Анализ на Карнеги център

Поведението на Русия на Балканите традиционно е предмет на безпокойство за Запада. Историческите връзки, културната близост, популярността на Русия сред значителни части от местното население дават повод Москва да бъде смятана за могъща и непредсказуема сила, способна във всеки момент да обърне ситуацията в региона. По време на косовската криза в края на 90-те на Запад се страхуваха, че Москва може да се намеси на страната на режима на Милошевич, през 21 век - че тя ще опита да попречи на интеграцията на балканските страни в ЕС и НАТО. Украинската криза от 2014 година породи опасенията, че Балканите може да се превърнат в още едно от направленията на руската външна политика в контекста на новата и конфронтация със Запада.

Действително, Москва публично осъжда продължаващото разширяване на НАТО на Балканите, а по неин адрес се раздават обвинения в подривна дейност - най-вече в Черна гора, но и в Сърбия, Македония и Босна и Херцеговина. Това доказва, че в ЕС и НАТО разглеждат Западните Балкани като уязвим фланг на Запада, където нерешените регионални проблеми, историческите симпатии към Русия и ниското качество на местните елити създават възможности за възвръщане на руското влияние.

Русия, от своя страна, очевидно се стреми да промени световния ред, възникнал след края на Студената война и се опитва да прокарва интересите си, включително и извън постсъветското пространство. 

Удобната илюзия за близост 

Историята на отношенията Русия-Западни Балкани е силно митологизирана. През последните няколко столетия кратки периоди на съюзничество са се редували с конфликти и продължително охладняване. Независимо от двувековната традиция на дружба, сегашното сближаване започва сравнително неотдавна, през 90-те години и е основано предимно на емоции, върху общата обида на тези страни към Запада.

След вълните от руски инвестиции в балканската енергетика в началото на този век Русия се разочарова от икономическите перспективи в региона. Новите проекти вече дълги години не могат да станат реалност. Заради падането на цените на нефта и проблемите с реализацията на "Южен" и "Турски поток", Москва практически прекрати енергийната си експанзия на Западните Балкани. 

Балканските политици са склонни да преувеличават мащабите на руското влияние в региона, за да укрепят позициите си пред Брюксел, да смекчат западните изисквания за реформи, а също така да получат предимство във вътрешно-политически план. 

Позицията на Русия 

Руската политика на Западните Балкани, след като загуби голяма част от икономическите стимули и след провала на "Южен поток", сега представлява основно реакция срещу възобновеното разширяване на НАТО в региона. При това Москва няма нито желание, нито ресурси да "замени" Запада в решаването на проблемите на региона нито в икономиката, нито в сферата на сигурността. На Балканите Русия се стреми да запази репутацията си на влиятелна световна държава и да затрудни интеграцията на държавите в региона в евроатлантическите структури. Тези цели Москва преследва с помощта на нискобюджетни методи - ярки символични жестове и пропаганда. При това Кремъл не е готов да вложи в това направление сериозни ресурси, доколкото укрепването на позициите на НАТО на Балканите не носи пряка заплаха за сигурността на Русия. От друга страна Москва е убедена, че Западът се опитва да я изтласка от постсъветското пространство и затова не вижда стимул да подкрепи западните опити за окончателно урегулиране на балканските конфликти.

Целенасочената дестабилизация на Балканите не би донесла на Русия сериозни икономически или геополитически изгоди, но затова пък би извела противоборството със Запада на ново, още по-сериозно ниво. Русия едва ли е заинтересована от преход към такова тотално противоборство в регион, където практически няма шансове да победи противника.

Прието е Западните Балкани да се смятат за едно от главните, и едва ли не вечно, направление на руската външна политика.  Защитата на Сърбия става повод за влизането на Руската империя в Първата световна война, Червената армия обсвобождава Белград заедно с партизаните на Тито, а руският премиер Евгений Примаков обърна самолета си над Атлантика обратно към Москва, когато научил за решението на НАТО да бомбардира Югославия. За последните над сто години почти на всеки етап на руската история ще се намери по някое балканско събитие, което в голяма степен да определя отношението на Русия не само с региона, но и с целия свят.

Всичко това е прието да се нарича "традиционната историческа близост" на Русия и страните от бивша Югославия, преди всичко със Сърбия, но често и Черна гора, и другите републики с голям процент православно славянско население.

Но ако погледнем по-внимателно тази "близост" ще видим, че тя е много по-малко "традиционна" и "историческа" отколкото изглежда. През последното столетие периодите на близост между Русия и Югославия са само непродължителни епизоди в историята на доста хладните, а понякога и напълно враждебни отношения между Москва и Белград.

Особено през първата половина на 90-те руските власти не си спомняха много често за "традиционните исторически връзки на Русия с братския сръбски народ" и одобряваха без излишни възражения международните санкции срещу режима на Слободан Милошевич.

Близостта между Русия и сърбите

в своя сегашен вид се оформя сравнително скоро, в края на 90-те години. Тогава руското ръководство, и без това уязвено от разширяването на НАТО със страните от бившия соцлагер, се сблъска с факта, че САЩ са готови да използват сила в толкова "близката" на Кремъл Източна Европа. 

Ръководството на Русия сравнява конфликта в Чечня и Косово и проектира върху себе си обстоятелствата, в които се оказа тогава Слободан Милошевич. От този момент югославските събития се превръщат за руските власти в базов сценарии за това, какво Западът "планира" да направи с тях самите. Игнорирайки вътрешните причини за югославската криза, в Москва започват да приемат войната в Югославия като организиран от Запада тест: възможно ли е за няколко години да бъде превърната една доста благополучна и влиятелна страна в кълбо от бедни и враждуващи помежду си държави, изхвърлени в "задния двор" на Европа. Естествено, в Москва смятали, че сърбите са само за "тренировка", а истинската цел на Запада е Русия.

Такава интерпретация на разпада на Югославия в прав текст формулира президентът Путин малко след началото на украинската криза през 2014 година: "Опитват се да раздробяват. Вижте какво направиха с Югославия. Разрязаха я на малки късчета, а сега манипулират всичко, което може да се манипулира. Там вече може да се манипулира практически всичко...Ето какво, по принцип, съвсем същото, някои искат да направят и с нас".

С безлични глаголи в трето лице множествено число руските официални лица обозначават само една държава, но за пълна яснота, ще се обърнем и към други изказвания на руския президент. През октомври 2016 година той още веднъж обясни, че отношенията Русия - САЩ се развалили дълго време преди Сирия: "Вие помните какво стана с Югославия, всъщност всичко започна оттам".

Общата обида на Запада, който е "лицемерен, не иска да ни обича и винаги е на страната на враговете ни" сближава на емоционално ниво не само ръководствата на Русия и Сърбия, но и много руснаци и сърби. Сърбите изпитват дълбока благодарност за това, че Русия е единствената голяма държава, която ги подкрепи в конфликта им със Запада. Те започнаха да виждат в Русия, държавата, която би могла да отмъсти на "високомерната" Америка за униженията, преживени от сърбите. 

Но всичко това са емоции. Да бъдат напълнени с някакво реално, взаимноизгодно сътрудничество тези отношения се оказва много по-сложно, отколкото само да се прегръщаме и да възклицаваме. Емоционалният фон и в двете страни обещаваше сериозен ръст на рейтинга на всеки политик, който би успял да придвижи какъвто и да било проект между Русия и Сърбия, но намирането на жизнеспособни проекти се оказа много трудна задача.

Някаква надежда да конвертира популярността си на Зпадните Балкани в нещо практическо се появи в руското ръководство едва във втората половина на 2000-та. И икономиката в тези планове беше много повече, отколкото геополитиката. Тогава цените на нефта бяха рекордни, а ЕС се разширяваше стремително, приемайки все нови и нови страни от Източна Европа, БВП на страните от региона растеше. 

Руските власти и бизнес решиха, че са открили отлична възможност да се закрепят в енергийния сектор на страните от бивша Югославия, а след това, зедно с тях да излязат на общия пазар на ЕС. Но надеждите се оказаха напразни: и трите тенденции се промениха. Цените на нефта паднаха повече от два пъти, процесът на разширяване на ЕС спря след България и Румъния, а икономиките на страните от Западните Балкани след кризата от 2008 година изпаднаха в застой за дълъг период. 

Украинската криза окончателно развали отношенията на Русия с ЕС и Съюзът се отказа от мегапроекта "Южен поток", около който трябваше да се групират останалите руски притежания в балканската енергетика. В резултат на това Москва спря експанзията си в енергийния сектор на Западните Балкани.

Да се развива сътрудничество в областта на политиката или сигурността без икономическа основа е слабоперспективно занимание. Когато в инвестициите и търговията съотношението между ЕС и Русия за страните от Западните Балкани се оказва в най-добрия случай десет към едно, не е възможно сериозно да се обсъждат перспективите за членство в Евразийския икономически съюз или в Организацията за колективна сигурност дори на Сърбия - най-проруската от всички страни в региона.

Тази несъизмеримост на икономическите връзки не може да бъде победена от каквито и да било емоции и това прекрасно разбират и на Западните Балкани, и в Москва. Затова дори най-проруските сред сериозните балкански политици подкрепят евроинтеграцията на страните си, а руското ръководство никога не е възразявало на тази цел.

Ситуацията с НАТО е по-сложна,

 защото Москва си дава сметка, че Западните Балкани са далече от руските граници и отдавна са заобиколени от всички страни от държави от НАТО. При това регионът действително се нуждае от външни гаранции за сигурност, не толкова срещу външни, колкото от вътрешни заплахи - от нови въоръжени конфликти между балканските етноси. А мнозинството от балканските лидери не са готови да приемат Русия в ролята на такъв гарант. Самата Русия също не гори от желание, за която по-приоритетно направление е средноазиатското, където тя е заета с подобни задачи.

Но в основата си отношенията между Русия и Западните Балкани не са променени. Главната цел на Москва в региона е да запази репутацията си на влиятелна световна сила. Втората по значимост цел е да затрудни и, по възможност, да не допусне влизането на балканските държави в НАТО. При това и двете цели Москва е готова да преследва само до тогава, докато това не изисква от нея сериозни ресурси.

На свой ред, балканските управляващи елити, независимо от партийната си принадлежност, както и преди не виждат алтернатива на интеграцията на страните си в западните международни структури. Разговорите и за "специалната" дружба с Русия, и за руската заплаха, се използват от тях само, за да убедят Запада да не се отнася толкова взискателно към тях.

Други, напротив, стремейки се да се представят пред избирателите като "истински патриоти и националисти", шумно описват предимствата от сътрудничество с Русия, макар че реално това сътрудничество се свежда до кратки и формални посещения в Кремъл без каквито и да било практически последици.

Русия, безусловно, се ласкае от този образ на всемогъща алтернатива на Запада, затова Москва е готова да приглася на балканските политици с ярки, но нискобюджетни жестове: да подари на Сърбия няколко стари изтребителя и танка; да приеме в Кремъл президента на Македония и да заяви, че той представлява страната, от чиито земи в Русия е дошла кирилицата...

Една възможна дестабилизация на Западните Балкани би могла да създаде проблеми за гарантите на сигурността в региона — НАТО и ЕС, но по никакъв начин няма да укрепи нито геополитическите, нито икономическите позиции на Русия. Подобен сценарии може да възникне само в случай, че противопоставянето между Русия и Запада навлезе в още по-остра фаза.

Превод: Faktor.bg