Даниела Горчева

В България съпротивата срещу комунистическата тоталитарна система не е преставала дори за ден - под всякакви форми, но дори днес малко се знае за тази непрекъсната съпротива, която пълнеше затворите и концлагерите на съветска България. 

Малцина са и тези, които знаят за солидарността между политическите затворници в България, а още по-малко хора са чували за най-дръзкото бягство от затвора - прокопаването на подземен тунел, минаващ под стената на старозагорския затвор – там, където часовите са крачели без да подозират, че подкопаната стена може да рухне под краката им.

За жалост, преди дни ни напусна и последният жив участник в това дръзко бягство -  Николай Радков. Животът му е една история достойна за перото на автора на Граф Монте Кристо.  

В копаенето на тунела, в изнасянето и укриването на пръстта участват десетки затворници и никой не донася на управата! Бягат само четирима – двама турци и двама българи:  Нерзад Нерзи, Орхан Пандуров, Димитър Влайчев и Николай Радков. Малко след като успешно пропълзяват през тунела и излизат, те се разделят на две двойки, за да могат по-лесно да се придвижват. В първата двойка са Нерзад Нерзи и Димитър Влайчев, а в другата - Николай Радков и Орхан Пандуров.

Николай Радков надживява комунизма, който го държа затворен в най-хубавите му години – от 20- до 38 - годишната му възраст, но успява да напусне България, да  създаде семейство и деца в Полша, откъдето е съпругата му. За жалост, нелепа автомобилна катастрофа край Плевен го отне преди няколко дни от нас. Днес бе погребението в родното му село Патреш.

 Светла да е паметта на този устремен към свободата човек. 

Предлагам едно интервю на ФРЕДИ ФОСКОЛО с Николай Радков, публикувано навремето в Про&Анти.

Има и такива хора, които не се примиряват с лишаването от свобода.
Николай Радков е един от тях. Роден през 1946 г. в село Патреш, Великотърновско, той още ученик решава да не служи на комунизма. В казармата, едва 20 -годишен планира с други свои осем наборници да минат гръцката граница, но са разкрити. Военен съд го осъжда на 12 години за "подготовка на бягство с предателска цел". Една година по-късно, през есента  на 1967 година, Н. Радков успява с още един затворник да избяга под дъжд от куршуми от Ловчанския затвор и да преминат в Югославия.
Засечени на 70 километра навътре в титовата територия, са върнати в България, където получават още 9 години вътрешни присъди. С 21 години присъда Николай Радков влиза през 1968 година в политическия отряд на Старозагорския затвор. Но стремежът му към свобода не е угаснал.


ФРЕДИ ФОСКОЛО: Николай, как се роди идеята за бягството? 

НИКОЛАЙ РАДКОВ: В затвора в Стара Загора, след като прекарах няколко години уединен при строг режим, ме изкараха на работа на обект ’Щайги”* през 1971 г. Там срещнах Йордан Стефанов Джамджийски, известен като легендарния Данчо. Той като мене беше твърдо решил на всяка цена да избяга. Беше направил вече няколко опита, от които едно прескачане на петметровата стена, в резултат на които беше натрупал много години вътрешни присъди. Всъщност, когато го заварих, той беше вече започнал от мястото на работа под стола си да копае входната шахта на тунел.

- А как се прикриваше тази дупка?

- Там, където ковяхме щайги за плодове и зеленчуци, имаше навес против дъжд, над дупката беше направена рамка с капак, върху който се седеше и когато свършвахме работа, посипвахме пръст, а иначе – тъй като бяхме посветили и други затворници в проекта, то докато един копаеше, други му изпълняваха нормата, за да не проличи неговото отсъствие. И се редяхме, но главните копачи бяхме Данчо и аз.

- Как се отървавахте от изкопаната пръст?

- Копаехме с тесла, клещи и шила. С пръстта пълнехме найлонови торбички, които изтласквахме назад до входната шахта, дълбока 1,50 м. защото тунелът беше горе- долу 50 х 50 сантиметра и човек в него не можеше да се обърне. 
После пълнехме джобовете си с пръст и я изхвърляхме в тоалетната, но тя бързо се напълни и започнахме да разпръскваме пръстта под чакъла-баласт, с който беше осеян работният двор. В началото пръстта се оказа черна, после излезе бяла, а и попаднахме на червена глина. Освен това основите на външната стена на затвора, широка 1,5 метра, стигаха също на 1,5 метра дълбочина под земята. Камъните, които откъртвахме от нея, нямаше как да ги скрием навън, за това изкопахме разширително помещение в тунела, където да ги складираме. А при къртене на камъните се опасявахме, че може кънтежът от ударите да бъде усетен. За да стигнем зад стената, трябваше да изкопаем дължина около 13 м, като минем под охранителната полоса, където крачеха часовите. За да не рухне тунелът под краката на стражата или след пороен дъжд, го укрепвахме със структури от дървени летви от щайгите. По такъв начин трябва да сме изкопали и изхвърлили близо 6-7 кубика земя, което отговаря на два самосвала. Работата, с малки прекъсвания, продължи около година. Доста хора помогнаха: едните прикриваха или вардеха, други изнасяха пръст, а имаше и които копаеха. Така че в началото на пролетта на 1972 година излязохме на чист въздух зад стената, близо до един храст.

- И през цялото това време не се ли намери кой да "изплюе камъчето" пред администрацията?

- На обект "Щайги" бяхме 60-70 души българи и турци. Не твърдя, че всички са знаели, защото все пак следвахме някакви конспиративни правила, но действително никой не ни издаде и докрай никой от охраната нищо не забеляза.

- Как се развиха после нещата?

- Аз лично отворих дупката на около един метър вън от стената, под нея бяхме изкопали разширена шахта, където да може да се съберат двадесетина души. Всъщност 18 затворници бяха участвали активно в изпълнението на проекта и бяха предявили желание да го ползват, за да излязат на свобода. Но бяха почнали пролетните дъждове и се опасявахме водата да не срине тунела. 
На Данчо междувременно бяха кумулирали присъдите, заради което се отказа, но продължи да работи с нас, въпреки че знаеше, че ще го съдят за съучастничеството му. Той при последното си бягство над стената бе стрелян с три куршума, но оцеля. 
В крайна сметка излязохме само Нерзад Нерзи, Орхан Пандуров, Димитър Влайчев и аз - всичките с дълги присъди.
Няколко дни наблюдавахме обстановката навън с перископ, направен от тръба и две огледалца, и на 21 април около 4,30 следобед, малко преди края на работното време, се измъкнахме вън зад стената на затвора и след като почакахме в храсталака да минат някакви официални "Волги", се отправихме към квартал "Колю Ганчево". 
Тъй като бяхме със сини дочени работни дрехи и гумени цървули, правехме впечатление, затова спряхме един самосвал ЗИЛ, за да се отдалечим с него по-бързо от града.
 Но шофьорът успя да избяга с ключовете, така че продължихме пеш. На едно кръстовище решихме да се разделим: Димитър Влайчев с Нерзад, а Орхан с мен. 
Познавах района, защото той беше близо до артилерийското поделение 5140, където бях служил, и като прескочихме един канал, хванахме пределите на Средна гора. Времето беше дъждовно, вървяхме посред борова гора. 

Успяхме да стигнем до другата страна на планината и за 24 часа стигнахме до язовир "Георги Димитров", сега "Копринка", мокри и изтощени. Имахме малко хляб и кибрит, хванахме една костенурка и я опекохме и се отправихме към турско-българското село Ръждица.
Нямахме пари и припаси и Орхан реши там да се снабдим с прехрана, като казваше, че турчин на турчин няма как да откаже хляб и сирене, а и че турците не обичали комунистите. Аз бях против идеята, защото се опасявах от предателство, но все пак почукахме на вратата на някакъв турски дом, където действително едно момче шофьор на ДАП в Казанлък, ни даде храна, но след като си тръгнахме, той отишъл в общината да съобщи, защото около нашето бягство всички видове служби, агенти, предприятия бяха предупредени и всички области до границата бяха блокирани. 

Започнаха да ни преследват местни групи. После дойдоха милиционерски части от Казанлък и Стара Загора. При бягането с Орхан се бяхме разделили и загубили, но си имахме уговорено място за среща и аз като по - млад, реших да го изчакам, за да му помогна. Обаче той се беше отправил в посока Розино или Карлово.

 Аз отидох до Казанлък и на Казанлъшките минерални бани милицията ме откри и започнаха да ме преследват цивилни и униформени, а и всякакъв вид хора, мобилизирани в потеря. Обаче бях млад и трениран, успях да се скрия и да изчезна по река Тунджа. Някъде по обяд ме засякоха, но аз се покрих с един клон и се потопих в реката. Издържах половин час, но почувствах, че замръзвам и затова излязох на брега и продължих да бягам.

 Хванаха ме чак вечерта, след като започнаха претърсване на вериги по всички храсти, дървета, оврази, падини, долини и низини. Откри ме последният човек на веригата. Това беше вечерта на 25 април. 
Започнаха да ме бият с приклади, да ме ритат, обадиха се и агентите дойдоха с вертолети. 
Имаше и руснаци, десантни групи и парашутисти. Разпитът започна на място да им кажа къде са другите, най-вече за Орхан, защото знаеха, че сме били двамата. Не знам - виках аз, и беше вярно. Но те продължаваха да ме бият. 

Оказа се, че Орхан го хванали по-късно край село Розино, където имал роднини, а мене ме вързаха със синджир, повлякоха ме зад един джип покрай реката, после ме вързаха за едно дърво, гърмяха и отправяха кучета срещу мене да ме хапят и ми се заканваха, че ще ме убият. 
Бяха като хиени, нахвърлили се върху плячка. Цяла армия срещу един човек. Но в края на краищата ме закараха в Стара Загора, на централния площад. Там десетина души с извадени пистолети и калашници ме водеха вързан за краката и ръцете по централната улица, ритаха ме в гърба, като ми викаха: "Нали искаш да бягаш, ха бягай сега!" Цинизъм без край.

- А какво стана с другите двама?

- Влайчев и Нерзад убиха. Казват, че са застреляни на място с по два пълнителя "Шпагин" - 60 куршума. По-късно на процеса майката на Влайчев се приближи до мен и ме пита: "Синко, къде е моето момче?" Аз какво да й отговоря. Той беше женен, с две деца и ми е казвал, че бяга, за да продължи борбата. Мене защо не ме убиха, не знам, но знам, че отгоре е имало заповед да бъдат убити първите бегълци, които хванат.
В резултат на бягството ни уволниха цялото началство на затвора начело с Андон Георгиев, Желязко Денев, Джелепов, началника на охраната, та дори и казват, че целия състав вътрешна охрана накарали за наказание да пълзят в тунела, преди да го залеят с бетон.

– Какво последва?

- Следствието в Стара Загора води следователят Игнат Колев с някакъв руски офицер, май полковник, който присъства на първите ми разпити. После се присъедини Красимир Минчев, следовател при първото ми дело. Минчев беше син на първия секретар на партията в Стара Загора, а Игнат Колев стана началник на затвора на мястото на Андон Георгиев. Доколкото знам, първият бил сега началник на Районно полицейско управление в Казанлък, а вторият - областен управител на МВР в Стара Загора. Днес може да са вече пенсионери, а на мен и досега отказват да ми признаят за пенсия излежаните години затвор. Дадоха ми вътрешна присъда 5 години, която с 12-те останали кумулирани години ставаха 17. Пуснаха ме от пазарджишкия затвор през 1978 г., където излежах шестте последни години от присъдата си. Там началникът Ангел Топкаров и главният надзирател Благо Пачев убиха зверски моя най-добър приятел, поета Георги Заркин, който ми беше посветил стихотворение, от което помня строфата: 
"Жив е тоз, който се бори / с поглед напред устремен/ не плашат го него затвори / в борбата е той възроден." 

- Излежал си 12 години...

- Да, но само година и половина останах навън, като три месеца бях в нелегалност и се укривах при доверени приятели като Петър Бояджиев, Димитър Пенчев и Димитър Иванов от Русе. Пролетта на 1980 година ме заловиха при опит за бягство през Румъния и ме върнаха в Пазарджишкия затвор при Ангел Топкаров, който ми каза, че ще ми изсуши кожата на сянка - забележете, не на слънце, а на сянка, така че няма да изляза жив от затвора. 
През 17-те излежани години шест години съм прекарал уединен в килии за изолация. В карцера беше забранено да ми се дава ядене и вода цяла седмица, така че за да оцелея, понякога трябваше да пия собствената си урина. Бил съм свидетел на много побоища, глад, мизерия, кръв и дори червясали гърбове. 
От 20 до 38-годишен това ми е било животът! Излязох през 1984-та, февруари, пет години преди да падне режимът. Ожених се, имам семейство, деца и живея зад граница. На мъчителите ми не им прощавам, но никога не бих проявил към тях такава жестокост, каквато те проявиха към мен, защото не мога да бъда като тях. Не се занимавам с политика, но безкрайно се радвам, че комунизмът се срина. 

Скица на прокопания от затворниците тунел