Александър Сотник, inforesist.org

Девойката от Хавана, която отдавна не е виждала козметика и отдавна е забравила как да се гримира, казва: „Да, нашето правителство е ужасно, в магазините всичко е скъпо и изобщо е сложно да оцелееш в съвременна Куба, но – не пипайте Фидел! Фидел е велик, той е гений!“

Напомня ли ви за нещо?

Приблизително така са говорили за Мусолини в Италия, ругаейки правителството, но превъзнасяйки вожда, почти същото са говорили жителите на Германия под бомбите на антихитлеристката коалиция: „Нашите генерали са бездарни, всички в правителството са предатели, но фюрерът е велик!“.

Цялата сегашна система в Русия е „изкована“ за един човек.

Неговото име е Владимир Путин

Вероятно някой ден психолози и историци ще изучават феномена и природата на путиновата диктатура според проучванията на Sotnik-TV. Две момичета говорят, гледайки в камерата, колко им е омръзнала пропагандата, която противопоставя хората, насаждайки омраза. Те са убедени, че новините трябва да дават пълна и обективна картина на света, да отразяват като огледало това, което се случва в страната, както и, че на федералните канали действа цензура, забранена от Конституцията. Те говорят за това, по начин, който им е достъпен. Но след моя „контролен въпрос“ възкликват незабавно: „О, Путин го обичаме! Ние много обичаме Путин, Той е супер, той е най-добрият от всички!“

„Марката“ Путин

започна да се формира от началото на лятото на 1999 година, когато на Елцин му стана ясно, че само този човек може да гарантира неприкосновеност за него и за „семейството“ му.

Той разсъждаваше така: всички останали, рано или късно, ще го изллъжат, ще го „заточат в манастир“, ще го предадат. В предизборната зима на 2000 година Путин летеше в небесата с изтребители и правеше категорични изявления, демонстрирайки кагебистки мачизъм, бомбардираше и „защитаваше“ Чечня, и всячески демонстрираше своята „трезвеност и енергичност“.

Той никога не участваше в дебати в ефир-просто защото решението фактически вече беше взето.

Путин никога не е бил публичен политик

Той беше кабинетен „молец“, свикнал да прелита от един кабинет в друг, благодарение на интриги и задкулисни договорки. И телевизията му направи услуга, като превърна никому неизвестния подполковник в Президент.

Вярно, дори първият му мандат беше нелегитимен: той дойде на власт без да победи на първия тур и едва с 48% от гласовете.

Разярявайки се, той изви ръцете на председателя на ЦИК А. Вешняков, и той му „нарисува“ още 4 и малко процента, след което въздъхна с облегчение и отиде посланик в една от прибалтийските страни...

Една от първите критични публикации във вестник „Московски комсомолец“ предизвика болезнената реакция на Путин. Тогава главният редактор на изданието, вече покойният Егор Яковлев каза: „Нашето момче се оказа много обидчиво. Страхувам се, че освен това е и злопаметен...“

Не би могло и да е иначе. Разбирайки собствената си политическа слабост, осъзнавайки, че личностно е непригоден и заема не своето място в креслото на Президента, Путин просто беше длъжен от първия ден на поста да започне „играта за оцеляване“.

И той оцеля, за разлика от стараната,

която с такъв театрален трепет му предаде Елцин, който заяви тогава: „Пазете Русия“.

Първите години от своето президентство Путин използва, за да унищожи свободата на словото и „изчистване“ на личностите от политиката в Русия. По един или друг начин той иззе контрола върху печатните и електронните медии.

Задкулисните интриги доведоха до „самоликвидирането“ на партията „Съюз на десните сили“, и дори убитият по заповед на Путин Борис Немцов открито подкрепи своя бъдещ убиец с лозунга: „СДС в парламента, Путин-президент“.

Цяла поредица от политически убийства, безусловно бяха част от спецоперацията по „изчистването“ на личности, които можеха да бъдат негови опоненти, за да може най-накрая да бъде направена констатацията: Остана ни само Путин. Ако не е Путин-тогава кой?“

Чистката продължи дори на регионално ниво и това не е странно, а напълно се вписва в парадигмата на Путин за управлението.

В резултат на всичко това, Путин спечели убедителна победа, оставяйки около себе си опожарено „личностно“ пространство, над което

уродливо се възвисява неговото възвеличавано джуджешко същество.

Но, доколкото наоколо няма никого, а в условията на диктатура не може и да има, напълно естествено звучи сакраменталният въпрос: „Ако не той, то кой?“

От конструкцията на личната диктатура може да бъде извадена която и да било „тухличка“ или „винтче“, но тя ще остане стабилна и непоколебима. От нея не може да бъде ивадена единствено личността на самия диктатор.

Правителството може да бъде критикувано, Медведев, Силуанов, могат да бъдат размазани чиновниците от Централната банка, да бъдат пожертвани дори няколко от приближените-даже Медведев.

Само не и Путин. Защото в тази ситуация вечна и неприкосновена трябва да остане само неговата „табелка“. Ако тя изчезне - и всичко ще се разпадне. За нея работи цялата огромна пропагандистка машина на федералните телевизии, пред нея се моли многомилионната армия от чиновници и силоваци, от нея взема пример обикновеният руснак, ту сканданирайки „Крим е наш“, то проклинайки партия „Единна Русия“, на която същият този Путин уж не е формален лидер.

Но фактът, че той е нейният създател и вдъхновител трябва да остане неизказано и невидимо...

Брежнев беше на власт 18 години. Андропов – 1 година и 3 месеца. Черненко – 1 година и 1 непълен месец. Горбачов – 6 години и 9 месеца (до официалната оставка от поста президент на СССР). Елцин – малко повече от 8 години. От 2000 година, вече 16 година (дайте да не обръщаме внимание на „вмъкването“ на Медведев) – на власт е човек, който

абсолютно няма правото да бъде държавен глава

Той доказа това със своя непрофесионализъм, лична агресия, склонност към авантюри, интриги и спецоперации по умъртвяването на всичко живо, което все пак съществуваше в политическото и икономическото пространство на територията на Русия.

Битовият живот при личностна диктатура е много лесен: достатъчно е само да усвоиш кога да скандираш „Да живее великият, вечният и незаменим вожд“. Но оцеляването при диктатурата става все по-трудно. Даже демонстрацията на преклонение не гарантира неприкосновеност, даже демонстрацията на лична преданост не ти гарантира, че няма да те изядат.

Диктатурата на личността е опасна с това, че дадената конкретна личност прекрасно осъзнава факта, че държи властта незаконно, затова е и принудена непрекъснато да прибягва да насилие, чистки, войни и физическо отстраняване на политическите конкуренти. При това количеството „лични грехове“ на диктатора постоянно нараства като снежна топка, принуждавайки го да действа все по-жестоко и кърваво.

Мусолини завърши жизнения си път надоло с главата, разкъсан от тълпата. Хитлер се застреля и беше изгорен. Чаушеску беше разстрелян от тези, които само няколко дни преди това му бяха пели „осанна“. Саддам Хюсеин го обесиха. Кадафи беше умъртвен с демонстративна шокираща жестокост.

Путин също не е вечен

„Бедата е в това, че човекът е внезапно смъртен“, казваше булгаковският Воланд.

Ще добавя: и това не е цялата беда. Истинската катастрофа е в това, в какво състояние ще остави след себе си Русия.

И ще я остави ли изобщо?

Превод: Faktor.bg