Двете братски държави имат нужда не  от „компромис“, а от катарзис(виж ТУК Първа част)

Николай Василев*

 „Миналото е чужда страна. Там правят нещата по различен начин“. Тази култова мисъл на английския писател Л.П. Хартли до голяма степен обяснява трудностите в отношенията между България и Македония.
В Скопие противниците на договора за приятелство, договорен като „компромис“ между външните министри Екатерина Захариева и Никола Димитров, припомнят как медийният апологет на сега управляващия СДСМ Сашо Ордановски, още през 2004 година е обвинил професор Димитър Димитров – баща на днешния външен министър, че е „българофил, който руши гръбнака на македонската държава и култура“. 
Наистина професор Димитър Димитров констатира безспорния исторически факт, че повече от хиляда години предците на мнозинството днешни македонци са били българи (в смисъла, който това понятие е имало през различните епохи). Те, посочва професорът, са били силово откъснати от българския народ и възможността им да продължат да се развиват като българи е била отнета. В безнадеждното търсене на изход и след тежка братоубийствена разправа, в крайна сметка те изградили своя нова идентичност. Република Македония е носител на тази идентичност. Професор Димитров пише на официалния език на Република Македония и два пъти е бил министър. Кога и как е предал своята държава?
Македонската историчка Виолета Ачковска отиде още по-далеч. На фейсбук страницата си тя написа: „Това с българите е по-опасно от (спора за) името с Гърция. Отсича ни корена, а без корен сме нищо. Подбива ни основите. Съществува ли живо дърво без корен, или къща без основи? Има ли някой да му каже (на Заев) да се спре? Ако този не го спрем, свършено е с нас. В крайна сметка ще предизвика масово изселение. Аз отказвам да живея в такава държава“.

Едва ли някой се съмнява, че всички тези атаки са 

дирижирани от сили, които не желаят нито приятелство

 между България и Македония, нито интеграцията на Македония в Европейския съюз и НАТО. 
Но всички тези нападки нямаше да имат никакъв ефект, ако широки слоеве в Македония искрено не се плашеха от „българофилството“!
Какво всъщност означава то?
Няма данни професор Димитър Димитров, синът му, министър Никола Димитров, Любчо Георгиевски, или който и да било „българофил“ някога да е бил склонен да жертва някакъв реален интерес на Република Македония в угода на Република България.
Да си „българофил“ в Македония не означава задължително да харесваш днешните българските управляващи, или дори днешния български народ!
Режисьорът Дарко Митревски категорично не харесва България и българите, но това не му попречи в публикация във вестник Нова Македония да признае очевидното: че до 20-ти век македонски етнос не е съществувал! 
Истината е, че днешните македонци и днешните българи произлизаме от народ, който без никакво съмнение се е наричал български. Но още в древността философът Хераклит е забелязал, че човек не може да се изкъпе два пъти в една и съща река. „Панта рей“, заключил той. Всичко се променя.

Днешните македонци са отчетливо по-различни както от нас, така и от българите отпреди век. Но нима ние също не сме доста различни от нашите предци, независимо от това, че продължаваме да се наричаме българи?
Драмата на македонците беше преди всичко свързана с идентичността. След Първата световна война каузата на българщината в Македония изглежда сразена. След Втората световна война тя изглежда компрометирана, доколкото бива свързана, нечестно но неизбежно, със съюза на България с Хитлеристка Германия. Но най-тъжното е, че към 60-те години, каузата започна да изглежда непривлекателна. Тогава се 

прекъсна приемствеността между поколенията

 Родителите не намираха за практично да обясняват на децата си, че дядовците им били българи! Моите братовчедки в Скопие дори не знаеха, че пралеля им Екатерина Симитчиева е загинала заради българщината!
Валери Жаблянов, Иво Христов, пък и Корнелия Нинова все по-безсрамно се обявяват в защита на постиженията на „социалистическа“ България. Те не разбират, или се опитват да скрият дълбоката социална, икономическа и най-вече нравствена деградация на България по времето на Тодор Живков. Деградация толкова тотална, че дори признатите за българи граждани на Югославия (в района на Цариборд и Босилеград) благославяха, че са били откъснати от България! 

Когато „разузнавачи“ като Велизар Енчев работеха по „югославското направление“ и според тях защитавали българските национални интереси, повечето българи искрено завиждаха на югославяните!
Далеч съм от мисълта да защитавам югославския комунизъм. През първите години след Втората световна война той е дори по-брутален от режима в България, където демократичните традиции и институции се съпротивляват до 1947 г. За няколко седмици в Македония биват избити с пъти повече хора от загиналите по време на българската администрация. Истинското лице на юго-комунизма се появи отново при разпадането на федерацията, когато сръбския комунист Слободан Милошевич извърши, по думите на Пол Гард „културна революция“ в Маоистки стил, с ужасяващи последици.
Но през 50-те, 60-те, 70-те и 80-те режимът на Тито не си позволи да направи това, което направиха българските комунисти. Не разруши моралните устои на обществото. Не откъсна селяните от земята. Не ликвидира напълно предприемачеството. Не беше прекъсната толкова тотално връзката между професионализъм и доходи. Лекари и преподаватели не се превърнаха в социално слаби държавни служители – както стана у нас. Работниците имаха стимул да подобряват квалификацията си. Дори продавачите и келнерите там се стараеха да накарат клиентите да се почувстват приятно - навик, който у нас беше напълно изгубен! Югославските граждани не се чувстваха откъснати от света. Напротив като македонци и югославяни те получиха място в свободния свят. Вярно в предверието, но не и зад желязната завеса! Затова не е за учудване, че след 1991 година много македонци отказаха да прокълнат полу-свободата от времето на Титова Югославия и да потърсят своята идентичност в един по-стар, предюгославски период.
Учудващото е, че ние гражданите на България 

не проклехме единодушно Съветската агресия 

от септември 1944 година – извършена след падането на про-нацисткия режим в София и напълно извън контекста на войната срещу нацизма. Не намерихме сили да осъдим единодушно комунистическия режим, който ни направи да изглеждаме жалки дори в очите на нашите роднини, на които бе отнето правото да се развиват като българи. 

Спомням си как през 90-те години вицепрезидентът Тодор Кавалджиев попита двама македонци – Александър Лепавцов и Младен Сърбиносвки, които публично бяха обявили своето българско самосъзнание: „с какво България може да им е от полза?“
- Оправете си държавата – казаха те – Нека като дойде някой македонец са види една подредена демократична страна. Друго не ни трябва!
Днес десетки хиляди македонски граждани кандидатстват за българско гражданство, главно за да придобият европейски паспорти. Но българското общество се привижда на мнозина от тях като прекалено деградирало, за да се идентифицират с него. На мястото на жестоката диктатура, се появи една отвратителна олигархия. Бюрокрацията ни често е с по-нисък капацитет от македонската, а и като правило е по-ниско заплатена. Обслужването ни продължава да е по-лошо от това при съседите. Старите български традиции у тях като че ли се спазват по стриктно. В очите на днешните македонци вероятно изглеждаме като общество от грубияни и „тарикати“. Комунистическият режим направи така, че в някои отношения македонците да са по-добре от нас, да не кажа и по-добри от нас! 

За съжаление деструктивни процеси текат днес и в Македония. Случилото се в сградата на Събранието им преди няколко месеца е показателно. Но има надежда, че процесът на деградация и конфронтация в двете страни може да бъде спрян.

Ако България се откаже от претенциите за монопол върху българското културно наследство, а Македония се почувства сигурна, че днешната ѝ идентичност, няма да бъде заплашена, ако открито признае, че е наследник на същата тази вековна българска културна традиция, няма да има нужда от никакви „компромиси“. Двете страни ще преживеят катарзис. Ще можем да отидем заедно пред гробовете на героите от Илинденско-преображенското въстание, на Балканските и на Първата световна война и да кажем с чиста съвест: „Спете спокойно герои! Най-накрая, каузата ви възтържествува!“

*Николай Василев е автор на книгите: "Триумфите и катастрофите на българската дипломация" ; "Битката за България - последното десетилетие на 20 век" и на романите: "Правилата на пантомимата" и "Токсикологично отделение". Член на националното ръководство на БЗНС.