Как България твърдо застана под червеното знаме на комунизма

Георги Боздуганов

 През септември 1939 г., веднага след началото на Втората световна война България обявява неутралитет и категорично отказва да участва във всякакви военни съюзи. Въпреки че получава Южна Добруджа с решаващото съдействие на Берлин, страната отхвърля предложението да се включи в Тристранния пакт на Германия, Италия и Япония, докато Унгария, Румъния и Словакия се присъединяват безпрекословно. След като Хитлер завладява почти цяла Европа и на Дунав застава 500 000 германска армия, устремена да се сражава с британските и гръцките войски в Гърция, германският натиск се превръща в ултиматум.

  Царството е изправено пред три възможности:

     1. Да се противопостави с военна сила и да сподели тежката участ на Югославия и Гърция, които са окупирани и разорени, а дадените жертви в двете държави са съответно 1 057 000 и 563 000 души. В това число над 56 000 югославски и над 60 000 гръцки евреи.
     2. Да допусне преминаването на Вермахта без присъединяване към пакта. Видно от дипломатическата кореспонденция и консултацииите на царя и министрите, такава демонстрация на неприятелско отношение към Райха неминуемо би довела до насилствена смяна на правителството с пронацистко. По същество — държавен преврат. Германците поставят подобни послушни марионетни правителства във всички покорени страни. Последиците са известни — активно участие в бойни действия с огромни жертви, опустошени територии и унищожаване на еврейското население.
      3. Включване в Тристранния пакт. “Пактът трябва да се подпише макар и по принуда” — това е документираното общо решение на царя и кабинета. Външният министър Иван Попов, който ненавижда нацизма, впоследствие резюмира държавната позиция: “България в оня момент трябваше да избира от двете злини по-малката, за да избегне войната и окупацията и да остане в наши ръце кормилото поне дотолкова, че в решителния момент да можем да го обърнем натам, където се налага от нашите интереси”. Въпреки подписването на Пакта България никога не сключва военна и политическа конвенция (договор) с Райха за разлика от Унгария и Румъния.
      За защита на националните интереси при създадените условия, българската политика водена от Цар Борис си поставя следните основни цели:
 — избягване на германска окупация
   

 — предотвратяване на държавен преврат
   

 —осуетяване на възможността за превръщане на страната в театър на бойни действия
   

 — неучастие на българската армия в сражения на Източния фронт или на някой от другите фронтове
   

 — поддържане на дипломатически отношения със Съветския съюз    
 — запазване на всички български евреи в пределите на страната   
 — излизане от Тристанния пакт в подходящ момент
     — сключване на примирие със Западните съюзници.

      Монархът и шестте военновременни правителства успяват, макар и трудно, да запазят националния суверенитет и да постигнат всички набелязани цели с изключение на последната. На 1 септември 1944 г. правителственият пратеник в Кайро Стойчо Мушанов отказва да сключи примирие със САЩ и Великобритания. Той отказва дори да получи и прочете текста на предложеното споразумение, с което дава възможност на СССР да обяви война и окупира страната.
      За да постигне отдавна набелязаното присъединяване на България към съветската империя сталиновата върхушка ликвидира царя и вербува част от политическия елит, който извършва държавен преврат и предава и страната под властта Кремъл.
      Повечето държавни дейци на царството са разстреляни. Избити са и десетки хиляди българи обявени за “врагове на народа”, а други стотици хиляди “врагове” са хвърлени в затвори и лагери.
      От съображения за гарантирано безпрекословно изпълнение на всички московски директиви, агентурният кабинет на Кимон Георгиев впоследстие е заменен от изцяло комунистическо правителство.

 Опозицията е унищожена

 Заместник-командващият на съветските окупационни войски генерал Черепанов с гордост заявява: “Когато в края на 1947 г. се прощавахме с България, тя бе вече твърдо застанала под червеното знаме на комунизма”. Пропуска да спомене, че от страната е плячкосано всичко, което е счетено за ценно, а тригодишната издръжка на Червената армия и разходите за воденето  на войната срещу Райха надхвърлят колосалната сума от 133 млрд. лева. Държавата изпада във фактически фалит.

 Марионетният димитровско-червенковско-живковски режим успява:

      - да отнеме цялата частна собственост - финансова, индустриалана и поземлена.
      - да фалира държавата три пъти  - 1960 г., 1978 г. и 1987г. -според разсекретените доклади на БНБ. Натрупаният в царството национален пенсионен фонд, на който не е посегнато дори през годините на трите обединителни войни, е похарчен, а целият български златен резерв (над 20 тона) е отнесен в Москва.
      - да осигури заплати на “трудещите се”, които са “твърде малки за да живеят и достатъчни за да не умрат” (по К. Маркс).
      - да предложи два пъти България за 16-та република на СССР - през 1963 г. и през 1973 г.
      - да изгради огромен репресивен апарат на Държавна сигурност, официално наречен от Т. Живков “филиал на КГБ на СССР”.
      - по съветска команда да изпрати през 1968 г. български войски в Чехословакия за потушаване на Пражката пролет.
      - да опаше границите с бодлива тел, през която всеки опитал се да избяга  от “републиката на социалистическото благополучие” получава затвор или куршум.
      - да репресира и прогони извън пределите на страната над 300 000 етнически турци, които са български граждани, с т.нар. “Възродителен процес”.
     Началото на първия период е през септември 1939 г., а на втория през септември 1944 г.

     Забравата е майка на безпътицата.