Крум Благов, специално за Faktor.bg

Ако мохамеданите, обидени на френския седмичник „Шарли Ебдо“, имаха за цел да избият карикатуристите, можеха да го направят от засада на някое удобно за тях място и да изчезнат. Следователно убийството не е било цел, а средство. Тогава каква е целта? Мога да отговоря с една дума – пиар, само че с автомати „Калашников“. Терористите се различават от обикновените убийци по това, че

не обичат да остават неизвестни

Напротив – искат да се знае кои са и защо са извършили престъплението. Точно затова техните акции са показни, посред бял ден и на публични места.

Тероризмът не е военна или политическа, а преди всичко пропагандна стратегия. В него има голяма доза суета и показност. Целта не е някаква победа или завземане на територия, с тези средства това е невъзможно, а привличането на внимание и завладяването на психиката. Макар да се самоласкаят като „градски партизани“, терористите си поставят съвсем различни цели. Според немския изследовател Франц Вьордеман разликата между партизанското движение и тероризма е, че „партизанинът... завладява пространството, за да обхване по-късно мисленето, терористът завладява мисленето, защото не може да овладее пространството.”

Карикатурите на Мохамед са само повод да бъде нападната редакцията на „Шарли Ебдо“. Ако не бяха те, щеше да бъде измислена друга причина или друг обект. Спомнете си масовите демонстрации в ислямските държави срещу публикуваните в един датски вестник шеговити рисунки на Пророка преди десетина години. Да не мислите, че в Средния изток скандинавската преса е толкова популярна? Нищо подобно. Просто определени среди използват религията, за да разпалват тълпата. Когато някой иска да се сбие или да убие, търси претекст. Също както футболните хулигани, които масово се стекоха в Катуница по време на вълненията срещу т. нар. „цар“ Кирил Рашков. Така че лекарството не е да се въздържаме от „провокации към религиозните чувства“.

В случая с парижкия седмичник атентаторите са ислямисти, но това е само една от проявите на религиозния тероризъм. Освен верски той може да е етнически, политически, расов, но при всички случаи престъпленията се оправдават с някаква кауза. В една класификация от 1975 г. на Националния институт за правосъдие на САЩ се казва, че бягащият престъпник, който взима заложници, е квази терорист. Неговите методи са подобни на терористичните, но целта му е друга – да спаси живота си. Докато терористите действат самоотвержено, а едно престъпление много се улеснява, ако в плана му не влиза бягство след извършването.

Ликвидираните от френската полиция убийци бяха от най-опасните, от готовите на саможертва. Те можеха да се предадат и това щеше да им гарантира живота, защото във Франция от 1981 г. няма смъртно наказание. Но предпочетоха да загинат с цел пропаганда. За нас те са престъпници, за своите ще са герои.

Оценката зависи от гледната точка

Преди 80 години друг атентат е потресъл цяла Франция и е привлякъл вниманието на света – Марсилският. Българинът Владо Черноземски застрелва югославския крал Александър и френския външен министър Луи Барту, но е убит от охраната. Владо Черноземски е смятан за герой на ВМРО. Той има паметна плоча в родния си град. Нещо повече, за него е съчинена и песен. С този пример искам да покажа, че разликата между „терорист” и „борец за справедливост” е мирогледна, следователно спорна. Привържениците на терора се описват като радетели за нещо обществено полезно.

Най-големият атентат в световната история несъмнено е убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц-Фердинанд през 1914 г. Негова пряка последица е Първата световна война. В Сараево къщата, където е живял убиецът Гаврило Принцип, за 99 години два пъти е била превръщана в музей и три пъти е разрушавана. Според това кой е на власт в Босна...

От началото на ХХІ век най-големите терористични актове бяха извършени от ислямисти. Разрушаването на Световния търговски център в Ню Йорк, взривовете в лондонското метро, на бургаското летище, мадридската гара и самоубийствените експлозии на чеченци в Русия фокусираха вниманието върху тази кауза и мюсюлманската религия. Но методите, а не каузата характеризират тероризма. Той е интернационално явление и

челният опит на една групировка 

много бързо се усвоява от другите.

През Втората световна война по примера на ВМРО българските комунисти организират конспиративни петорки от терористи, които застрелват ген. Луков, полк. Пантев и Сотир Янев. Една от участничките в тези акции, Митка Гръбчева, след 9 септември 1944 г. издава книгата „Бойните партизански петорки в града”. Мехмед Али Агджа, който извършва покушението срещу папа Йоан Павел ІІ през 1981 г., при разпитите казва, че тази брошура е била преведена на турски от „Сивите вълци” и му е дадена да се запознае с челния български опит. Нещо повече, тя била преведена и на немски за нуждите на Фракция “Червена армия” – терористичната група на Баадер и Майнхоф, която всяваше ужас във Федерална република Германия през 70-те години на ХХ век.

Терористите за съжаление винаги намират защитници и оправдание в някои среди. Срещу тях няма нито ваксина, нито граници, нито невинни. Но по същата причина ефикасна борба не може да се води само с повишаване на мерките за сигурност, нито трябва да се фокусира единствено върху престъпниците, оправдаващи се с исляма. Необходима е и пиар стратегия, която да се противопостави на тяхната.