Доц. д-р Александър Йорданов, bulgariaanalytica.org

Поредната трагедия в Русия предизвика много коментари в социалните мрежи. В повечето от тях разчетох един въпрос: ЗАЩО! Отговорите избягваха логично „техническите” причини за катастрофата на руския пътнически самолет при която загинаха музикалните пропагандатори на съветската и руската политика – ансамбълът на Червената армия, наричан днес „Александров”. Аз пък нямам предвид само тази трагедия, нито само убийството на руския посланик в Анкара. А още по-малко – трагедията с онези обикновени хорица, които поради традиционния руски недоимък, се усмъртиха предновогодишно сами с някаква метилова бълвоч. Да се надяваме, че както причините за авиокатастрофата, така и за терористичният акт срещу посланика или безумието да се пие лосион за баня с надеждата, че това е…водка, ще бъдат разкрити. Въпросът ЗАЩО предполага отговор на всичко това, но той е по-голям, по-дълбок.

Това е въпросът за ценностите.

Кои са ценностите, които Русия предлага днес на света и които този свят не познава, та е необходимо да й предостави „тезгях”, т.е.”полюс”, за да си ги показва, рекламира и продава? Кои са „ценностите” натоварили на борда на злополучния ТУ-154 един музикален ансамбъл на път за далечна Сирия и то в момент, когато в Алепо все още изравят от руините телцата на загиналите от руските бомбардировки деца. И в ООН официално говорят за „хуманитарна катастрофа”. Какви концерти, какви песни и пляски трябва да се излеят на гробището на света, в ада на войната! Тази демонстрация ли е ценността? Това повдигане на „бойния дух” на армията? И не е ли това по-скоро перверзна амбиция на един политически елит, който продължава да мисли и действа в понятията и категориите на „съветското време”. Това е същият „елит” преследващ инакомислието и репресиращ всеки, чийто ум се опитва да разбере към какъв „ценностен полюс” е тласнат руският народ днес. Убийството на Борис Немцов бе поредното доказателство за това.

Убеден съм, че има хора в Русия, които разбират, че не във фабрикуваният от Кремъл имперско-съветски ценностен „самогон”, е бъдещето на Русия. Хора, които разбират, че исторически не Европа е „попивала“ „руски ценности“, а обратното – руската интелигенция е черпила с пълни шепи от „европейските ценности“, включително и когато не всичко от тях е разбирала. И това, че в Русия днес, а за съжаление под руско влияние и в България, има хора, които хулят Запада е сравнимо с безумието на нещастния, който храчи в паницата, от която се храни. Днес всички опити на Русия да „внедри” в съвременния живот „изконни руски ценности“, да ги рекламира – с оръжие или с песни-пляски, са носили и носят само страдание, нещастия, както на други народи, така и на руския народ. Милиони руснаци загинаха, когато в държавата им бяха внедрявани „ленинско-сталинските“ , комунистическите, ценности. Върху костите на заточените в ГУЛАГ, на разстреляните в подземията на Лубянка и Катинската гора, на разселените народи, ансамбълът на Червената армия възпяваше „победните оръжия” („Катюша”) и партизанският отряд („Смуглянка”). Как би прозвучала в сринатият до основи Алепо песента за войника, който върви по непозната улица и среща непознати момичета, но мечтае за своята далечна любима. ( „Върви войникът из града”). Познахте: като невероятен цинизъм. Или песента, в която се олицетворява сеещото смърт оръжие с „любимото момиче Катюша” („Катюша”). Или създадената непосредствено след окупацията на Крим песен възпяваща окупаторите, наричани в нея „вежливите хора” (”Вежливите хора”), в която агресивните стихове: „Победите на предците напред ни зоват” и думите за „чест и слава” са цинично пришити към позорната мисия на т.нар. „зелени човечета”. „Пеещото оръжие” на руската армия, както наричаха „александровци” в Русия, издевателстваше над основни човешки ценности като любовта, приятелството, добротата, човещината, като ги вписваше метафорично в дулата на оръжията, препоръчваше ги чрез мундира и фуражката, чрез джихадисткият мотив за „свещената война”. „В света, чета в сайта „Гласът на Русия”, „ансамбъл „Александров” се възприема не само като символ на Руската армия („руската” с главна буква! – А.Й.), но много по-широко – като символ на страната, който предлага на хората такива ценности като доброто и красотата” . Какво „добро”, каква „красота”? Трагедията на Алепо ли е доказателството за това? Милионите избити от сталинския режим? Гладоморът ли? Тоталитарната диктатура и терорът ли? Или окупираният Крим? Или завладяната след Втората световна война половин Европа? Или монтираните просъветски режими в годините на „износ на революция”?

Днес „руските ценности” отново вещаят на света скръбни дни.

Защото се предлагат гарнирани с ураджийско патриотарство и радикален национализъм, с клоунска мания за величие, с омраза към „западните ценности“, към западната хуминатарна култура. Западният либерализъм и преди всичко – „качеството на живота” на Запад, е това, което предизвиква завист и омраза в средата на „руските ценности”. Но нима човечеството има друга цел освен целта да живее качествено – мирно, добросъседски, щастливо, свободно, сигурно, справедливо, материално осигурено, духовно задоволено, с вяра в Бога, нормално. Защо руският политически елит, който управлява най-голямата територия на света не успя нито през 19-ти, нито през 20-ти, а явно не може и през 21 век, да осигури един добър, качествен, достоен живот за своите граждани. И затова Русия продължава да бъде в черната статистика на света с близо половин милион умиращи годишно от злоупотреба с алкохол, например. Или се опитва да подмени тази цел с маниакални военни планове, включително и ядрени,с дрънкане на оръжие, с износ на амалгама от вехти идеологически теории – за „руската идея” в защита на „славянството”, за „третия Рим”, „близката чужбина” на „славяноправославието”, за евразийството, за нов геополитически „полюс” ( милиони вярващи в Бога човешки същества загубиха живота си заради пагубната амбиция да се създаде ленинско-сталински„полюс” на света и маниакалната идея да се изгради нов тип човек – „съветският човек”!). Без гигантска територия, без необятни природни ресурси, Великото Херцогство Люксембург благодарение на постигнатия стандарт на живота, със сигурност има повече основание да се нарича „велико“, отколкото Русия. Защото авторитетът на държавите днес се измерва с качеството и стандартът на живот на техните граждани, а не с налудничавите помисли те да бъдат глобални „играчи“ или „полюси“.

Качеството на европейския начин на живот е това, което руските политици не могат да осигурят на руския народ. И затова тласкат своя народ от една към друга „геополитическа” авантюра – от интернационалния износ на революция в „третия свят”, през агресивния и краен националболшевизъм, създаващ сепаратистки анклави като „Приднестровската, Донецката и Луганската” „народни републики” или сриващ чеченската столица, както днес е сринат Алепо, до официалната държавна политика сееща смърт навсякъде , където стъпи: Афганистан, Грузия, Украйна, Сирия. Но ние, българите, също трябва да се запитаме: предлага ли Русия такива ценности, които биха ни отвърнали от нашите български, европейски, ценности? Искаме ли да се откажем от жадувания още от нашите възрожденци път да бъдем „равни с другите европейски народи”, да бъдем в семейството на успешните държави и народи? Какво по-ценно от европейското, от западното, ни предлага Русия? Нима ще отречем, че Западът, а не Русия, е синоним на прогрес, свобода, ред и законност, справедливост, сигурност, на култура – духовна и материална. Ще възразим ли, че руският изток роди и пренесе чудовищната материалната изостаналост, масовата мизерия, авторитарните режими, несигурността на живота, абсурдните политически и житейски практики, които всеки живял по „онова време” в НРБ или СССР, помни. Георгий Гачев, в книгата си за поезията на Христо Ботев, цитира популярен в Русия израз:

„Само с винтовка в ръка руснакът може да види друга страна!”.

Неговият баща –талантлив музиковед, родом от Брацигово, има нещастието да повярва в „съветските ценности” и свършва трагично в лагер в Сибир. Синът му, когото имах честа да познавам, изследваше националните „космо-психо-логоси” и стигна до извода, че „целият език на руската традиционна полемика със Запада трябва да бъде преобърнат…” И даде великолепен пример:

„Руснаците ругаят Запада – за труда, капитала, богатството, горделивостта, демокрацията, личността, разсъдъка, отвлечените начала, правото, закона, за „Аза”. А всичко това се оказват богоугодни качества и ценности, а сатанинските са обратните: мързелът, потискане на таланта, безличност, суеверие, отдаденост на бездуховното…”

Парадоксът на руската култура или по-скоро на руската културна политика, е в това, че много често „талантът” се вписва в „бездуховното”. И става удобен за политическа употреба. Това е „философията”, която изпрати към смъртта талантливите изпълнители от ансамбъл „Александров”. Парадокс или закономерност, връщаща ни към времето, когато, според Георги Марков, дори драгалевчани първо питат: „Филмът хубав ли е или е съветски.” Българската нормалност, умереност, житейска подреденост и прагматизъм, твърди в „Българският Космо – Психо – Логос (По Христо Ботев)” Гачев, се вписват в модела на „богоугодните качества и ценности”. Те са част от западната цивилизация и нямат нищо общо с изтока. Затова и днес, когато у нас припламват полемики между родолюбци и русофили, е добре да се напомня, че Бог не приема” „прегръдката” с „небогоугодните дела”.

Ръководената дълги години от комунистите наша държава за близо половин век бе подчинена на „руските ценности”. Тогава ги наричаха „съветски”. Направен бе опит да се смачка волята на нашия деен и духовно буден народ като се подчини на мързела и бездуховността, на преклонената главица, на страха, на чакането „отгоре” да „пуснат”, да „дадат”. Опит да бъде отнета и материалната, и духовната сила на народа: експроприация на собствеността и идеологически терор. Създадена бе и удобната за мързела философия, че се гради общество, в което ще бъде: „от всекиго според способностите, на всекиго – според потребностите”. След промяната се оказа, че най-големи потребности, с крадливи способности, имали комунистите: първи яхната „мерцедесите” и капитала. Помним и как в НРБ бяха преследвани и репресирани инициативните, нестандартно мислещите, хора. Как бяха подтискани вярващите в Бога. И дори самите божии служители ставаха, за „по-сигурно”, „слуги на дявола”, с втори живот в папките на Държавна сигурност.

Затова и задавам, на фона на поредната човешка трагедия, логичен въпрос: ако отхвърлим, ако отречем, европейските, т.е. нашите, западните, ценности,

кои руски ценности ще приемем и какво ще се случи с държавата ни, ако ги приемем.

Хулителите на Запада не дават отговор на този въпрос. Не отговарят, какво би станало, ако „руският образ на света” успее да се наложи като „ценностен полюс”. Възражението ми е познато: защо мисля за днешна Русия като за „второ издание” на починалия „Съветски съюз”, на печално останалата в историята имперска Русия, която, известно е, остро ругаят още нашите велики националреволюционери? И с право. Но не е важно, какво аз мисля. Важно е, че самата Русия днес така се представя, така сама се рекламира и пропагандира. Така сама се вижда и желае. Милиони хора в нея смятат, че най-хубавото нещо случило се на източноевропейците през ХХ век – разпадането на СССР, завръщането на демокрацията и на националната независимост, е трагедия за Русия. Това са внушения и мисли, които в навечерието на новата 2017 година изрази и Владимир Путин, заявявайки, че е могло да се избегне разпадането на Съветския съюз. Те бяха широко отразени, но не и коментирани у нас, макар ясно да говорят, че в момента в Русия се изработва политика, която цели да „поправи грешката”. И отново това е политика, която демонстрира „свръхсила”, „ядрена мощ”, поведение на „глобален играч” пред бедна духом публика, политика, който може да хвърля бомби над Алепо и да изпраща „зелени човечета” в Крим, да пророкува лоши дни за нашия европейски свят и арогантно да нарушава международното право като анексира чужда територия или изпраща ракетни комплекси, с един от които през юли 2014 година бе свален пътнически самолет и загинаха близо триста души. Само по себе си това „имперско”, както е станало обичайно да се нарича, политическо мислене и поведение, е опасно не само за нас българите. То е опасно за всички останали европейци, за света като цяло. И тук песните и пляските на ансамбъла на бившата „Червена армия” не само не лекуваха тревогата, а точно обратното – усилваха чувствота за опасност, за агресия, за връщане назад. От тях струеше цинизмът на военнолюбието.

Защото нима някой е пречил на Русия след Втората световна война да постигне това, което Западът постигна за своите народи? Нима някой е пречил или пречи днес на Русия да развива „своите ценности“? Да прави своите граждани щастливи, материално задоволени, за да не изпадат дотам, че в навечерието на празничните дни да се наливат с препарати за баня приемайки ги за водка? Никой с нищо не е пречил и не пречи на Русия. Тя сама е пречка за себе си, за своите граждани. Защото ражда непрестанно омраза към света на нормално успелите хора и държави? Вместо обратното: да сочи този свят за пример, за подражание. В това отношение „антиамериканизмът”, който дойде на смяна на „антиимпериализма”, е наистина болестно състояние на руската действителност днес. Парадоксално е, но е факт, че на днешния руснак все Америка му е крива и виновна, че приема за чиста монета лъжата на управляващите, които му казват: САЩ е злото на света. Но защо тогава милиони руснаци мечтаят да живеят като американците. И емигрират не в Куба, а в САЩ. Дори и в България емигрират, защото знаят, че тук е Европа. Но „руските ценности” изключват задаването на този въпрос. Те казват: „Молчать! Не рассуждать!” И изискват безпрекословна вяра в политиката на поредния „велик” руски „самодържец”. И продължават агресията си срещу света, който истински вярва в Бога и в доброто в човека. Дали това е народопсихология или особен вид политическо зомбиране предназначено за избиване на вътрешни комплекси, за контрол върху „масите“? Нима не е връх на цинизма фактът, че същите, които преследваха „попщината“, днес се представят като първи защитници на православието? С какви очи през тази маска гледат своите деца? Всъщност, нашата християнска вяра оцеля не благодарение на, а въпреки Русия. И тази вяра ни даваше надежда, че ще дойде краят на „Вся власть советов“. А за необходимостта от покаяние, преди да се навлече поредният идеен мундир на „православните ценности” и „Христовите войни”, призова още през 1984 г. Тенгиз Абуладзе с великолепният си филм „Покаяние”. Като ирония на съдбата 24 години по-късно, през август 2008 година, Русия осъществи военна инвазия срещу Грузия. А войната срещу гордият народ на Чечения отне живота на стотици хиляди, като столицата Соьлжа-Гӏала (Грозни) бе срината до основи, като Алепо.

Днес хората се обединяват не от расови, етнически или религиозни „ценности”, 

а от ценностите на човешките права и свободи, на демокрацията и качеството на живота.

Хората се обединяват чрез западните ценности. Но защо тогава срещу тези ценности, в единен хор на омразата, звучат гласовете, както на „православните” руснаци, така и на „радикалните ислямисти”? Защо и едните, и другите, мразят „европейските ценности”, нашият западен свят? И го атакуват. И с какво предлагат той да бъде заменен: със света на бурката или на будьоновката, а може би със света на нагайката? Различието, пише Хегел, е същност на хармонията. In varietate concordia („Единни в многоожбразието”), а не „руский мир“, Слава Богу, е днес девизът обединяващ европейските граждани. С какво нашето европейско единство чрез многообразието си е „неудобно” за Русия? Защо тя не уважава свободният избор на други страни и народи, които искат да станат част от това единство? Или територията й е недостатъчна и ламти за още? Помним добре, че Русия се включи във войната срещу Ислямска държава, за да отклони вниманието от собствената си агресия срещу Украйна изразяваща се в подкрепа на антиевропейските сепаратисти в тази държава и в окупация на огромна територия – полуостров Крим. И за известно време успя. В Украйна продължиха да загиват хора. Официално жертвите надхвърлят 7 000. Но нима и тази трагедия, както и трагедията на хората в Сирия, е повод за песни и пляски? За „хорово изпълнение”? Защо, когато в Турция режимът на Ерджеп Таип Ердоган арогантно нарушава човешките права, защо точно когато този режим ограничава „светското” и налага „религиозното, тогава Русия потърси турското приятелство. И същевременно превръща Крим в огромна военна база, а Черно море в свое езеро доминирано от огромен военен флот. Срещу кого?

Спор няма, че въпросът за многополюсния свят е важен. Но още по-важно е какви ценности се експонират на „полюса”. И дали загиват хора заради този „полюс”. И когато Русия иска да бъде основен „играч”, да има свой „полюс”, защо най-напред не направи сигурен и щастлив животът на своите граждани. Та малко поне този „полюс” да стане привлекателен. Всъщност, ние българите нямаме амбицията да бъдем геостратегически „полюс”. Ние сме част от полюса на европейската цивилизация. И имаме своя важен принос към нея. И затова не можем да бъдем безразлични, когато в близост до нашите граници, които са и граници на нашия Европейски съюз, съществуват държавни и народи, които заплашват нашият европейски свят. И не ни мислят доброто. Искат да ни наложат отново хомотът на своите „ценности”. Затова дано черният креп на последните руски трагедии и светлината на Христовото рождество, донесат просветление. Дано политиката на омраза към нашият добър свят – независимо дали идва от „държавата на исляма” или от „държавата на православието”, претърпи поражение. Просто, за да имаме бъдеще – като хора, като народ, като България.