Христо Марков

Съединението е национален празник, който се преподава вече с много високопарни, учебникарски клишета. Събитията от 1885 год. са прекалено идеализирани и вече „окълъпени”. А фактите са разнолики, спорни и безспорни, дори доста комични на моменти, но остава величавият жест на шепа луди глави и най-вече на всеобщият пловдивски дух, който е истинският победител в тази драма с комичен елемент. Но остава величието на Пловдив в името на България.

Иначе Съединението щеше така или иначе да стане – просто разделението на Княжество България и Източна Румелия е игра на Великите сили, която е била обречена – просто в двете територии живеят чисти българи и в още еуфория от Свободата, но пък Русия през 1885 год. категорично е против обединението. „Тежките” пловдивски фамилии също са против обединението. По това време Пловдив е столица. Столица на Източна Румелия, която бележи за няколко години небивал разцвет – в града са най-заможните търговци на Империята, значимите експортьори на тютюн и земеделски стоки, околните селища произвеждат платове и гайтани, а производството на памук и ориз бележи небивал разцвет. Освен това, Пловдив е най-пъстрият етнически град в страната – в местния парламент официалните езици са български, турски и гръцки. Освен това тук има още значими махали от арменци, евреи, чехи, сърби, албанци, руснаци, персийци, араби, цигани и още какви ли не. В тези години, от 1878 до 1885 год. , е златното време на Пловдив – столицата на Източна Румелия. И кой знае какво щеше да стане, ако през 1885 год. в Пловдив не бяха дошли една група от луди глави – бивши 

революционери, публицисти като Захари Стоянов и чисти авантюристи

като Продан Тишков- Чардафон. Дори Иван Вазов като местен депутат и с огромен национален авторитет по това време е против бързото Съединение – прочетете романа му „Нова земя” и ще видите напълно възмутителния начин, по който народния поет приема акта на „чардафоните”. Неподготвени са дори Князът Александър Батенберг и министър-председателят Петко Каравелов. В крайна сметка пловдивчани с акта на Съединението завинаги се отказват доброволно да бъдат столица. И без това още по времето на приемането на Търновската конституция споровете за първия град на новата държава са доста ожесточени и само прекаляването предната вечер с виното на Драган Цанков прави София столица на Княжеството.

Но в крайна сметка комплексът на нереализираните революционери от национално-освободителните борби – Захари Стоянов, Стефан Стамболов, Иван Андонов, Продан Тишков, Иван Стоянович и още няколко – правят стихийно, смело и в крайна сметка много величаво да отхвърлят волята на великите сили и да реализират националната мечта на българското племе – всички да сме заедно, под една корона и под едно знаме. За съжаление, Македония остава пак извън границите на новата държава, може и да не са им стигнали силите и организацията, пък и едва ли Европа би позволила чак такава волност. Но страстите български стават наистина неудържими, когато ги бута поривът за свобода.

Още през 1878 год. в Пловдив и Търново възникват комитетите „Единство” за противопоставяне на Берлинския договор и национално обединение, а на следващата година под формата на гимнастически дружества започва военно обучение, през 1880 год. вече се развива комитетската мрежа и центърът е в Сливен, но режимът на пълномощията спира временно съединисткия порив. През 1884 год. опозиционната Народна партия спира масовите демонстрации за обединение щом става управляваща и е назначен за губернатор на Източна Румелие Гаврил Кръстевич, но пък на голямата историческа сцена излизат дейците на Народно-либералната партия на Стефан Стамболов. През пролетта на 1885 год. Захари Стоянов сформира в Пловдив Български таен централен революционен комитет/БТЦРК/, който той оглавява и основно чрез страниците на вестник „Борба” започва 

битка на живот и смърт за Съединението

Само за няколко месеца острото перо на медвенския овчар прави това, което целия политически елит на Румелия не е в състояние да стори. На фактите и истината не се обръща голямо внимание – всичко е подчинено на голямата цел. БТЦРК провежда няколко срещи и привлича на своя страна най-висшия български офицер в провинцията майор Данаил Николаев, организират се чети и са привлечени Димитър Ризов и Саво Муткуров.

Организаторите имат намерение да обявят голямото дело на 15 септември, но на 2 септември в кръчмата в Панагюрище става скандал, който бързо се превръща в бой между привърженици и противници на Съединението. Полицията ги разгонва и тръгва да търси организаторите. Представители на БТЦРК отиват в Чирпан и Сливен, за да поведат бунтовници към Пловдив. Но водачите на тези бунтовници се оказват хайлази и пияници и се грижат преди всичко да си осигурят хапване и пийване за тежките дни. На 5 септември на път за Пловдив чирпанската чета е безславно разбита от шепа полицаи и петима от бунтовниците са убити. По различен начин се развиват събитията на другия фланг. В Пазарджик е вдигнато въстание и привържениците на Съединението установяват собствено управление на 5 септември. Веста се пренася в пловдивските села и властта е съборена с много шум, ура, ракия и вино. От Голямо Конаре и Конуш потеглят чети начело с Продан Тишков- Чардафон и Ангел Чолаков.

От това време е останал един грандиозен спомен на Захари Стоянов. Отива той в с. Царацово да търси стария комита и другар на Левски бай Иван Арабаджията. Заварва го по-беден отпреди, дялка с теслицата колело за каруца, целият е в трески. И Захари споделя: ”В къщата на бай Иван са преспивали всички ръководители на въстанието през април 1876 год., тук Левски се е чувствал най-сигурен, тук бе истинският център на борбата за освобождение, а сега заварвах бедност и забрава…” И започва Захари да обяснява на бай Иван Арабаджията за какво е дошъл, че са направили организация за обявяване на Съединението, че за България трябва да се жертват пак, че им трябва помощ от такива като него и други неща сигурно му е споделил. Бай Иван Арабаджията не казва нищо, става, оставя теслата, изтръсква си потурите от треските и влиза в къщи. След малко излиза, преметнал пушката си през рамо и казва: „Щом е за България…” И тръгва. Българин! Такива хора направиха Съединението!

В Пловдив председателят на Постоянния комитет Иван Ст. Гешов получава

отказ от руския консул за обявяване на Съединението

Да, но Чардафон е бил силно влюбен в Недялка Шилева и за да блесне пред нея я обявява за знаменосец на четата и решително тръгва начело на харамиите към града, пленяват губернатора Гаврил Кръстевич без съпротива, гаврят се с него, подиграват го, но в крайна сметка се смиляват, намират му табла и един сяда да играе с него, докато другите веят знамена и пеят песни в прослава на великото дело. Обявено е временно правителство , начело с Георги Странски, което уведомява Батенберг и Каравелов за стореното. Тогава на сцената излиза Стефан Стамболожв, който е Председател на Народното събрание. Той и Князът са във Варна и очакват развитието на събитията. Когато им съобщават за буната в Пловдив Стамболов се обръща към Батенберг: „Имате два пътя – единят е към Пловдив, а другият е към Дармщат!”. Тогава младият Княз остава в историята със смелостта и решителността си, въпреки че знае, че много скоро ще стане изкупителна жертва заради категоричната подкрепа на Съединението. Пома пътя към Пловдив, където на 8 септември влиза триумфално и е посрещнат от православния и католическия владика, а след това влиза и в джамията, за да покаже, че не са срещу султана. На 8 септември 1885 год. Александър Батенберг оставя завинаги в българската история като владетел, когато е обявено великото дело.

В същото време по улиците на Пловдив се лее вино и ракия, печат се кебапи, разгъват се тежки софри и габровецът Продан Тишков-Чардафон е въздигнал любимата си Недялка Шилева до небесата, обявявайки я за новата Райна Княгиня.”Смешник, пияница и патриот” – така ще го охарактеризира Захари Стоянов. Още по-жесток е Иван Вазов. В историята ще останат великите фрази. Първо на губернатора Гаврил Кръстевич: „И аз съм българин. Каквото стане, нека стане.” , на премиера Петко Каравелов: „Господа, яйцето го изядохме ние, черупките оставихме за другите.”

Още на 11 септември Народното събрание гласува кредит от 5 милиона златни лева, защото далновидно са прозряли, че страната ще бъде изправена пред война или с Турция, или със Сърбия, която иска териториални компенсации. Европейската дипломация възпира Турция, но пък за сметка на това сръбския крал Милан с подкрепата на Австро-Унгария нахлува в България и започва величавата Сръбско-българска война, в която ония пияните, с цървулите и ямурлуците, от кръчмите на Пловдив, водени от младите капитани така бият сърбите при Сливница, че ще им остане на сърбите за векове унижението. А харамиите на кап. Коста Паница се появяват в гръб на крал Милан и го принуждават да бяга позорно от полето на войната, която той започва.

С тази величава победа всъщност приключва епопеята на Съединението, в която българите доказахме, че когато не се съобразяваме с Великите сили, а следваме нашите интереси делото винаги е благословено и Бог също ни помага. В името на България пловдивските политици се отказват от всичките си привилегии – министерски постове, депутатски мандати, административни длъжности, митница, приходи, богатство… Колцина от сегашните политици биха го направили?! Пловдивският дух всъщност прави своята голяма, историческа жертва в името на България!