвани, интернирани, измъчвани и арестувани от протежетата на СССР в България.  Родът Вазови – това е  

истинският български елит,

 който е жертвал синовете си за бъдещето на страната е тлеел за „награда” зад решетките. Патриархът на българската литература Иван Вазов  е също заклеймен от руските марионетки като „шовинист“, а творбите му забранени.  Ген. Владимир Вазов и съпругата му са изселени в гррад Тетевен, а племенникът му Иван Кирилов Вазов е разстрелян, защото е бил министър на търговията в правителството на Добри Божилов, въпреки, че е участвал активно в спасяването на българските евреи. Синът на пълководеца Георги, химик по образование, без съд и присъда е изпратен в концлагера в Бобов дол, където е подложен на физически мъчения и унижения. Излиза от там унизен и с избити зъби. Най-малкият син на генерала - Владимир, награден с орден „За храброст“ за участието в битката срещу нацистките войски при Страцин през ВСВ, е осъден през 1945 г. от Народния съд на десетилетие затвор. Защото е знаел английски и „можело да стане шпионин“.

Седмица след датата на рождението си, на 20 май 1945 г., ген. Владимир Вазов умира в Тетевен, лишен от жизненонеобходимата му лекарска помощ. Погребението му е полулегално, а на гроба му слагат дървен кръст единствено с името. По-късно, за да се построи почивна станция на Централния съвет на профсъюзите, гробището е ликвидирано, а

костите на генерала са поругани и изхвърлени незнайно къде

Днес споменатите историопати денонощно страдат за костниците на Съветската армия на наша територия, следвайки вероятно опорните точки на Москва. Искат паметниците да бъдат пазени от жива охрана, осветявани, освежавани и надграждани. Причина за това  отношение е, че често биват поругавани. А това е следствие единствено от факта, че трезво мислещото българското общество счита, че мястото им не е тук. Поддръжката на съветските монументи вероятно е и съществена точка в дневния ред на една външна сила, която иска да разделя обществото на „фили“ и „фоби“, да има про- и анти-, и всеки да върви в различна посока.

При Дойран, в окопите, под обстрела на вражеската артилерия дедите ни са излезли като един юмрук, не са мислели ще имат ли паметник и кой ще го поддържа, струва ли си да рискуват живота си за род и отечество. Нито са делили хляба си и мунициите според любовта или омразата към Русия. И тогава сред тях е имало комунистическа и руска пропаганда – листовки, позиви, фалшиви известия и неверни сведения са били разпространявани сред войниците целенасочено и постоянно. Но героите, написали с кръвта си българската история са приели думите единствено на своя генерал Владимир Вазов: „Трябва да победим или да умрем – друг избор няма!“. И това трябва да е заглавието на нашите летописи, другото е „историопатия“.