Владимир Перев, Скопие

Никак не успяваме да забравим Венко Марковски и да се отърсим от това тежко и срамно време, обременено с многобройни убийства, насилие върху човешката душа и тяло, време на загубена хуманост. Паралелно с тъмните комунистически ликове от типа на Методий Шаторов-Шарло, Павел Шатев, Лазар Колишевски, Панко Брашнаров, дори ако искате и един Лев Главинчев, редовно се появява и лика на обикновеният „поет-стихоклепец“ и отнесеният политически и национален конвертит Венко Марковски. И най-важното от всичко е това че около тях се преплита една мрежеста магла за техните въпреки всичко „добри и патриотични черти, на истински българи (или македонци при нас), но какво да се прави, такова било времето“.

Но, ето че последният път не стана така. В интернет сайта Faktor.bg  беше публикувана една малка като обем статия на Константин Мишев с едно дълго и относително непознато стихотворение на Венко Марковски с заглавието “Чернобил“, написано по повод атомната катастрофа в Чернобил, която се случи на 26 април 1986 г. Не трябват дълбоки познания в областта на поезията за да се разбере 

лудоста на поета и неговата отдаденост на Москва и „новият ред“,

 неговото тщеславие и пълното отсъствие на каквото и да било съчувствие не само към пострадалите, но и към всички други и въобще към цялата планета... Не, поемата не трябва да се разглежда от литературни критици, тя трябва да бъде обект на наблюдение от страна на лекари психиатри, а след това и „нашето възхищение“ към поета, трябва да стане обект на тяхното наблюдение. 
Прочел съм почти цялото творчество на Венко, но не успях да се запозная със самият него. Ние бяхме от два различни свята и аз не изразих желание да се видим. Не знам дори, дали щеше да ме приеме като гост, но той е посрещал и доста по незначителни от мен персони. По ирония на съдбата, познавах почти всички от неговото македонско обкръжение, днес повечето от тях са починали. Бил е „приятел“ с мнозина които познавах в годините след неговото „заминаване“ в България -  Бранко Зарески, Кирил Чаулев, Бранко Варошлия, но и по-младите от това време като Ристо Стиков, Миле Неделковски и други известни журналистически и писателски имена.
Сложил съм „приятел“ в кавички, защото мога да кажа, че никой не го обичаше и не го понасяше, поне според това което те самите са ми разказвали. Нямали са причина да ме лъжат, това бяха хора от номенклатурата, по-възрастните са били партизани и сътрудници на разни служби. Някои от тях дори оспорваха неговия поетичен потенциал, а Илия Милчин, открито го наричаше „стихо-клепец“. Тук идеологията нямаше място. Милчин беше наследник на санданисти, протогеровисти за да завърши като като комунист, макар че, в средата на 50-те години на миналият век, тихо се отказа и от тях. За Димитър Талев, макар че, важеше за михайловист, същият този Милчин, а и всички които споменах не си позволиха да говорят с пренебрежение, напротив изказваха се с огромна почит към личноста и творчеството на автора на „Светилника“ и цялата тетралогия. Милчин познаваше творчеството и на двамата в детайли.
Сътресение предизвика книгата на Венко 

“Кръвта вода не става”

(БАН 1981 г.) както и нейното преиздаване през 2003 г.  с обемния увод на д-р Пламен Павлов. Този който знае да чете между редовете, веднага ще забележи прекрасните затъмнения на основната тема за личноста и творчеството на автора и ще разбере с каква цел се издава книгата. 
Тя е реакция на “т.нар. “Историjа на македонскиот народ” (която) не е шедьовър на историографията, не е дори някакво интересно, увлекателно, предизвикващо дискусии съчинение. Малко ли примери за подобни спорни книги имаме днес, и то буквално на всяка сергия на софийския площад “Славейков”… Нищо подобно, става дума за един скучноват, бездарно написан, пропит от долнопробна пропаганда обзор с претенции за история. Защото въпросната “Историjа”, мъдрувана години наред от мастити академици, посредствени местни научни “величия”, заслужили партийни деятели и бивши партизани наистина е жалка в своите претенции да открива “историската вистина”, безскрупулно манипулирайки фактите.“
Това е цялата истина за “т.нар. Историја на македонскиот народ“, сбито и комплексно предадена от  д-р Павлов. Но къде тук е венковата „Кръвта вода не става“? Трябва само да почнете да я четете за да се убедите, че тя също така е една бездарна, декларативна и наставнически написана книга, която ви убеждава, че в нея се крие цялата истина за македонския въпрос. Не че не отговаря на истината, в нея няма фалшификации, но е толкова бездарно написана, все едно четем материали на комунистическата партия, написани като апел за борба до последна глътка въздух. Там се вижда „олимпийското величие“ на автора и съдбата на нас, малките и обикновени хора, осъдени да следим НЕГО по пътя на голямата идея. 
Всъщност в самата книга няма нищо ново. Всичко се знае и вече е прочетено, а някои български и македонски автори са работили задълбочено на части от тази проблематика, която сега „ни се открива“. Неколцина от нас тази книга са я чели още в началото на 80-те години на миналият век и никога не разбрахме в какво се крие нейната важност, изхождайки от нейния декларативен стил и поднасянето на вече познати факти. В наши дни (2003 г.), виждаме че отговора го дава пак д-р Пламен Павлов, в едно свое изречение от увода: “Македония, една от най-трагични теми в българската народна съдба и нашата литература от 1878 г. насам, буди гузни съвести и, което е много по-лошо – слугински рефлекси у българската комунистическа олигархия. Фалшивият демон на “великобългарския национализъм”, изграждан десетилетия наред от същите тези среди, е по-силен от зова на истината“. Тук е същината на проблема и заради това идва разпореждането защо точно Венко трябва да бъде 

демонстратора  на „нечистата съвест“

 на българското общество по отношение на Македония. 
При нас в Македония, Младен Сърбиновски пръв се захвана с работата да запълни празното пространство около човешкият лик на Венко Марковски. Неговата драма „Македонският Фауст“ откри нови размишления по отношение на личноста на поета. Мнозина от нас останаха с впечатлението, че нашият Фауст, доктора по Богословие и по медицина, наистина е продал душата си на Мефистофел, но 

неговият Мефистофел е Москва,

 а продадената душа, не е разменена за нови знания, защото той е знаел, че знае всичко, а е продадена за богат и удобен привилегирован живот.
Моите младежки години бяха изпълнени с интерес към поетичния епос на Венко, но и в по-голяма мярка към неговата политическа и национална съдба. При първите мои пътувания до София, в периода 1967-1968 г. чрез дългите седянки с моите роднини там учех историята на Бугария и Македония от директните участници. Моите роднини живееха в района около гарата, някъде където се кръстосваха „Опълченска“, „Беласица“ и  „Анушка Драгиева“. Някои от тези къщи вече са разрушени. Имах различни „преподаватели“ но всички те имаха две не любими личности. Това бяха Лев Главинчев и Венко Марковски. За Венко говореха, като за несъстоятелна личност, която е оставила своите съмишленици да гният в титовите зандани, докато той като човек на Москва се е превърнал в ревизор на режима и личноста на Тодор Живков. 
Имаше различни мнения за Перо Шанданов и Пецо Трайков да речем, но за Венко и Лев всички бяха единодушни- единият е предател, комунистически агент и конвертит, а другият е убиец на патриоти. Страхуваха се от него и го мразеха, та дори и един Коста Църнушанов беше въздържан в мнението си за Венко, пред моите агресивни и невъзпитани въпроси за него.
Преди две години имах кореспонденция с известната българска журналистка и публицистка Виолета Радева, точно по въпроса за характера и творчеството на Венко. Благодарен съм й, че постави част от нашата кореспонденция в нейната книга „Гласове изпод леда“ (Виолета К. Радева „Гласове изпод леда“ Русе 2019 г. стр. 177-182), където, наред с другите неща, беше поместена моята позиция относно Венко. Факт е, че през лагера Голи Оток са преминали 16 101 души, от които около 900 жени, разположени на съседния остров „Св. Гргур. " Лагеристите са изключително комунисти, партизани, генерали и други високопоставени служители, както и служители на Централния комитет на КПЮ. Там няма членове на ВМРО. Не бива да се заблуждаваме от имената на Венко Марковски и Панко Брашнаров ... те отдавна са се разделили с българщината и са преминали на проюгославски позиции. Те отиват там като поддръжници на Информбюрото и Коминтерна, като агенти на Москва, а не като българи или някакви патриоти. Просто казано, всичките на Голи Оток са патриоти, но в услуга на Москва. На всичкото отгоре Венко беше на Голи Оток от 1956 до 1961 г., когато терорът там беше спрял, имаше вода и спални и беше място за „хуманно превъзпитание“ на идеологическия елит. Следователно книгата на Венко за престъпленията на Голи Оток е чиста проба негова измислица или истории, чути от някой друг, но не лично преживяни. Тази книга е създадена за обикновени македонци и българи, като подкрепа за виковете и молитвите за Македония, направени от София до Москва. Москва се съгласява книгата да излезе в Америка, авторът й да получи ореола на борец срещу комунистическите престъпления, но това по същество е подкрепа за неговата собствена агентурна дейност, с ясното съзнание, че Белград изобщо не се интересува от нея - това е миналото, а Тито е "демократ" за разлика от Живков и съветската номенклатура.
Вярно е, че Венко застъпва тезата в новосъставения македонски език и азбука да присъства Ъ, но за това вече е твърде късно, 

България е в губеща позиция и Белград раководи ситуацията

 Но само преди шест или седем години ситуацията беше различна, но безвъзвратно загубена. 
В своята поразителна статия Юлия Митева публикувана в списанието LiterNet на 28 март 2003 г., ясно обяснена позицията за формирането на македонския език и българските грехове, тя пише: 
“Борис Денев е виждал реална заплаха за националното единство на България, която в този момент (1940 г.) е в ситуация на война. Тази статия предизвиква полемика. Осъзнал тежестта на обвиненията, Т. Павлов бърза да се оправдае и дистанцира. Но се оказва вече твърде късно, за да се спре един процес, чиято скорост лавинообразно нараства. Случва се точно това, което Т. Павлов предсказва още през 1939 г. – острият нож порязва ръцете, които са го изковали – нашите ръце. В един момент се оказваме в ролята и на палача, и на жертвата.
Някъде тук, от сянката на казаното, се вижда тъмната, неясна фигура на философа Тодор Павлов, приятел със всички и приятел на всички, царски регент и комунист, подлец, винаги в услуга на Москва.
Стихотворението на Венко Марковски „Чернобил“ отваря бездната на заблудите от едно време, наложени от насилие и заблуди, в които цели поколения са били принудени да вярват като в единствени истини. Венко винаги е бил част от онези, които са прославяли управлението на Русия / СССР, винаги с желанието, той самият да бъде владетеля, "патриарха" на духа. Робското послушание пред Москва, му налага и той да изисква робско послушание от другите. В същото време моралът не е важен за него, трябва само да се видят неговите покаятелни писма, написани по това време в „Нова Македония“, да се види докъде може да стигне индивидът в робското си поданичество.
Авторът, който е загубил чувството си за реалност, ни предлага болезнена, нездравословна визия за мястото на човека в обществото. Проблемът не е само в автора, въпросът е 

дали сме продали душата си на Дявола

 и защо заради нови знания и прозрения? В продължение на петдесет години разглеждаме техните знания и прозрения, за да определим най-накрая, че това са нашите изгубени, прекъснати години на възходи и амбиции. Никога не трябва да забравяме, че Мефистофел на нашите души и нездравословни амбиции все още живее в Москва. Той винаги има цена за нас! Робството  като цена е напълно достатъчно!