Мая Георгиева

В първия ден на януари и новата 2024 година се изпълниха 40 дни от смъртта на Райна Николова Арашева-Фосколо. До 40-я ден душата на мъртвия е тук на земята, а след това се потапя завинаги в Отвъдното. Днес един свободен дух се възнася към Божите селения, но земният път на Райна няма как да  изтлее в сенките на миналото. Белязан е от много повратности, белязан е и от зловещото време на комунизма, „народната власт“ и съпротивата срещу тях.
На 22 ноември съпругът й – известният дисидент и борец срещу комунизма написа във фейсбук: „Тази нощ мирно почина Райна Николова Арашева-Фосколо. Тя ценеше свободата и обичаше живота над всичко. На този ден тя със сигурност не би искала да ни види тъжни и ви кани на един последен танц на нейната любима мелодия:„Heaven“ от Луис Армстромг и Ела Фицджералд.


Ако мислиш за Райна, няма как да не чуваш гласа и – тежък, отсечен, дрезгав, на моменти хриплив, но искрен, внушаващ спокойствие и доверие. Той се бе превърнал в своеобразен 

код на същността й

и заедно с неизменната цигара, която с финес държеше в ръка сякаш  позираше за идеалния портрет от една отминала епоха. Пушеше пред отворения прозорец, който гледа към столичния бул. „Прага“ и разказваше за баща си – известния в началото и средата на миналия век живописец Никола Аръшев. За мечтата й да стане художник и да поеме по неговия път, но и за голямата й и сложна любов с граф Фосколо.

Алфред Фосколо(Фреди) наистина е с графско потекло от Венеция, а Райна имаше вроден аристократизъм. Бащата на Фреди е французин, а майка му българка. Париж  ги събира и превръща в семейство, което избира да живее в София преди началото на Втората световна война. През 1939 година баща му основава първата френска детска градина в българската столица, а през 1942 година се ражда и синът им Алфред Фосколо. Наложеният със силата на съветската армия комунистически режим в България става истински проблем за младото семейство, заради френската им връзка. През 1949 година детската градина е закрита, семейство Фосколо се сбогува със София и се завръща в Париж. 
„В края на 50-те години напрежението между комунистическия блок и Запад спадна и аз започнах всяко лято да си идвам в родната София. Тук бе дядовата къща, върху чиято земя сега е построен блокът, в който живеем. Създадох нови приятелства тук, а и бях интересен за връстниците си, защото носех първите плочи на Елвис Пресли, Рей Чарлз, Бийтълс, които в България не се разрешаваха официално. Носех и книги, които тук не се издаваха. Чрез мен явно проникваше и 

свободният дух на Западна Европа и Франция

 Сред новите ми приятели се оказа и съпругата ми Райна. 

През 1965 няколко съмишленици, сред които бяха Петър Бояджиев, Тони Машев и Александър Иванов създадохме нелегалната организация Съюз за независимост и възход „Левски“, насочен срещу комунистическия режим. По-късно към нея се присъединиха още 28 души. Съчинихме текст за позив, който трябваше да отпечатам и размножа във Франция, а през 1966, преди деветия конгрес на БКП да го внеса в България. Целта на позива бе да събудим хората, да се опомнят в каква държава живеят. Програмата беше от девет точки, като изобщо не ставаше дума за някаква въоръжена борба, а за свобода на сдруженията, многопартийна политическа система, свободни избори, излизане на страната от Варшавския военен съюз. Размножих в 500 бройки позива на цикостил във Франция и успях в да го пренеса в България. С членовете на Съюз „Левски“ организирахме разпространението на нашите искания в пликове по пощата. Изпращахме на случайни адреси в София и страната, взети от указателя. В позива бяхме дали указания гражданите да го разпространяват викайки „Само Левски“, а това създаде объркване сред агентите от ДС, защото трудно можеше да се разбера, дали хората по стадионите подкрепят футболния отбор със същото име или нашият нелегален съюз. По-късно разбрах, че от 500 позива близо 200 са попаднали в ръцете на милицията, но много са стигнали и до провинцията. Съвсем очаквано в групата ни се оказа и провокатор – Георги Неделчев. По ирония на съдбата семейството му е репресирано от комунистическия режим, но ДС явно е подбирала такива, за да служат на режима. Но в същото време имаше и честни хора – син на убит партизанин ни предупреди, че ни готвят арести. Нашата нелегална дейност съвпадна и с Пражките събития, отношенията между Съветския блок и Запада отново се обтегнаха, а режимът на Живков засили репресивните си действия“, разказва в спомените си Алфред Фосколо.

Август и септември 1968 г. се оказват фатални, нелегалната група е разкрита и започват арести: Петър Бояджиев е задържан на 15 август, Алфред Фосколо – на 28 август на гарата в Драгоман, прибирайки се с влак за Париж. Белезници щракват на ръцете на Александър Иванов на 4 септември, а на 6 е задържана и Райна Аръшева, която по това време работи като чиновник в Съюза на българските художници. Реално тя не членува в организацията, но заради връзката й с френския гражданин Фосколо също е 

обявена в шпионаж и антидържавна дейност

Съдебният процес започва на 6 януари 1969 г. в София и продължава 10 дена. Всички са признати за виновни и получават ефективни присъди: Георги Костов, който  по това време е емигрант във Франция е осъден задочно на смърт. Алфред Фосколо получава 15 години затвор, Петър Бояджиев - 12 години, Александър Иванов – 10 години, Антон Машев, който също е емигрант във Франция – 14 години задочно, а съпругата му Лидия, също в емиграция – 7 години задочно. Въпреки, че не е била посветена в съществуването на нелегалната организация Райна Аръшева само заради връзката и с Фосколо, получава присъда от 6 месеца затвор.
„По време на следствието офицерите от ДС  ме притискаха да се откажа от връзката си с Фреди, да се отрека от него и да го напусна. Така можех да се спася от ефективна присъда, но бях непреклонна - няма да го предам. А и реално отдавна бяхме решили да се оженим, правихме на няколко пъти постъпки за брак, но все ни отказваха българските власти. Така се озовах в Сливенския женски затвор и прекарах там от януари до юни. Затворът се ръководеше от подполковник Василев, но реално командваше майор Мара Ганева, заместник началник на затвора. Бяхме около 1600 жени, криминални и политически заедно. Знаех, че Фреди и другите приятели са в затвора в Стара Загора. 
Започнах да ходя на свиждания, след като ме освободиха. Фреди работеше в дърводелната. В края на април 1971 отново бях на свиждане. Знаехме, че сме обречени още дълги години да контактуваме само по този начин. Фреди настояваше да го зарежа, да си оправям живота, че няма смисъл да го чакам. Не си струвало да си пропилявам младостта. Скарахме, не исках да чувам от него такива приказки, тръгнах си разстроена. А само след няколко дни се звъни на вратата вкъщи, живеех в апартамент на „Солунска“. Отварям и виждам Фреди, олюлях се, бях в истински шок. Помислих, че е избягал от затвора, а той взе да ми обяснява, че ако е беглец никога не би ме изложил на риск. Оказа се, че само два дни след последното ни свиждане – на 30 април го извикал началникът, и му наредил до обед да напусне затвора, защото бил помилван. По-късно разбрахме, че за освобождаването му е имало дипломатически натиск от страна на Франция. Освен това през май същата година предстоеше важно посещение на френския външен министър в България, а комунистическия режим щеше да се чувства доста неловко, ако се  окаже, че френски гражданин лежи в български затвор по

 измислени обвинения в шпионаж

 Паралелно с това предстоеше и конференцията в Хелзинки на Съвета за сигурност и сътрудничество в Европа, която си бе поставила като главна цел правата на човека и положението на политическите затворници в комунистическите страни“ разказваше за тези драматични събития Райна.
Двамата  влюбени отново правят постъпки пред българските власти да се оженят, но отново получават отказ, но вярват и се надяват  чудото да се случи. Животът им през следващите години преминава като по филмов сценарий. Фреди съставя план за нелегалното извеждане на любимата му от България. Предупреждава Райна, че след една година в уречен ден и час трябва да чака пред храма „Александър Невски“ човек, който от негово име ще и предаде документи, с които да премине границата.

„Със свръзката трябваше да се разпознаят по два еднакви шала, които бях закупил от България, а единият бях оставил на Райна. Не знаех как точно ще се изпълни планът ми, но знаех, единствено, че това е начинът да я измъкна от България. Когато се прибрах във Франция започнах да работя за реализирането на плана. Събирах пари за да изведа Райна и дъщеря й Сузи, която тя имаше от първия си брак. Успях да осигуря истински паспорти, сменихме само снимките на Райна и на детето, бях запознат с цялата процедура за преминаване на границата. Но цялата акция в София се провали, вероятно аз обърках нещата. Райна и свръзката не са се познали пред църквата и са се разминали. Това ни обричаше да бъдем разделени още месеци. Тогава реших да действам лично“, връща се назад в онези драматични години Фреди.

„На 1 януари, точно след посрещането на новата 1974 година Фреди ми беше определил среща на подлеза до ЦУМ. Беше се преобразил – с къдрава коса, избръснат, с очила. След празничната вечер градът беше почти празен. Оправихме се към ЖП гарата на София, но проблемът беше как да стигнем до пероните, от които тръгват международните влакове. Не трябваше да се издадем. Фреди беше осигурил френски паспорти, а аз и Сузи не знаехме френски и не трябваше да ни  заподозрат. Изведнъж установихме, че Сузи е изчезнала от погледа ни, а я стисках през цялото време за ръка. Уплашихме се за детето, а и че цялата операция може да се провали. Открихме я след малко, а тя се скрила за да ни предпази  - видяла свой съученик, притеснила се, че той може да я заговори на български и да стане провал. Фреди познаваше Сузи от шестмесечна възраст, обичаше я много, чувстваше я като свое дете. Качихме се на влака за Турция обзети от адско напрежение, обзети от страх да не ни разкрият и свалят от влака, а после знаехме, че отново ни чака следственият арест и затвор. Минахме границата в истински стрес. Беше студено, валеше сняг, по перона обикаляха войници с автомати и кучета, граничарите гледаха лошо. Влезнахме в турска територия и отдъхнахме с облекчение. Лошото беше останало в комунистическа България. Няколко дни по-късно вече бяхме във Франция, втората ни родина, която ни даде свобода и възможността да бъдем истинско семейство. В Париж се роди втората ни дъщеря Мона. Фреди заедно с Тони Машев развиваше успешен строителен бизнес, по-късно се отдаде на журналистика, но никога не престанахме да поддържаме връзка с нашите приятели от България и да работим срещу комунизма. Така дочакахме падането на режима през ноември 1989 година и свободното ни завръщане в България“, описваше драматичните перипетии в спомените, които ни е оставила Райна.

През дългите години на несгоди и радости семейство Фосколо остават неразривно духовно  свързани със съмишленика и приятеля Петър Бояджиев.

Райна и Петър(в средата) - първа снимка след бягството на Бояджиев от комунизма

„Още не мога да повярвам, че се изнизаха 40 дни без нашата Райна. Да, казвам нашата, защото за мен тя не е била само  съпругата на приятеля ми и съидейник Алфред Фосколо. Райна беше личност със собствена физиономия и характер, със свое мнение и отношение към хората и събитията. Сигурен съм, че ако днес чува думите, които произнасям за нея, ще се изненада, защото знае, че моят характер е особен и съм доста сдържан. Райна имаше две много силни качества, първо беше смела и второ беше много красива. Малко са жените, които биха спечелили в конкуренция с нея по смелост и красота.  Наричах я моят талисман. И тя наистина ми беше талисман.  
Запознахме  се още в младежките си години. Благодарение на нея и Тони Машев, който също беше софиянец, научих улиците и трамваите на София. Аз съм си провинциалист, но те ми отвориха очите за столицата.
И двамата с Райна бяхме възпитани в семейства, които ненавиждаха комунизма, а това е много здрава спойка. И двамата не можехме да приемем съдбата, да прекараме целият си живот в комунистическа България. И така и двамата успяхме, след много перипетии и плащайки висока цена да напуснем този концлагер.
 Райна никога не ни е предавала -  беше с нас в килиите на Държавна сигурност, чувах ѝ гласа. Хич не усещах да са я изплашили, понасяше несгодите с достойнство. После беше с нас на подсъдимата скамейка. По-късно тя отиде в Сливенският, ние с Фради, в Старозагорския затвор. По-късно научих за нейното извеждане от България, организирано и с прякото участие на Фреди, та то си е било сюжет за  филм. Аз разбрах за цялата им невероятна история едва след като избягах от България и се установих във Франция. А всезнаещата Държавна сигурност нямаше никаква представа, как и двамата сме се измъкнали под зорките им погледи. Научиха за собствения си провал едва след 10-ти ноември 1989 година, когато разказахме историите си и дадохме гласност. 
Но защо все пак 

наричам Райна моят талисман

  Ами тя е първият българин и приятел, който срещнаха очите ми в Истанбул, след като ме изведоха нелегално скрит в резервоара на един бус. След няколко дена бяхме и на френско италианската граница. Тогава все още и там имаше граничен контрол, макар и разбира се да нямаше нищо общо с контрола в комунистическите страни. С Райна стъпих за първи път на френска земя с един автобус, представяйки се с документи за неин съпруг – г-н Фосколо. А истинският г-н Фосколо дойде по-късно с колата да ни прибере. С Райна влезнах за първи път във френско бистро и тя ме черпи. С Райна за първи път посетих, китайски, а после и японски ресторант, разбира се и в компанията на Фреди. Това са съкровени моменти, които всеки уважаващ себе си човек, не може да забрави и да не  почита. Райна винаги ме е подкрепяла и винаги е била наш верен съратник. Правейки тези много лични признания всеки, който има някаква човешка чувствителност, ще разбере, че със смъртта на Райна  си отива и частица от мен. Да е лек пътят ѝ към отвъдното. Обичам я и ще се срещнем там пак. Нашите отношения са вечни и не зависят от земните грижи“, прави личната си изповед Петър Бояджиев.

Днес в деня на възнесението на душата на Райна към Отвъдното се навършват и 50 години от бягството и със Сузи и Фреди от комунистическа България. Символиката сигурно не е случайна!