Трите конфликта са реалност в сегашното напрежение между Запада и Русия – между Москва и Вашингтон, между ЕС и Русия и между Америка и Европа. От една страна, Русия вижда всичко, което се случва в постсъветското пространство, като резултат от американската политика. От своя страна ЕС разглежда руската активност в Украйна и желанието на Кремъл да спонсорира крайно десни и крайно леви партии в рамките на ЕС като стратегия за дезинтеграция на Общността. Колкото до американско-европейските отношения, проблемът при тях не е по какъв начин САЩ и ЕС оценяват дали е добро или лошо случващото се в Украйна - от тази гледна точка разлика няма. Разликата е другаде и тя произтича от обстоятелството, че ЕС е силно свързан с Русия - икономически, географски, а има и немалко страни, за които тя е ключов търговски партньор, докато за САЩ Русия не е толкова важна в икономически и стратегически план, колкото в електорален, доколкото за част от републиканците атаката срещу Путин е до голяма степен и атака срещу политиката на демократа Барак Обама. Тази теза развива в интервю за "Дойче Веле" анализаторът Иван Кръстев.

По думите му една от основните дефиниции на кризата, на която сега сме свидетели, се състои в обстоятелството, че кризата е ситуация, в която виждаме раждане на коалиции, които преди сме смятали за невъзможни.

„Един от факторите, обединяващи крайната левица и крайната десница в Европа в симпатиите си към Путин, е идеята за суверенитет. Идеята е, че народът, политическият суверен е този, който трябва да взима решения и от това произтича нежеланието да се приемат ограниченията на една общоевропейска политика. Другият общ знаменател е антиамериканизмът. И крайната левица, и крайната десница имат своите възражения по отношение на САЩ и ролята им в света. От тази гледна точка те харесват Путин не заради това, което е той, а заради това, срещу което той стои. И двете крайни течения обаче имат своите проблеми с Путин“, коментира Кръстев.

На въпрос каква политика води сега руският президент – агресивна или по-скоро отбранителна, анализаторът обяснява: „…На тези отворени граници това, което наблюдаваме сега, е агресивен изолационизъм. Всъщност Русия се опитва не толкова да промени своите граници, колкото да промени техния характер. Руският елит и Путин гледат минават капитали, идеи, идентичности, като пречка за Русия да извърши своята национално-образуваща консолидация. Затова една от основните цели е да се промени характерът на границите, да се прекара чертата, да стане ясно „къде сме ние и къде не сме“, посочва той.

Що се отнася до това как би трябвало да изглежда продуктивната реакция на Европа към Русия: да води твърда политика, да следва САЩ и да дава повече пари за въоръжаване, или да търси възстановяване на диалога с Москва, да премахва санкциите и да полага усилия за сближаване с Евразийския съюз, Кръстев смята, че за ЕС най-важното в тази криза е да не позволи следните две неща: първо, разпадането на Съюза под натиск отвън, и второ, запазването на ЕС, но с жертване на основните принципи, върху които е построен. От тази гледна точка Европа няма интерес от ескалация, най-малко пък военна. Общественото мнение на континента, с изключение на т.нар. “фронтови държави“, показва незаинтересованост от такава политика. В този смисъл Европа има нужда от политика на „студено отдалечаване“, която стъпва не на постоянно ескалираща реторика, а на заключението какво ние, европейците, сме готови да приемем, без наивно да вярваме, че можем да променим Русия.

Колкото до Евразийския съюз - той съществува. Не можем да забраним на страни като Казахстан, Беларус или Армения да бъдат част от него. Ако Русия иска да приемем, че определени постсъветски държави не желаят да се присъединят към ЕС, тогава и Русия от своя страна трябва да приеме, че други постсъветски страни, като Грузия, Молдова и Украйна, желаят да влязат в Съюза.

По своя характер Евразийският съюз е икономически проект, а най-важното според мен е противопоставянето между ЕС и Русия да се разиграва на терена на икономиката, а не на терена на военната сила.