Невена Тагарева

Не стихват споровете в български медии дали бащата на кандидатката за Генерален секретар на ООН Ирина Бокова лично е изтезавал българския карикатурист и издател Райко Алексиев или по времето на онова особено жестоко убийство от новата власт е раздавал партийно правосъдие в Разложко, а художникът е бил убит от негови съратници.

Няма да влизаме в тези спорове, които трудно ще открият истината. Но дори и Боков да няма връзка със смъртта на карикатуриста, това едва ли измива името му и го оневинява. Той е част и от други престъпления на червения режим. Да проследим кариерата на Георги Бокова като журналист и главен редактор на "Работническо дело", орган на Българската комунистическа партия.

През 1946 г. младият партиен функционер постъпва на работа в редакцията на вестника. От 1951 г. е отговорен секретар, а по-късно и заместник-главен редактор. От 1958 до 1976 г. е главен редактор на "Работническо дело", позиция, която се определя като

главен идеолог на режима

Като журналист във вестника Боков участва активно в заклеймяването на "предателите" - отразява процесите срещу недоубитите до онзи момент българи, които се съпротивляват или просто са неудобни на наложения от Съветския съюз режим, работи в пропагандната кухня на "Работническо дело" при разправата с опозицията и обесването на Никола Петков, процесите срещу православни, католически и протестантски свещеници , отразява партийната саморазправа с Трайчо Костов, облечена в мръсната дреха на псевдо съдебен процес. Изглежда се е справял добре, за да бъде издигнат бързо за отговорен секретар и заместник-главен редактор до първи в официоза на власта.

Началото на бъдещите 19 години като главен редактор идват през 1958 година. Звезден миг за бойкия журналист с черните мустаци, верния син на партията, безкомпромисния проводник на съветската политика в България. Издигането му е една награда за безкомпромисната му борба като политкомисар и водещо перо на режима.

1958 година е показателна за новия облик на партийния орган. Боков изисква засилване на идеологическата безкомпромисност. "Работническо дело" излиза с големи хвалебствени статии за обесването в Унгария на ръководителя на анти-съветското народно въстание Имре Наги. Отново на преден план е

борбата срещу вътрешните "врагове"

Лагерът "Белене" е възстановен две години преди това, именно след унгарските събития и сред лагеристите е земеделският водач и последен министър-председател на България Константин Муравиев. Гладната стачка на затворниците през следващата година принуждава режима да затвори все пак лагера, но някои от затворниците са прехвърлени в още по-страшния концентрационен лагер край Ловеч. Няколко хиляди други българи са арестувани впоследствие и хвърлени в този лагер. А през септември 1961 година около сто жени затворнички са изпратени в съседен лагер в Скравена . Без да се пише за новите лагери, от Боков и "Работническо дело" се очаква да създават атмосфера на шпиономания и да развиват тезите за партийната бдителност. Паралелно с това, партийният орган громи Запада, като особено остри са коментарите срещу новосъздадената Европейската икономическа общност.

Въпреки разведряването в международните отношения по времето на Хрушчов , това почти не се разбира от статиите в "Работническо дело". Георги Боков е убеден противник на новата линия, като трудно сдържа гнева си от публикуваните в други вестници и списания по-нормални статии. Въпреки бодряшките заглавия като "Априлски повей" и прочие, текстовете на партийния орган продължават да бъдат 

сталинистки като стил и съдържание

Георги Боков и още няколко ортодоксални комунисти успяват да убедят Тодор Живков и Политбюро за опасността от разложение сред писатели, художници, театрали и кинодейци. Смята се, че речта на Тодор Живков пред пред дейците на изкуството и културата на 15 април, 1963 година е писана лично от Георги Боков. С нея, тогавашният ръководител на партия и държава на практика слага временно край на българското размразяване.Повече за последвалите репресии срещу българските творци можете да прочетете в статията на Христо Христов, "Сблъсъкът на творците с компартията при "размразяването", публикувана в сайта "Държавна сигурност" ( виж ТУК)

Години по-късно Георги Боков се опитва отново да убеди Тодор Живков да спре известното либерализиране на режима и даването на повече творческа свобода. Неколкократните разговори на Боков и Живков в средата на седемдесетте години на миналия век не носят резултат. Людмила Живкова се оказва по-убедителна и успява да склони баща си да отстрани Георги Боков от "Работническо дело". След идването на власт в СССР на Андропов и последвалото идеологическо затягане Георги Боков се надява да бъде реабилитиран, но вече е загубил доверието на Живков и постепенно потъва в забвение. Но е успял все пак да създаде солидни връзки на дъщеря си Ирина и сина си Филип в Съветския съюз и те продължават делото на баща си като верни кадри на БКП, а и до днес на БСПи клонинга АБВ. ( виж ТУК)

На фона на тази кариера едва ли днес можем да приемем, че Георги Боков е бил един демократ, целият в бяло, служейки вярно на един кървав, антинароден и отречен от Европа режим. За семейството му е разбираемо оправданието – „времето беше такова“ и „вината ще ги поемаме с мезета“, но хилядите жертви на режима, дори и да не търсят мъст, искат справедливост в историческите оценки, но днес дори и тя е с остър дефицит в България.