Николай Василев, политолог

Доскоро цар Александър II нямаше паметник в Русия. Но повече от век негови статуи можеха да се видят в столиците на Финландия и България. С това като че ли приликите между тези две страни приключват. И двете имат за какво да са благодарни на царя Освободителя, но съдбата им през 20 век беше доста различна. Както и икономическото им развитие.
През 1938 година, в навечерието на Втората световна война брутният вътрешен продукт на Финландия възлиза на 1.48 милиарда долара или по 200 долара на глава от население. Тези показатели тогава за България са по-скромни – БВП възлиза на 0.65 милиарда, или по 99 долара на глава от населението. Средният финландец води средния българин с около 2:1 Ако компенсираме с по-добрия климат „положението“ на средния българин е малко по-лошо от това на средния финландец. С перспектива да се изравни! В края на Студената война разликите бяха драстични! През 1990 година БВП на Финландия възлиза ба 141.8 милиарда долара, или 24 067 долара на глава от населението. По това време БВП на България възлиза на 19.7 милиарда, или 2 267 долара на глава от населението. Доходите на средния финландец вече бяха 

10 пъти по-големи

 от тези на средния българин. Като прибавим и другите „удоволствия“, които ни завеща сриващия се комунистическата власт, като режим на тока, недостиг на стоки, разпадаща се инфраструктира и т.н. може да се каже, че през последната година, в която властта бе изцяло с ръцете на БКП (тогава приела името БСП), българинът беше "безкрайно" по-зле от финландеца!
През последвалите близо три десетилетия противоречив преход успяхме малко да намалим разликата. БВП на Финландия за 2016 година е 238.6 милиарда долара, или 43,356 на глава от населението. Българският е вече 52.3 милиарда, или 7,377 долара на глава от населението. Средният българин е вече „само“ около 5 пъти по-зле от средния финландец.
Колкото и професор Иво Христов да ни има за дебили, все пак е ясно, че попадането ни в Съветската сфера не се е отразило никак добре на нашето икономическо развитие. Оставям на страна страданията на десетките хиляди репресирани, откъсването ни от света, 

моралната деградация, която „оня строй“ ни нанесе... 

Но оня строй не падна от Марс. Той дойде в резултат на Съветско-българската война от септември 1944 година. 
Историята е наистина поучителна. В началото на месец септември 1944 година Финландия е във война със Съветския съюз, докато в София има съветско посолство. В средата на месеца Финландия е подписала примирие с Москва, докато България е нападната и окупирана. Последват неописуеми ужаси. През следващите месеци армиите и на двете страни се сражават с нацистка Германия, но докато финландските войници и офицери, са посрещнати като герои след завръщането им от т. н. „Лапландска война“ която водят с нацистите по границата с окупирана Норвегия, хиляди български герои от битките при Старцин и Драва са арестувани и репресирани! 
Финландия губи територии (предава ги на СССР с 0 население)и е залята с бежанци от тях. През следващите десетилетия плаща тежки репарации и е принудена да се съобразява с капризите на Москва. Но запазва своя демократичен характер и не е откъсната от естествената ѝ европейска среда. България не губи територии и за разлика от 1913 - 1918 не е залята от бежанци (вече се бяга от, а не към България), но накрая финландецът се оказа цифром и словом  

 ДЕСЕТ пъти по добре от българина


Тъжно е, че 28 години след падането на комунистическия режим, ние като нация не си отговорихме на въпроса, защо през и след септември 1944 година България и Финландия имаха толкова различна съдба и не постигнахме консенсус какво трябва да правим от сега нататък, за да бъдем в общността където са страните като Финландия и никога повече да не попадаме в орбитата на някоя източна империя.
През Втората световна война Финландия воюва със Съветския съюз, но не обявява война на САЩ! Ние „мъдро“ правим обратното. Финландските комунисти, които някога водили мини гражданска война срещу генерал Менархайм, през септември 1944 година го подкрепят в усилията му да изведе страната от войната, за да не се стигне до съветска окупация. Българските комунисти, освирепели за социален реванш, правят всичко възможно, за да попречат на демократичното правителство на Константин Муравиев да направи съшито. 
Стратегическите грешки от 1913, 1915 и 1941 година изолират България от голямото семейство на демократичните народи и през 1944 тя няма съюзници. Много е нелепо да се твърди, че Сталин запазил териториалната цялост на България, а видите ли съседите са щели да искат български земи, а и „Чърчил, който мразел България“ щял да иска да ни накаже. (През 1944 година той наистина иска да ни накаже и не вижда по-голямо наказание от това да ни остави на съветите).  Смисленият въпрос, който трябва да си зададем е : Защо след Лондонския договор за мир от 1913 година, когато получехме граница по линията Енос – Мидия и безспорен излаз на Егейско море, не станахме основния съюзник на Британия на Балканите? Защо от 1913 до 1944 година не водихме такава политика, че подобно на Гърция  Лондон и Вашингтон да не искат и да не могат да си позволят да ни оставят на източни империи! И не трябва ли това да е основният ни геополитически императив днес?
Безумното поклонение пред паметника „Альоша“, на което присъстваха видни представители на БСП, а „благочестиви особи“ отслужиха водосвет, на фона на веещи се знамена на сепаратистки анти-украински организации, докато руският посланик назидателно нареждаше на България да пази съветските паметници, показа, че 

не сме си научили урока

 Това отговаря на въпроса“ „Защо сме по-зле от финландците?“ 
Паметниците не са просто скулптури, а от ритуалите,които се извършват пред тях често зависи съдбата на народите. Съветофилите обикновено ни дават за пример как съветските паметници в Австрия и Германия са пазени и почиствани. Но след Аншлуса Австрия реално става част от Райха (съотнесено към цялото население броят на членовете на нацистката партия там е бил по-голям от този в Германия). Не без доза лицемерие след войната австрийците се обявиха за първата жертва на нацистка нацистите. Съветските паметници в Австрия служат като смокинов лист прикриващ ролята на много австрийци по време на войната. Германия напада Съветския съюз и съветските паметници в Берлин изпълняват същата функция. Символично дезангажират германския народ от нацистката власт. 
Във Финландия почитат цар Освободител, защото някога им е дал автономия. Но да сте видели съветски паметници там? 
Трябва да се попитаме и защо не догонваме финландците толкова бързо, колкото техните братовчеди естонците, които дори бяха анексирани към Съветския съюз. Моят скромен отговор е защото у нас има прекалено много като тези, които преди няколко дни се събраха да честват паметника „Альоша“. Всеки септември, на язовир Копринка леко завоалирано те продължават да честват Съветското нападение срещу България. Вече го правят и явно. Сред нас има и такива които ходят на „Луков марш“ и не осъзнават, че с действията си правят повторението на деветосептемврийската катастрофа възможно. За жалост, за близо три десетилетия Демократичната общност не предложи нито ясен прочит на историята, нито иконография, с която да вдъхне емоция към „прагматичните“ ползи от членството ни е Европейския съюз и НАТО.
Във Финландия няма паметници на съветската армия, а тези в Естония бяха преместени от централните части на градовете във военни гробища. У нас, ни се внушава, че „отношението на българския народ към Русия било по-различно“. Може и да е така, но какво е през последните 140 години отношението на Русия към нашия народ? Страхувам се, че

 в Кремъл уважават финландците и естонците повече отколкото уважават българите

 Отношенията ни с Русия разбира се трябва да се подобрят. Но това реално може да се случи, когато Кремъл приеме че страните от нейната така цинично наречена „Близка чужбина“ са суверенни държави, които имат право да изберат мястото си в света, и че Българо-съветската война от септември 1944 година няма нищо общо с войната срещу нацизма.  
А докато това се случи, ние като народ трябва да си отговорим на въпроса: искаме ли да живеем като финландците, а вече и като естонците. Или може наистина да сме такива, за каквито ни мисли Иво Христов!