Христо Марков

Винаги на 1 август се сещам за избора на Желю Желев преди 24 години. Седмото Велико народно събрание започна с една голяма надежда и много задкулисни договорки, смайващи обрати и острастени противопоставяния, но от дистанцията на времето се потвърждава старата максима, че влизането в каквато и да е колоборация с комунистите задължително води до срив.

И така. Парламентарната група на СДС беше от 145 души от цялата коалиция – земеделци, социалдемократи, демократи, радикали, зелени, екозащитници, безпартийни, но изпратени там от антикомунистическия гняв на народа и след едни опорочени и фалшифицирани избори, умело дирижирани от администрацията на БКП. Пробив се получи в големите градове, където опозицията бяхме добре подготвени и имахме достатъчно съпротивителни сили, но в малките градове и селата настана истински Армагедон и БСП спечели 211 места от 400 велики народни представители. Имаше още 23 представители от ДПС, 16 от БЗНС-казионен и още няколко уж независими креатури на БКП. Веднага след изборите на 10 и 17 юни народният гняв излезе на улиците, в големите градове се създадоха Градове на истината, площадите закънтяха от протести и стачки. Появи се танковата касета и председателя/президент Петър Младенов бе принуден от улицата да подаде оставка на 6 юли.

Парламентарната група на СДС се събрахме на първо заседание на 9 юли 1990 г. в залата на Отечествения съюз на ул. „Гочо Гопин”. Не се познавахме, оглеждахме се и донякъде сякаш бяхме обладани от ентусиазъм, че ще пренесем настроението от улиците и площадите и в храма на законодателството, а още сякаш не осъзнавахме, че сме малцинство. Даваше ни сила това, което се случваше в София. Не беше проблем за минути просто да се съберат около сградата на парламента 50-100 000 гневни хора, които да не позволят да се работи, да свиркат и викат, често се стигаше и до откровени сблъсъци с червените депутати. На първото ни заседание председателят Ж. Желев направи кратка ретроспекция на изборите и резултатите и мина по същество: „Първата ни работа е да изберем президент на България в създалата се ситуация след оставката на Младенов”. Издигнахме за наш кандидат за председател на събранието лидерът на демократите Стефан Савов, който при номинацията си каза, че знае прекрасно, че няма да бъде избран, но влиза в битката, за да представи добре опозицията, после избрахме още нещо си, май някаква контактна група и се премина към обсъждане на кандидатурата ни за президент. По тогава действащата Конституция той можеше да бъде избран само с мнозинство от 2/3 от народните представители, т.е. с гласовете на 268 депутати. Без нас, хората на СДС не можеше да бъде избран президент и се надявахме/поне, ние по-младите/, че ще играем играта докрай. В противен случай – разтурваме събранието и вървим към избори. Имахме основания пред нашите избиратели колкото искаш.

С тържествен тон Желев ни съобщи, че Координационния съвет на СДС е взел решение да бъде издигнат за наш кандидат

за президент лидера на БРСДП д-р Петър Дертлиев

Залата гръмна в овации. По това време д-р Дертлиев бе всеобщ любимец, особено след оная негова реч в СУ, когато той каза, че никога не може да стане стачкоизменник, защото това е неговата житейска позиция, площадите го посрещаха вдъхновено, скандираха името му, а партията му се увеличаваше буквално в геометрична прогресия. Много членове на БКП напускаха и се включваха в редиците на социалдемократите най-вече заради харизматичния им лидер. Д-р Дертлиев бе с ореола на бивш лагерист, депутат от предишното Шесто Велико народно събрание, кондицията му бе завидна за възрастта, а на всичко отгоре имаше и дар слово. Той взе думата, благодари и произнесе една реч, в която акцентът бе, че е изправен пред тежък личен избор: председателството на социалдемократическата партия и интересите на СДС и България. Завърши, че избира интересите на страната и СДС, а след него взеха думата за подкрепа д-р Чирков, Петър Корнажев и още някой. Пропукването обаче дойде изненадващо от представителите на Зелената партия, които недвусмислено заявиха, че имат резерви към д-р Дертлиев и трябва да се обмисли вариант да се издигне друг човек като алтернатива, а след тях още по-изненадващо се възправиха бившите партньори на социалдемократите – николапетковистите. Думата взеха последователно Милан Дренчев, Крум Неврокопски и Йордан Кукуров, които също с много уговорки се опитаха да предложат нови хора, да отложат решението на групата в неясното бъдеще. Земеделците бяха с най-много представители в групата на СДС и се стигна до колизия между ръководството им и по-младите. Александър Янчулев открито стана и заяви, че такова решение не е взимано на заседание на групата на БЗНС-Н. Петков и това е мнението на една малка част от ръководството на партията. Станаха да се изказват още Йосиф Петров и Тодор Кавалджиев, отговориха им от БСДП и се завърза един дълъг и по същество излишен спор. Залата на „Гошо Гопин” се превърна в кошер, където всеки си говореше с всеки и никой общо-взето не слушаше другия. Особено язвителни към д-р Дертлиев бяха представителите на Зелената партия – Владимир Сотиров, Красен Станчев, Леа Коен и най-вече Соломон Паси. Тогава стана Кирил Маричков и каза, че ако продължи това поведение на Паси той си подава оставката като заместник-председател на партията, защото решение за неподкрепа на д-р Дертлиев не е взимано. Станахме свидетели на първата оставка още преди да сме започнали същинска работа. В крайна сметка въпросът се реши, когато Сашо Йорданов или Стоян Ганев предложи да се гласува от групата дали подкрепяме д-р Дертлиев за кандидат за президент от СДС. Гласувахме явно и резултатите бяха: „за” Петър Детлиев 106 гласа, „против” бяха 24 депутати, а въздържали се нямаше. Д-р Дертлиев благодари за доверието на групата и каза, че ще се разбере с „неговите приятели - земеделците”. Споровете му продължиха с част от зелените и някъде в кулоарите той произнесе към Соломон Паси знаменателната си реплика, че „Зелените са земеделци с висше образование.”

На 17 юли 1990 г. бе избран за председател на ВНС Николай Тодоров, нашият кандидат Стефан Савов се представи блестящо, но мнозинството на БКП бе желязно, земеделците също гласуваха с тях, но все пак нашите земеделци успяха да наложат Никодим Попов за заместник-председател. Леко опиянени от този успех за тях, те подновиха атаката срещу д-р Дертлиев, вече бе станало известно, че имат резерви към него, че има напрежение по тази тангента в самата група на БЗНС-Н. Петков. В същото време из кулоарите щъкаха вечните „контактни групи” незнайно от кого избирани, незнайно как натоварени с пълномощия да преговарят и още по-незнайно 

да поемат ангажименти от името на цялата група на СДС

След избора на председател, ВНС се зае с избора на президент/председател. По реда на големината на парламентарните групи бяха номинирани: Чавдар Кюранов от името на БСП, д-р Петър Дертлиев от името на ПГ на СДС и Виктор Вълков си издигнаха казионните земеделци. И се започна една… В интерес на истината, поне провинциалните депутати, бяхме леко изненадани от резултата на нашия кандидат. Гласуваше се тайно, с бюлетини в тъмни стаички. Депутатите от ДПС твърдяха, че подкрепят д-р Дертлиев, но още при първите гласувания той не успя да прехвърли 140 гласа, т.е. очевидно не събираше дори гласовете на цялата ни парламентарна група. След всяко гласуване се събирахме всички и започваха безкрайни скандали – основните обвиняеми бяха земеделците и депутатите от Зелената партия, защото и част от тях не криеха, че са против тази кандидатура. Преди гласуването, при номинациите всеки от кандидатите се подлагаше на препитване от депутатите, нещо като блиц-анкета за кандидат-президентите. Д-р Дертлиев се представи блестящо на фона на скучноватите Кюранов и Вълков, но сред аргументите разумен избор не можеше да има в тази обстановка – властваха задкулисните договорки. При един от въпросите що се отнася до социалдемокрацията Дертлиев каза буквално: „Дали ще бъда президент или не, аз ще си остана до края на живота си социалдемократ.” Това взриви БСП, приеха го като закана, че битката ще е срещу тях за налагане на социлдемокрацията, а всред депутатите им имаше и откровени сталинисти и то немалко. И пак им хвърли ръкавицата: „Не аз имам вина, че ваши членове се записват в моята партия. Търсете вината във вас.” Спомням си чудесно следния епизод. Седяхме в кулоарите група сини депутати с Димитър Луджев и той разказваше за пазарлъците с БСП, когато към нас се доближи премиера Андрей Луканов и с ехидната си усмивка се обърна: „Вие какво искате,бе Митко? Нашите хора няма да дадат партията на тепсия на Дертлиев. Стане ли президент ще има една социалдемократическа партия…” С всеки изминал тур Дертлиев увеличаваше с апломб критиките си към БСП, а улицата го боготвореше. Приемаха го като естествения президент на СДС, популярността му достигаше до висини, а по това време улицата задаваше дневния ред, който по-късно се прекрояваше из потайните ъгълчета на парламента.

След третото гласуване БСП оттеглиха кандидатурата на Чавдар Кюранов и останаха на терена д-р Дертлиев и Виктор Вълков и тогава се случи нещо неочаквано. Нашият кандидат получи на четвъртия опит само 130 гласа и само 3 гласа не достигнаха на Виктор Вълков да бъде избран. Дори когато четяха резултатите от тайното гласуване от неговата парламентарна група изръкопляскаха като помислиха, че е избран за президент. После настана една тишина, едно суетене, докато от трибуната обявиха: „Няма избран президент и този път.” Тогава си обясних горещата молба на Луджев и компания към Лилов и Луканов да посъветват част от техните хора да не участват в гласуването, явно е имало информация за подготвяния ход на земеделците, което щеше да взриви парламента, защото при договорките се знаеше, че президентския пост е договорен за опозицията като прелюдия да се състави по-късно едно коалиционно правителство.

Групата на СДС се събрахме веднага и настанаха драми, обвинения, скандали, никой не слушаше другия. По едно време се появиха от средите на по-младите депутати предложения да напуснем Великото народно събрание и да вървим към избори, след като не приемат нашата кандидатура. За първи път Желев не взе отношение, стори ми се, че като гледаше драмите в групата в очите му се появиха сълзи. И досега си мисля, че беше искрен. Може и всичко да е било театър, но моето впечатление бе такова. Земеделците подновиха предложението си да бъде издигнат самия Желев и веднага се пое от представителите на Зелената партия, но този път към тях се включиха и доста от депутатите на Клуба за гласност и преустройство. Разделихме се посреднощ с обещанието въпросът да се разгледа от Координационния съвет. Една голяма част от провинциалните депутати, които живеехме в хотел „София” бяхме приготвили багажите да се прибираме и без това прекарвахме повече време при протестиращите на площада. Същата вечер инициатор за събирането на част от лидерите на опозицията бе заместника на д-р Дертлиев Михаил Петков. Той бе едно невзрачно човече, с вид на касиер на потребителска кооперация, който следваше непрекъснато лидера на социалдемократите и се чудеше как да му се мазни, така и не го чух да се изказва нито веднъж, а след това бе проводен за посланик в Мадрид и изкара доста време в испанската столица. После изчезна така и както се появи. Та на това събиране в дома на Петков се решило 

да се оттегли кандидатурата на Д-р Дертлиев и да се издигне Желю Желев

На другия ден, 1 август 1990 год. ни бе съобщено, че не бива повече да се мъчим да прокараме кандидатурата на доктора, а СДС трябва да направи компромис, да се лиши от председателя си в името на това да работи Великото народно събрание. Доколкото си спомням това бе изложено пред групата от Димитър Луджев, а после станаха да го подкрепят лидерите на партии: Борис Кюркчиев, Елка Константинова, Петър Слабаков, говориха май и д-р Тренчев и Любо Собаджиев. С доста съмнения групата гласува формално и Желев отиде на разговор с Лилов и Луканов, а после със земеделците и депесарите. За разговорите със социалистите се е говорило доста през годините, но истината е, че Лилов и Луканов са поставили няколко условия на Желев за подкрепа от тяхна страна и на първо място това е било да се престане с антикомунистическата реторика и да бъде издигнат за вицепрезидент Атанас Семерджиев. Подхвърлено е, че той трябва да съдейства за създаването на коалиционно правителство, в коет ода участват политици и експерти от СДС. Бележката с условията, за която говори многократно Драгомир Драганов е истина, но е истина и това, че Желев отвръща на двата комунистически шефове, че има още едно условие от негова страна – просто той да се оттегли и да няма избор. Това го твърдят и присъствалите на разговорите Стоян Ганев и Димитър Луджев. В суматохата на нашите разправии въобще не стана дума за вицепрезидент, но общото решение бе, че ако избират Желев негово право е да си предложи вицето. От страна на Стефан Гайтанджиев или Петко Симеонов се подхвърли да настояваме за Петър Берон, но май така си остана само като предложение.

В пленарна зала казионните земеделци оттеглиха кандидатурата на Виктор Вълков, а ние издигнахме Желю Желев с уговорката, че СДС прави огромен компромис като се лишава от председателя си в името на разбирателството в събранието. Д-р Дертлиев стана и произнесе една от най-силните си речи като започна с това, че не съжалява за нищо, освен за малката си внучка, която го питала, ако стане президент дали ще може да си купи банани. Речта му оттекна силно сред протестиращите хора около сградата на парламента, които слушаха по транзисторите си заседанието и огласиха улицата със скандирания „Дертлиев-президент!”.

Желев прочете предварително написан текст, в който се постара да балансира след скандалите и противоставянията от предишните дни, комунистите поискаха някакви гаранции за независимост на институцията, той отговори уклончиво и май с това се приключи. Преди гласуването БСП си свикаха парламентарната група, където Лилов и Луканов призовали тези, които ще гласуват против Желев да не участват в гласуването, други пък категорично заявили, че ще подкрепят Желев. Спомням си някои от тях дойдоха и декларира публично подкрепата си – Борис Димовски, Кольо Георгиев, Валери Петров, Тодор Тодоров/сина на Горуня/, Стефан Стайнов, Иван Абаджиев и още някои. А в кулоарите започнаха пазарлъци за бъдещето правителство. Долу в кафенето Венци Димитров се развика на Лилов: „Какво коалиционно правителство?! А вие спомняте ли си по кампанията, че говорехте само за „Шокова терапия”, а сега искате да управляваме с нас!” Стана скандал, а Луканов и Лилов се оттеглиха да преговарят с вездесъщата „контактна група” на опозицията.

Самото гласуване премина с напрежение под скандиранията на хората около парламента. Святкаха фотоапарати, журналисти се щураха из кулоарите, а депутатите заеха местата си по-рано. Влезе Веселин Павлов/председател на комисията по тайния избор/ и прочете протокола: „ЗА” Желю Митев Желев 284 гласа! Залата, особено дясната страна гръмна в овации, хората отвън подеха радостта, а ние се спуснахме към избрания НАШ президент! Ръководството на ВНС стана на крака. Желев прехвърляше нужните му 268 гласа с 16 гласа повече! И след поздравленията той направи нещо неочаквано за нас. Излезе на трибуната благодари, каза няколко думи към всички и … предложи за вице-президент бившия партизанин и вътрешен министър Атанас Семерджиев. Председателят Николай Тодоров веднага подложи на гласуване тази кандидатура без обсъждане и то, въпреки процедурните правила на явно гласуване. В еуфорията никой не се замисли за нарушението на правилника. От задните редици на СДС няколко души се опитахме да възразим, но никой не ни чу. Поне за мое успокоение бях от седмината, които гласувахме против тази кандидатура. В общата еуфория и викове Тодоров обяви явното гласуване за Семерджиев: „За” – 383 гласа, „Против” – 7, „Въздържали се” – 2. И пак – поздравления, приповдигнати речи и тържествени лица.

Обграден от депутати и журналисти Желев излезе сред хората, които с въодушевление посрещнаха първия техен президент след 45 г., а после се отправи към НДК, където имаше тържество по случай Илинденско-преображенското въстание и еуфорично прие овациите. Хората вярваха, ах как вярваха!

Аз поне използвах неясното законодателство та събрахме подписка и внесохме в президентството искане с. Торос да си възстанови историческото име, което носеше до 1954 г. И на 3.октомври 1991 г. с Указ на президента се възстанови името на село Торос, така както е било известно още от тракийски времена.

Сега чета досиетата и се връщам назад. Към онези времена, когато 

мечтите ни бяха по-силни от здравия разум, 

когато истински вярвахме, че може да съборим комунизма, да дадем един по друг път на тази изстрадала страна, но… Например чета внимателно досието на Огнян Пишев, човекът, който Желев изпрати за първи посланик на България в САЩ. От най-гнусните доносници, от хората, които през цялото време доносничат активно на ДС за това, което става в СДС, задават му пароли, той докладва съвестно всичко в подробности. И се питам дали Желев не го е знаел или е играел един „демократичен” театър през цялото време. Просто няма начин да не е бил известен като какви хора изпраща по света от името на България. И не е само Огнян Пишев, последваха го още тогава хора като Елена Кирчева, Леа Коен или ген. Любен Гоцев, връчи мандат на Луканов та улицата трябваше да го свали, но пък изнамериха Димитър Попов, когато се реализира мечтата на комунистите за коалиционно правителство, после Боянски ливади и отиде та се не видя… И през цялото време от сумрака надничаше изкривеното лице на ДС и БКП. Българска история. И все така вече 25 години.