Вчера се навършиха 79 години от смъртта на големия пълководец ген. Тодор Кантарджиев. На гроба му в София се събраха родолюбци, за да почетат паметта на славния българин. Поклонението бе организирано от Никола Григоров, Валентин Симеонов и историка Янко Гочев.

Ето какво споделя историкът Цочо Билярски за ген. Кантарджиев:

За видния български военоначалник и пълководец генерал-лейтенант Тодор Кантарджиев (10 февруари 1861 г., Самоков – 25 януари 1945 г., София) е писано не веднъж. Неговият живот на участник в четири войни е изключително добре документиран, а самият той е автор и на десетки книги и огромен брой статии, в които преобладават мемоарните. Те днес са почти недостъпни и могат да се намерят само в големите библиотеки, въпреки че са изключително важен извор за българските войни от 1885 до 1918 г. В много отношение негласната забрана върху тях се дължи и на това, че той е и баща на големия български учен проф. Асен Кантарджиев (1898-1981), водачът на Ратници за напредъка на българщината. 
Днес за героят от Сливница през Сръбско-българската война (1885), от Чаталджа през Балканската война (1912-1913) и от Добруджанския и Македонския фронт през Първата световна война (1915-1918) може би си спомнят само неговите съграждани от Самоков и от носещото неговото име село Генерал Кантарджиево, Варненско.
Да почетем героя като припомним изповедта му, изречена пет години преди неговата смърт:

„Обичам:
1) Помощника и закрилника ни Бога Велики;
2) Райски хубавата ни родина България със сестрите й Тракия, Македония и Златна Добруджа;
3) Мъдрият ни храбър цар Борис III;
4) Жилавият трудолюбив български народ;
5) Храбрата ни послушна войска.
Бих се при Сливница, Чаталджа и Добрич.“

Ето и негова кратка автобиография, която той пише през 1940 г.

АВТОБИОГРАФИЯ НА ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ ТОДОР ДИМИТРОВ КАНТАРДЖИЕВ

Роден съм в Самоков на 20.II.1861 год. от бедни родители. На дванадесетата си година, с незавършено първокласно образование, принуден бидох да тръгна, с пот на челото, да изкарвам прехраната си.

На 20.IV.1878 год. бидох взет за новобранец от първия набор. От тогава щастието ми заработи и продължава през целия ми дълъг живот. То съпровожда дългата ми вяpa в Божията помощ, високият ми дух, неуморимия честен труд, упоритото постоянство в почната работа, голямото търпение, безогледната решителност, разумният полезен почин с твърда вяра в неговия пълен успех, чудната изобретателност, голямото честолюбие и високото ценене на времето.

След две годишна честна и усърдна военна служба, бидох уволнен в запаса на войската като фелдфебел.

През 1882 год., с новопридобито четирикласно гимназиално образование, постъпих във Военното на Н. В. училище. На 30.VIII.1884 год. получих първия офицерски чин.

В Сръбско-българската война, (1885) участвувах като командир на рота. За успешната ми дейност при Сливница, Пирот и др. бидох награден с ордена за храброст IV ст.

През 1890 год. постъпих, като капитан, в Брюкселската академия на Генералния щаб. През 1893 г. свърших курса на академията и бидох причислен към Генералния щаб. В него прослужих на длъжностите: старши адютант на щаба на дивизия, началник на отделение в Министерството на войната, преподавател във Военното училище. Получих чиновете, майор, подполковник и полковник.

През 1901/1903 год. командувах 16 пехотен Ловчански полк, в гр. Враца. През 1904 год. бидох назначен за командир на бригада. Като такъв участвувах в Балканската и Съюзническата войни (1912/1913 год.). В края на 1913 год., за бойните ми заслуги при Люле Бургас, Чаталджа, Струмица и др., бидох назначен за командир на 5 пехотна Дунавска дивизия. През 1914 год. бидох произведен в чин генерал.

Участвувах в Световната война (1916/1918 г.):

а) Като началник на войските от Варненския укрепен пункт, на 4.IX.1916 г., с особена бързина и решителност, освободих от румънското робство хубавия родолюбив Добрич. Отбранявах го геройски и победоносно на 5, 6 и 7.IX. При атаката на руско-румънската с. Каралийска позиция, на 13 биде убит, от фугасна граната, коня ми, а на 14 бидох ранен в бойните вериги от куршум. При атаката на отбраняваната от руско-румънската армия бележита, от рано укрепена, естествено силна Кобадинска позиция, на 19-21.XI., с вързана за врата гипсирана десница, командувах победоносно „Източната настъпателна група“ на III армия.

б) Начело на поверената ми „Сборна дивизия“, преминах победоносно, през градовете на цялата ни златна Добруджа: Добрич, Балчик, Каварна, Кюстенджа, Меджидие, Черна вода, Бабадаг, Тулча и Исакча.

в) Бях в Румъния, на далечния Серетски фронт и в историчната Браила.

г) Бих се на Южния фронт пред старопрестолния град Охрид славни и в Албания с френци, ан¬гличани и италиянци.

д) В края на войната, по заповед на правителството, останах, с дивизията си и още други три такива, в заложничество.

През времето на Световната война, в славния историчен град Охрид от командуваните от мен наши и съюзнически войски и от охридчани ми биде чествуван 40 годишен военен юбилей за честна и победоносна служба на Царя и Родината.

Получих чина генерал-лейтенант и всички наши и съюзнически ордени за храброст. В това число и великолепния Орден „За военна заслуга“ на голямата лента през рамо. От 1.I.1919 год. се намирам в запаса на войската ни.

Живея щастлив семеен живот в средата на примерния ми род,

състоящ се от вярната ми и неуморно към мен грижлива съпруга Калинка, чадата ми Еленка генерал Станимирова, Марийка полковник Чукурска, син ми поручик, с три ордена за храброст, професор Асен Кантарджиев, съпруг на Катерина Ст. Кирякова, 7 внуци – внучки и една правнучка.

Работя всекидневно умствено и с природата. Написах и напечатах, на собствени средства, отбелязаните на корицата на тази книга 12 книги. Обработвам от любов, за отмора, за поука и полза на съседите си Красноселци еднодекарна образцова цветна градина.

С общо възпитателна цел, през 1936 год. уредих общограждански прием в дома си, в София, по случай навършването тричетвъртвековен за царя и родината живот. През 1937 г., отпразнувах 50 годишния си щастлив съпружески живот – златната ни сватба.

При всичкият ми този голям успех в живота и военната служба, у мен остана дълбоко заседнала една неизпълнена родолюбива мисъл. Тя беше, че и аз ще си отида, както всичките ми самоковски съграждани, неизпълнил дълга си към единствения самоковски освободителен храбър деец Чакър войвода. За това, след отпечатването на 3/4 вековния ми живот, най-сериозно се заех с отдавна почнатата ми книга за живота и дейността на Чакър войвода.

В съставянето и написването на тази книга има доста много интересно и поучително, затова го излагам на късо, под следното заглавие:

Как събирах материала за написването на книгата. Видяхме, как Чакър войвода е действувал по Рила планина през 1848-1855 години. Убит е през 1855 година. Аз съм роден в началото на 1861 год.

Още в прегръдките на майка си, чувах разкази за живота, дейността и убийството на „Чакъро“! В момчешките ни сбирки за разказване на приказки за народни герои, всякога, най-много се разказваше за „Чакъро“!

Христо Чакъро е живял в нашата „Крайискърска“ улица, не далеко от дома ни. Родителите ми знаеха и често пъти, по мое искане, ми разказваха по нещо от живота, дейността и убийството на „Чакъро“.

Всякога, когато се събираха жените на улицата на приказки, край другото, непременно щяха да приказват „за Чакъро“! Всякога почваха и завършваха с дълбока въздишка: „Ох, страшно, много страшно беше“!

Сродницата ни, баба Соса Чакърова, често пъти дохождаше у дома на гости. Край другото, разказваше по нещо интересно от живота, дейността и трагичната смърт на „покойния Христо“! Бидох щастлив, като малко момче, няколко пъти да нося на „Стогодишния дядо поп Никола“ котлето със светена вода да ръси на „Водици“. От него лично чух интересните му разкази за любимия ми Христо Чакъро. Учих при даскал Стойчо Кьосе. Чувах разговори за Чакъро и от дядо Мито Ковано, от Христоско гробаро и от веселия Пардешко.

Всичко, което чувах от прегръдките на майка си, на улицата, от баба Соса, от дядо поп и др. здраво ми се запечатваше в детската и момчешка памет. Полека-лека, в моето въображение се създаде велик народен родолюбец и безподобен герой за свободата на родината: „Чакъро“! Аз го извънредно много обикнах!

Когато, в последствие, бидох взет на работа в кафенето на зетя си Христо Карагьозов, на улица Крайискърска, обръщах голямо внимание на разговорите на възрастните посетители, особено на негови съучастници, Дикята, Месаро и др. когато заговореха за „Чакъро“! Един от тия разговори, в последствие, написах на бързо и напечатах в списанието „Войнишка сбирка“.

Покойните майстори Мите Дикята и Никола Месаро често пъти, вечерно време, при връщането им от дневната работа, се отбиваха в кафенето-кръчма да си пийнат шишенцето ракийца. Използвах случая, че ги разпитвах за дейността им в Чакъровата дружина. Те ме обичаха. Разказваха ми с готовност. Аз, за благодарности, ги черпех по чашка ракийца.

През 1922 година, покойният самоковски учител Хр. Семерджиев ми подари книгата си – „Самоков и околността му“, от 1912 год. На стр. 126, за пръв път срещнах малко нещо, напечатано за „Чакъро“. На същата страница, под чертичка, е казано: „Подробни сведения за живота и дейността на Хр. Чакъро – в брошурата „Чакър войвода“ от О. Давид и Ст. п[оп] Грънчаров”. Тази бележка ми наложи необходимостта да потърся, намеря и да прочета въпросната книжка, за да реша има ли нужда и аз да пиша книга за Чакъро.

Потърсих книжката в Самоков, в Народната библиотека, в Рилския манастир и в дома на покойния Хр. Семерджиев. Не я намерих никъде. От дългото търсене и ненамиране на потребната ми за високо възпитателната цел книжка не се обезсърчих! В мен беше твърда вярата, че нищо пожелано в дългия ми разнообразен живот не оставих непостигнато. Не можех да оставя търсената книжка ненамерена! За това, обиколих всичките многобройни Грънчаровци от София, които питах за книжката на О. Давид и Ст. П. Грънчарови – „Чакър войвода“.

Най-после в това всетърсене, от възрастния бивш учител, пенсионер г-н Петър Д. Грънчаров в София, в края на 1938 година, узнах, че книжката била печатана през 1887 г. в Габрово и разпространявана от авторите й в Ловчанско и Троянско. Един от авторите й пенсиониран учител – Стефан Грънчаров, бил жив, в с. Караш, при гара Роман.

Веднага писах на г-н Грънчаров в с. Караш. Отговори, че през пролетта, когато времето се позатоплило, щял да потърси книжката в старата си таванска библиотека. В края на април 1939 година г-н Грънчаров ми изпрати съвършено малката стара книжка. Прочетох я и му я повърнах с голяма благодарност. Намерих, че тя не съдържа нищо повече от това, което аз бях отдавна написал! За това веднага почнах да приготвям книгата си за печат.

С написването и отпечатването на високопоучителните човеколюбиви и храбри дела на всеспособния ми съгражданин Чакър войвода изпълних дълга си, като любящ родния си град Самоков.

Сега се вече смятам за готов с душата си да отида във вечността, а тялото ми да занесат в приготвената ми, още преди 14 години гробница, в Орландовския вечен град, до падналите за родината безсмъртни герои – „Военните гробища“. Там да чуя радостното всенародно възклицание на обединения български народ в обща силна добруваща държава: Велика България!

София, Булевард „Скобелев“ 53.

Генерал-лейтенант, о.з. Кантарджиев