Милен Радев, Де зората

Покрай днешната годишнина от комунистическия (коминтерновски) атентат срещу богомолците в църквата Света София на 16 април 1925 г. изваждам от архива тези стари страници от едно уникално фототипно издание (“Македония прес” от 1999 г.)

Свикнали сме повече да споменаваме сухите, макар и впечатляващи цифри: 160 убити, 500 ранени…

Нека днес се опитаме като се вгледаме в имената на жертвите да си представим по-добре трагедията стоварила се на онзи ден върху стотици семейства, съсипала живота на хиляди хора в България.

Публикувам 6 страници списъци. Комунистическите измислици от тогава и до днес за някакво си “справедливо възмездие” над управляващата класа на Царството намират в тях убедително опровержение.

Пред нас се разкрива един истински социален

напречен разрез на стара България…

Искам все пак – без ни най-малко да принизявам личностите на другите жертви! – чрез имената на някои военачалници – синове, произлезли от същинската среда на нашия народ, обитаващ тогава Мизия, Тракия и Македония, да покажа чудовищната рана, която московските агенти на БКП отвориха през 1925 г. в тялото на Татковината (данните са събрани от различни сайтове в мрежата):

Григор Георгиев Кюркчиев – български офицер, генерал-майор. През 1885 г. завършва Военното училище в София . Взема участие в Сръбско-българската (1885 г.), в Балканската и Междусъюзническата войни (1913 г.). През I световна война като командир на 2-ра бригада от 11-а пехотна Македонска дивизия на 1 ноември 1915 г. е ранен в боя при Долно Чичено и кракът му е ампутиран. След оздравяването си се връща в частта си и я командва до края на войната.

Петър Георгиев Лолов – български офицер, генерал-майор (30.05.1917 г.). Участва в Сръбско-българската война (1885 г.) като доброволец в 1 пехотен полк. Завършва Военното училище (1887 г.) и военно-инженерна школа в Торино, Италия (1891 г.). Като военен инженер служи в инженерните войски като командир на 2-а пионерна дружина и командир на жп дружина. През I световна война (1915-1918 г.) е заместник-инспектор на инженерните войски. През 1918 г. е уволнен от армията.

Калин Георгиев Найденов – български офицер, генерал-лейтенант (1917 г.). През 1885 г. завършва Военното училище в София и през 1891 г.Артилерийска военна академия в Торино. През Балканската война (1912-1913 г.) е помощник-началник на артилерията в щаба на действащата армия. Има изключителен принос за широкото използване на артилерията във войната. Инспектор на артилерията (1913-1915 г.), ген.-майор (1914 г.). От 21.09.1915 г. до 21 .06.1918 г. е министър на войната .След войната е професор във Военното училище.

Стефан Михайлов Нерезов – български военачалник, генерал-лейтенант (1917 г.). Участва като доброволец в Сръбско-българската война (1885 г.), след което завършва Военната академия в Торино. През Балканската война (1912-1913 г.) е началник на оперативния отдел в щаба на действащата армия, а през Междусъюзническата война (1913 г.) – началник на щаба на действащата армия. През I световна война командва 9-та пехотна Плевенска дивизия, която води боевете на Косово поле и на Дойранския фронт. В края на I световна война е командващ I отделна армия на Вардаро-дойранския фронт. От 1920 г. до 1921 г. е началник-щаб на българската армия. През 1921 г. е пенсиониран с чин генерал от пехотата.

Стефан Нойков – български офицер, полковник (14.10.1917 г.). Завършва Военното училище в София през 1897 г. и Генералщабната академия в Торино, Италия през 1909 г.. Служи в артилерията завършва Генералщабната академия и командва 6. артилерийски полк (1909 г.). По-късно е командир на 8. Приморски полк и началник на Военното училище. През Балканската война (1912-1913 г.) ръководи дружина. В I световна война (1915-1918 г.) е началник-щаб на 4. пехотна Преславска дивизия, след което е началник на Оперативния отдел в Щаба на действащата армия. След приключването на войната през 1920 г. е началник на канцеларията в Министерството на войната.През 1923 г. е началник на Щаба на войската . Занимава се с научни изследвания; признат автор на сериозни военно-теоретични трудове.

Стоян Петков Пушкаров – български офицер, генерал-майор (27.02.1918 г.). През 1887 г. завършва Военното училище в София и служи в артилерията. През Балканската война (1912-1913 г.) е командир на 4. артилерийски полк, с който воюва на Тракийски фронт. По време на I световна война (1915-1918 г.) е командир на 7 артилерийска бригада, по-късно е началник на артилерията във II армия, която воюва на Македонки фронт.

Иван Великов Стойков – български офицер, генерал-майор (1918 г.). През 1887 г. завършва Военното училище в София и Военна академия в Торино, Италия. Служи в конницата. През Балканската война (1912-1913 г.) е началник-щаб на IХ пехотна дивизия. През I световна война (1915-1918 г.) е командир на I конна бригада и воюва при Трън и Прищина. От ноември 1915 г. е командир на конната дивизия, която освобождава Охрид. От май 1916 г. командва новосформираната конна дивизия. Началник на IХ дивизионна област (1917 г.).

Иван Рачев Шкойнов – български офицер, генерал-майор (14.06.1919). Учи в Априловската гимназия. Завършва Военното училище в София (1895 г.) и Николаевската академия на Генералния щаб в С. Петербург (1904 г.). През 1909 – 1912 г. служи в артилерията, преподавател по тактика във Военното училище . През Балканска война е началник на разузнавателна секция в щаба на Втора армия и участва в боевете за Одрин. По време на Втората балканска война (1913 г.) е началник щаб на ХI пехотна дивизия. По-късно е началник на секция в щаба на армията (1913-1914 г.). По време на I световна война е началник щаб на IV пехотна дивизия (1915-1916 г.), командир на 26-ти пехотен полк (1916 г.). През 1971 г. началник на оперативен отдел в щаба на Първа армия . Помощник на директора на прехраната в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост. Преминава в запаса в края на 1919 г. Председател е на Съюза на запасните офицери.

Георги Гъдев – български офицер, кавалерист. В Балканската война се отличава при щурма на форта Айваз баба от Одринската крепост (13.03.1913 г.). По време на I световна война е командир на ескадрон и проявява изключителна храброст.

* * *

След всички тези имена на достойни герои, човеци, грешни като всички нас, обичани от близки и познати, искам да обърна по-настойчиво внимание на едно име. Отделям тук една биография от многото.

За да прочетем всяко изречение от нея и се опитаме за минута да го осмислим:

Иван Тодоров Попов – български офицер, генерал-майор.

Участва в четата на Филип Тотю (1876 г.). След Освобождението завършва Военното училище в София с първия випуск (1879 г.). Служи в пехотата. През Сръбско-българската война (1885 г.) като капитан командва дружина във 2. пехотен Струмски полк и се сражава при Сливница и Пирот.

След войната заема редица строеви длъжности – командир на дружина, командир на 22, 27 и 8 пехотен полк (1893 г.). Получава звание полковник на 2 август 1895 г., командва бригади в 5, 7 и 9 пехотни дивизии.

По време на Балканската война (1912-1913 г.) е командир на 2. бригада от 1. пехотна Софийска дивизия, която воюва при Люлебургаз. В навечерието на Междусъюзническата война (1913 г.) поема командването на 1 пехотна дивизия, а впоследствие на 13 пехотна дивизия. След войната излиза в запаса.

Иван Тодоров Попов е народен представител в ХVII ОНС.

Какъв живот. И какъв край от българска ръка…

Колко са липсвали през следващите години и до днес тези хора и техните наследници.

Каква отрицателна селекция е била извършена…