И расистският популизъм, и радикалният ислямизъм изразяват, по различен начин, едно и също чувство за социално отчуждение в епохата, в която се смята, че идентичността се изразява в политиката.

За да се справи с това отчуждение и да възстанови традиционния дух на универсална общност за хората от континента, Европа трябва не да променя държавните политики, а да възстанови гражданското общество.

Кенан Малик, Foreign Affairs

Втора част (виж тук първа част)

Напред към асимилацията!

Френската политика на асимилация обикновено се възприема като пряка противоположност на мултикултурализма, която френските политици и държавници отхвърлят. Те твърдят, че Франция, за разлика от останалата Европа, се отнася с личността като към гражданин, а не като с член на расова, национална или културна общност. Но френското общество е също толкова разединено в същата степен, както германското и британското, и то по удивително подобен начин.

Въпросите за френската социална политика и обществените разногласия се оказаха във фокуса на вниманието през януари, когато ислямисти убиха 12 души в парижката редакция на сатиричното списание Шарли Ебдо, а след това още четирима в еврейски супермаркет. Френските политици дълго време твърдяха, че именно политиката на мултикултурализма поражда джихадизма във Великобритания. Сега трябва да се отговори на въпроса, защо терористите се появиха в асимилационистка Франция.

Според официални данни, във Франция живеят около 5 милиона мюсюлмани. Смята се, че това е най-голямата мюсюлманска общност в Европа. Но французите от североафрикански произход, които се включват в тази група, никога не са били единна общност, още по-малко на религиозна основа.

Като цяло те са нерелигиозни, нещо повече-мнозина от тях са враждебно настроени към религията. В доклад на Изследователския център Пю от 2006 година се казва, че 42% от френските мюсюлмани на първо място се определят като френски граждани. В Германия, Испания и Великобритания този процент е много по-нисък. Макар че в последните години нараства броят на привлечените от исляма, дори и сега, според изследване проведено през 2011 година едва 40% определят себе си като „стриктно практикуващи мюсюлмани” и едва 25% посещават петъчните молитви.

Преселниците от Северна Африка във Франция са наричани имигранти, но мнозинството от тях са френски граждани от второ поколение, родени във Франция и не по-малко французи, от който и да било избирател на Националния фронт.

Впрочем, етикетът „мюсюлманин” и „имигрант” им е поставен неслучайно. Това е част от процес, в рамките на който държавата превръща тези граждани в „други”, чужденци, които не принадлежат напълно на френската нация.

През 70-те и в началото на 80-те години френските власти сравнително спокойно се отнасят към мултикултурализма. Като цяло те приемат с търпимост културните и религиозни различия, отчитайки факта, че малцина от представителите на малцинствата формулират своята идентичност в термините на културата и религията.

Президентът на Франция Франсоа Митеран дори въведе формулировката le droit à la différence (правото да бъдеш друг). Когато напрежението вътре в североафриканската общност излезе на повърхността и Националният фронт се превърна в сериозна политическа сила, Париж втвърди позицията си. Вълненията от 2005 година и недоволството, което избухна в масови размирици, властите разчетоха не като реакция срещу расизма, а признак за ислямистка заплаха. Теоретично, френското правителство отхвърля британския мултикултурализъм. Но, на практика, те се отнасят към имигрантите от Северна Африка и техните потомци съвсем „мултикултурно”-като към единна общност, предимно мюсюлманска.

Страхът пред исляма

във Франция се превърна в отражение на по-дълбока тревога, предизвикана от кризата на ценностите и идентичността.

Широко обсъжданото през 2013 година проучване на Центъра за изучаване на политическия живот към парижкия Институт за политически изследвания, показа, че 50% от населението на Франция смята икономическия и културен упадък на страната за неизбежен. Под една трета от респондентите са заявили, че френската демокрация работи добре, а 62% определят мнозинството политици като корумпирани. Докладът на социолозите обрисува образа на разединена Франция, разделен по национален признак, отчуждена от собствения си политически елит, изпълнена с недоверие към националните лидери и не обичаща мюсюлманите. Като главно чувство, преобладаващо във френското общество, изследователите определят като „страх”.

Във Великобритания политиката на мултикултурализъм едновременно признава, че обществото е разделено и, в същото време служи като източник на обществения разкол. Във Франция политиката на асимилация по парадоксален начин довежда до много подобен резултат.

Но трябва да се признае, че дори имигрантите от второ поколение са също толкова отчуждени от културата и обичаите на своите родители-включително традиционния ислям, колкото и от обществото като цяло.

Те не са попаднали между две култури, както често се смята, те са извън тях.

Като резултат, те се обръщат към ислямизма, а някои превръщат своята нереализирана ярост в джихадистско насилие.

И расистският популизъм, и радикалният ислямизъм изразяват, по различен начин, едно и също чувство за социално отчуждение в епохата, в която се смята, че идентичността се изразява в политиката.

Третият път

И мултикультурализмът, и асимилацията се опитват да решат един и същи проблем-проблема с разделението на обществото. При това и единия и другия подход само го задълбочават. Затова е време да се прекратят безплодните спорове, кой от двата е по-добър и да се формулират и прокарат три разграничения.

На първо място, Европа трябва да отдели многообразието като житейски опит от мултикултурализма като политически процес. Опитът от живот в общество, което масовата емиграция е направила многообразно, може само да бъде приветстван. Но опитът многообразието да бъде узаконено по пътя на формалното признавана на културните различия е недопустим.

Второ, Европа не трябва да бърка равнодушието към расовите различия с равнодушието към расизма. Стремежът на асимилационизмът да разглежда всички като равноправни граждани, а не като носители на определена расова или културна история е извънредно ценен. Но това не означава държавата да игнорира дискриминацията спрямо една или друга група. Гражданството не означава нищо, ако с различните групи се отнасят по различен начин, независимо каква е причината-мултикултурализъм или расизъм.

И трето, Европа не трябва да бърка хората и ценностите. Мултикултурализмът предполага, че многообразието в обществото отменя възможността обществото да има общи ценности. От своя страна асимилационизмът предполага, че такива ценности са възможни в по-еднородно в културно и етническо общество. При това и двата подхода се отнасят към малцинствата, като към хомогенни съвкупности, с определен набор от културни черти, вярвания и ценности, а не като съставна част от съвременната демокрация.

В реалния живот трябва не да се избира не между двете –мултикултурализъм или асимилационизъм, а между различните форми на едното и другото. Идеалната политика би трябвало да вземе от мултикултурализма неговата готовност да приема реалното многообразие-но не и неговата склонност формално да узаконява различията. От асимилационизма трябва да бъде приета неговата готовност да се отнася към всеки като към гражданин-но не и стремежът да конституира национална идентичност, превръщайки в „чужденци” голяма част от населението.

На практика европейските страни правят нещо напълно противоположно. Те водят или политика на мултикултурализъм, вкарвайки общностите в тесни рамки, или прокарват асимилационна политика, отделяйки малцинствата от обществото.

В перспектива Европа е длъжна да се върне към понятията за универсалните ценности, от които мнозинството от европейските либерали се отдалечиха-макар и по различен път. От една страна левите съчетават релативизма с мултикултурализма и твърдят, че самата идея за универсалните ценности е в някакъв смисъл расистка. От друга страна, поддръжниците на френския модел като Бернар-Анри Леви, твърдят, че отстояват традиционните ценности на Просвещението, но в същото време говорят за „сблъсъка на цивилизациите”.

Сега в Европа е прието, че въпросите на имиграцията и интеграцията трябва да бъдат регулирани от държавата и държавните институции. Но усилията на държавата рядко осигуряват интеграцията, тъй като тя е продукт на гражданското общество, личните връзки между хората и организации, базирани на общи социални и политически интереси.

Основните проблеми и на асимилационния подход, и на мултикултурализма са свързани именно с разрушаването на тези връзки и структури. Това обяснява, защо социалното отчуждение е характерно в момента не само за имигрантските общности, но и за обществото в цялост.

За да се справи с това отчуждение и да възстанови традиционния дух на универсална общност за хората от континента, Европа трябва не да променя държавните политики, а да възстанови гражданското общество.