Иван Сотиров, bulgariaanalytica.org

Провеждането на референдум от един авторитатен режим, само по себе си е абсурд. Прякото допитване до народа е висша форма на демокрация, която предполага пълната свобода на гражданите да изразят своята воля и тя да бъде отчетена честно. Може ли да говорим за свободно изразяване на волята на гражданите в една държава, в която се води фактическа гражданска война, в която има обявено извънредно положение, в която са арестувани по инсцениран опит за преврат десетки хиляди души, включително и опозиционни лидери. Може ли в страна, в която властва цензурата, насилието, терорът и страхът да говорим за честни и свободни избори? Няма по-голям цинизъм от това, да използваш най-висшата форма на демокрацията, за да легитимираш едноличният си режим. По същият начин, след Втората световна война, болшевиките провеждаха в условията на терор и насилие референдуми в някои от окупираните от СССР държави за налагане на промяна на държавното им устройство.

Изумително е, че много хора и лидери с демократични претенции, не само че приемат това, което се случи в Турция за референдум, но дори и говорят за провала на референдума като инструмент на демокрацията. Авторитарният режим в Турция е факт преди провеждането на фарса наречен „референдум“ и е крайно непочтено и лицемерно вината за легализацията на този режим да се стоварва основно и единствено на турския народ. Напротив, това което се случи на 16 април

беше шамар на народа  за диктатора.

Мощният репресивен апарат на режима на Ердоган, чрез насилие, фалшификации и цензура успя да си осигури символична преднина от по-малко от 2%. Въпросът е дали Европа и САЩ ще си затворя очите пред това безобразие и дали ще предадат достойната съпротива на десетки милиони турски граждани за защитата на демократичния и светски характер на Турция. Ще признае ли демократичният свят пародията на референдум срещу демократичните устои на Турция? Ще продължат ли САЩ и ЕС линията на безпринципни компромиси с един самозабравил се диктатор? Либералната демокрация не може да се прилага по целесъобразност, защото така тя се превръща във вредна и цинична пародия по подобие на т.н. „референдум“. Когато либералната демокрация се използва като инструмент за дребни икономически и политически сметки, цената която се плаща в дългосрочен план е много по висока, но за съжаление тя се плаща от народите, а не от политическите елити. През XX век народите на Европа и в целия свят платиха много висока цена заради късогледството и конформизма на лидерите на развитите демокрации. Диктаторите на миналия век и мащабите на престъпленията, които извършиха срещу човечеството бяха немислими без съучастието на демократичните лидери. Премълчаването е една от най-отвратителните форми на съучастие.

Разбира се, може да се  изчака поредният диктатор да се провали закономерно, защото такава е съдбата на всички диктатори. Конфронтацията на режима в Турция с ЕС и САЩ е гаранция за икономически срив и загуба на воененостратегически потенциал. Затоплянето на отношенията с режима в Кремъл е по-скоро ситуационен антизападен пакт отколкото траен съюз. Между Турция и Русия има непреодолимо исторически и географски предопределено стратегическо съперничество за влияние в Близкия изток и на Балканите. Турция има и унаследено тежко съперничество за лидерство в ислямския свят, както с Иран, така и с арабските страни. Войната на режима с кюрдите е минала точката на незавръщане, а разделението между светски ориентираните хора и религиозните фундаменталисти е много тежко. За всеки разумен човек е ясно, че

неоосманистките претенции на Ердоган са не по-малко смехотворни от амбициите на Мусолини

да възстановява римското величие на Италия. Всички опити за връщане на историята и възстановяване на отминало величие са се превръщали във фарс. Провъзгласяването на Ердоган от неговите противници за султан, е незаслужен и необмислен комплимент за него. Султаните са били вярващи хора, а  от 1517 (след обявяването на Селим I за халиф) те са били и духовни водачи, а не  религиозни фанатици. Дори и най слабите владетели на Османската империя, не са си и помисляли да злоупотребят с абсолютната си власт като се отклонят от наследените от Персийската през Римската империи доктрини за прагматично съобразяване с традициите и вярата на народите и общностите в рамките на империята. Отделен е въпросът, дори от формална гледна точка, че е неканонично и  парвенюшко провъзгласяването за султан на човек, който не е кръвно свързан с Османската династия.

Въпросът: дали Ердоган е религиозен фанатик или религиозен спекулант, е въпрос между него и неговия бог. Дали налудничавите му нападки срещу лидери на държави от ЕС бяха предреферендумен цирк или не – не е въпрос от особено значение. Същественото е, че този човек е един опасен диктатор и колкото по-дълго време демократичният свят си затваря очите за това, толкова по-големи ще бъдат пораженията, които той ще нанесе на страната си, на региона и на Европа. Ако спрямо режима на Ердоган бяха наложени твърди санкции, той можеше да загуби дори и собствения си „референдум“. С приемането на  пародията на допитване до народа, този пародиен султан ще бъде окуражен за нови и все по-опасни авантюри. С диктаторите трябва да се действа така, както се действа с терористите – безкомпромисно. Те имат друга ценностна система, те вярват само и единствено в грубата сила и затова те се съобразяват само със силови аргументи. За диктаторите компромисите не са проява на добронамереност, а на слабост, която им дава кураж за ескалация на претенциите. Най-лошата политика на ЕС и САЩ по отношение на режима в Турция ще бъде, ако не се скъса с илюзиите, че със затваряне на очите, тактически ходове и умерен натиск може да се постигне добър резултат. За Едоган Запада винаги ще бъде екзистенциален враг, за катастрофата в която той вкарва страната си пропагандата на режима му ще обвинява либералните демокрации и най-вече САЩ, а на опозицията, която основателно ще се чувства предадена, непрекъснато ще и се повтаря мантрата за меркантилният и егоцентричен Запад.

снимка: twitter