Христо Марков

Тези дни имахме толкова поводи за възкресение на тежките, травматични спомени в паметта на нацията, че едва ли другаде по света може по толкова лековат начин да бъдат игнорирани, както в българско. Уви ние продължаваме да живеем в един привидно сладък свят на ерзац припомняния. За съжаление, разбира се.

На 16 април бе такъв ден. В Стара Загора се събраха малцината оцелели политически затворници от страшното време на комунизма. Съюза на репресираните бяха организирали посещение в най-дълго просъществувалия затвор, приютявал толкова българи, чиято единствена вина е била несподелянето на комунизма. И за това са платили прескъпо, платили са всъщност с най-ценното – свободата си. Пред стените на затвора се събрахме тридесетина души, а нямаше представител на нито една политическа партия, дори т. нар. „десни”, липсваха представители на местната и държавната власт. А там бяха хора като Христо Христов-Белия, изстрадал за земеделските си идеи десетилетия в този затвор и пуснат едва на 11 януари 1990 г., като Владимир Гошев от Куклен – един от най-младите каторжници, може би последния жив горянин, хора като Алфред Фосколо и Петър Бояджиев – осъдени на десетилетия затвор заради желанието си да бъдат свободни, после избрали пътя на политическия емигрант. Бе и съпругата на Васил Узунов от Чирпан – най-дългогодишния затворник – цели 29 години.

Участвахме в заупокойна служба 

в памет на избитите затворници

и починалите в чудесната църква, построена с помощта на журналистката от SNN Ралица Василева и Емил Кошлуков. Наистина прекрасна църква, за което дан има и ръководството на това особено заведение. И още кънтят в главата ми думите на отец Паоло Кортези – италианец, който се е наел със собствени сили да устрои мемориално място на Втори обект в Белене, довел в бившия комунистически концлагер повече от 1 000 туристи от Ботуша, за да им покаже ужасите на комунистическа България: „Просто не мога да повярвам колко е къса паметта на вас, българите, наистина е невероятно всичко това! Как е възможно досега да не сте направили всичко възможно да се знаят и помнят ужасните времена, които сте преживяли, как е възможно?... Един народ умира без памет. Не може да върви напред, ако забрави миналото! А тук са били измъчвани напълно невинни хора и вие не правите нищо, за да се запази паметта за тях. Само така ще имате моралното право да вървите напред, само така ще бъдете истински християни, защото и Христос е бил невинен окачен на кръста…” Не крия, че ми стана неудобно след думите на отец Паоло. Неудобно заради съдбата и паметта на нас, българите.

Вечерта леко ми се подобри настроението в Пловдив, защото макар и малко, но една група младежи отбелязаха по достойнство

90-годишнината от зверството, извършено от БКП

с взривяването на църквата „Света Неделя”. Изписаха със запалени свещички „ПОКЛОН”, а на всяка бе написано името на убитите при зверството. 213 свещици на спомена, на паметта, че политическото насилие е най-безсмисленото нещо в тази тежко поразена държава. И тук нямаше никой, поне един представител на общината пред чиято сграда заблестяха свещиците…Но успокоението бе, че го правеха млади хора, съвсем млади, които за разлика от общинарите например ще си спомнят този трагичен за България ден и дано успеят да съхранят предупреждението, което са им отправили българските комунисти, защото така и само така ще предпазят държавата от подобни жестокости в името на нещо хипотетично и по същество напълно безсмислено.

И се замислих за паметта и съвестта на българина и дали точно в тях не се крие тайната на вечните ни злополучия…