De Profundis: Как безумната власт на тълпата води обществата до разруха

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg 

Светът, граждани, все по-очевидно върви към пълна победа на посредствеността във всички сфери и доказателство за това е дори такова периферно човешко занятие като футбола. 
Той неслучайно има толкова любители навсякъде, че е феномен на масовата култура и, естествено, огромна част от запалянковците са от най-ниските обществени нива. При това във всички страни – големи или малки, развити или изостанали, демокрации или диктатури. Нормално - играта е простичка, лесно разбираема, дори за идиоти, лесно се играе за удоволствие, а най-лесно е да гледаш и да критикуваш другите, че не могат да я играят. 
Воден от принципа, че като си виждал мачове на Пеле, Кройф и Бекенбауер, няма нужда да досаждаш на жена си с всекидневната плява по терените, аз не гледам футбол, освен на предполагаемите най-високи нива - европейски и световни първенства. Но тях пък ги гледам неизменно от 1966 насам, така че спокойно мога да свидетелствам - като цяло по-слабо световно от сегашното не съм виждал и днес 

по терените в Русия властва посредствеността

 в пълната ѝ сила. 
Да отворя една скоба – може да се изненадате, но в случая изобщо не казвам, че Русия като държава или режимът на Путин са виновни за това, което се случва по терените там. Може би е единственият случай, в който не казвам подобно нещо поне от 10 години насам, но е факт. 
Да, руският отбор играе слабо и грозно, а изобщо не ми стана ясно онзи дингил Дзюба на кого козирува така самоотвержено, след като вкара гол на испанците – но това са детайли от пейзажа. Испанците например играха още по-слабо във всичките си 4 мача, така че си заслужиха отпадането, дори от жалък отбор като Русия….. 
Не казвам всичко това обаче, защото е лесно да се критикува отстрани, а защото искам да споделя и по-ясно да опиша тенденцията, която виждам в сегашния световен футбол, и която по своеобразен начин съответства, според мен, на случващото се в сегашната световна политика, култура, а може би дори и наука. 
Това е тенденцията на усредняването, на лесната посредственост, на желанието да правиш всичко само дотам, докъдето резултатът ти стига, за да оцелееш. Това е играта без стратегия, само с тактика, животът без реализирани мечти, само с угаждане на инстинктивните желания. 
И тъй като футболът е наистина простичка игра, това ясно личи по време на световното -  отборите от високи нива на играта са слезли много надолу, визирам /къде е Италия?/ Испания, Германия, Португалия, но също Франция и Бразилия, нищо, че продължават напред, докато тези от ниските нива като Южна Корея, Япония, Сенегал и други, са се качили малко нагоре. В резултат – пълна посредственост и ужасно слабо първенство като цяло. Драматизмът, който често съпровожда мачовете, е породен от струпването на купчина огромни слабости, а не от сблъсък на високи стойности. И едната Белгия не може да измие никому очите. 
Още по-лошото е, че ситуацията изобщо не вдъхва надежди за оправяне в скоро време, не се вижда някой отбор да предлага или дори да намеква, че в него се заражда истинска алтернатива на случващото се – а това означава, че посредствеността ще продължава да овладява играта и да ни залива все повече. Скоро няма дори да си даваме сметка за това, защото футболът е мимолетно явление и няма да имаме реална база за сравнение. 
Обаче лошото е, че по подобен 

посредствен и безалтернативен начин

 стоят нещата и в другите важни сфери на човешкия живот, съгласете се. 
Как във времената на Рейгън, Тачър, Кол и дори на социалиста Митеран, свободният свят би допуснал едно човешко и политическо джудже като Путин да го върти на малкия си пръст и да го вкарва в спиралите на ненормалността. Отнюд!
Как по времето на Пикасо, Матис или Миро посредствеността в изобразителното изкуство би могла да е масова и войнстваща като сега. Не би!
Как театърът на Чехов и Бекет можеше да мине само с кротко слово, без крясъци и скачане по сцената, докато сега театралните режисьори пишат кавъри на всичко велико и нищожно, което прочетат, а после поставят една и съща пиеса, независимо какво са написали.    
И така нататък – но визирам световните нива и негативната тенденция за снижаване на стойностите, която се наблюдава сравнително отскоро. 
Що се отнася до нашата мила и родна България, тя толкова отдавна е изпаднала в толкова дълбок плен на посредствеността, а всички ние сме толкова виновни за възпроизводството на тази ужасна тенденция, че нямаме право дори на учудване, камо ли на възмущение - поне не на възмущение от всички други, без изобщо да включваме себе си, както ни е навик. 
Няма да влизам в подробности – достатъчно е да се огледаме само за секунда, за да видим как тук се играе един грозен и жалък мач, игрището за който е циментово, пълно с дупки и локви, мач, в който съдиите не знаят правилата, но свирят, в който играчите вкарват в собствената си врата, за да не се морят да ходят до отсрещната, в който публиката харесва всичко това и пее юнашки песни в прослава. 
Има много причини за жалкото състояние на нещата. Една от тях обаче напоследък ми се набива все повече на очи – това е погрешната постановка, че демокрация означава как всички са граждани, всички са равни, затова могат да участват във взимането на решения. 
Няма такова нещо, бе, граждани, поровете се в историята на световните демокрации от зората на античността досега и ще видите, че няма. А ако се поровите, ще разберете и колко това е вредно за самата демокрация. 
Скоро четох подробно за живота на Сократ и попаднах на информация, която явно ми е убягвала досега. Великият философ е роден в Атина, в еди-кой си дем – това ще рече квартал с местно самоуправление, нещо като днешните наши райони в големите градове. Когато навършва определена възраст обаче, Сократ, както и всички останали млади атиняни, се явява на специален изпит, за да получи.....атинско гражданство и съответните права. Които вървят твърдо със съответните отговорности пред града и хората, да не забравяме. 
Това е изпит, свързан с познаване на правилата и законите на града, с познаването на боговете, със спазването на традициите и твоята лична готовност да работиш в полза на общността. 
Този изпит съвсем не е формален и то по една единствена проста причина – атиняните са хора достатъчно умни, за да знаят, че ако допуснат някой идиот да се меси в начина, по който те си нареждат живота, то животът им съвсем скоро ще започне да слиза 

на неговото идиотско ниво

 и ще се влоши драстично. 
Така че не са просто робите, които нямат право на глас в Атина, поне в по-ранните векове, когато живее Сократ. И свободните граждани не получават наготово нищо – дори правото да умрат достойно в битка. 
Разбира се, по-късно в Гърция, а особено в Рим, тази традиция става жертва на все по-растящия популизъм – за да запазиш властта си, подаряваш права на тълпите и те гласуват за теб. 
Да, безумната власт на тълпата, а не толкова други слабости на управлението, често водят обществата до разруха.
Ако продължаваме да упорстваме с този вид популизъм както в България, така и в ЕС, пък и в целия свободен свят, ако не въведем някакви ограничения за посредствеността, тя ще продължи да ни залива и да ни дърпа все по-силно надолу. 
Дори футболът ни подсказва това. Сам по себе си той е безопасна игра, но и в него прозират опасните тенденции, растящи като тумор в игрите, които определят живота ни.   
Ще го разберем, ако не ни е напълно заслепила идеята, че много идиоти, струпани на едно място, само защото са много, могат да са по-умни от малцина умни. И ще го разберем също, ако сме запазили способността да виждаме опасностите и да си признаваме истината, де.