Георги Боздуганов

На 18 май в Аулата на Софийския университет тържествено бе отбелязана “125-годишнина от рождението на Петко Стайнов – държавника, юриста, публициста, родолюбеца.” Неговите професионални качества и приносът му за развитието на правните науки следва да бъдат оценявани по компетентност от юристите. Вероятно съвсем умишлено обаче се пропуска най-важното събитие от политическата му биография. Той е първият външен министър в правителството на Отечествения фронт и в това свое качество ръководи българската делегация, която сключва споразумението за примирие в Москва на 28 октомври 1944 г. със СССР, Великобритания и САЩ.

С това споразумение Сталин иска да постигне целта, която отдавна си е поставил - да присъедини България към своята тоталитарна империя. Подписването на предварително подготвения текст трябва да даде международна легитимност на окупацията на страната от Червената армия, на започналото разграбване на националната собственост и да трасира пътя към окончателното поставяне на “България под червеното знаме на комунизма”, както сполучливо е отбелязал генерал Черепанов на тръгване през 1947 г.

В делегацията освен председателя Стайнов участват още трима министри - Добри Терпешев, Никола Петков, Петко Стоянов, секретарят Крум Кюлявков и придружаващи лица. На тях им е добре известно, че съветските служби са провалили сключването на примирие между България и Западните съюзници в Кайро. Известно им е, че по искане на Кремъл военният министър от предходното правителство генерал Маринов забавя обявяването на война на Райха, за да има някакво основание СССР да обяви война на България. И добре знаят, че заемат постовете си в резултат на организирания по волята Сталин държавен преврат на 9 септември. Георги Димитров е записал съвсем ясно думите на Сталин относно това събитие: “У вас завземането на властта от работническата класа се извърши не чрез вътрешно въстание, а чрез помощ отвън, от съветските войски…”(1) Това, което българските представители не знаят е, че няколко дни преди тяхното пристигане Сталин се е договорил с британския премиер Уинстън Чърчил и външния министър Антъни Идън, за разпределение на така наречените сфери на влияние в балканските държави. За България съотношението е 75 : 25 в полза на Съветския съюз. Тези процентни договорки са извършени без всякакви предварителни консултации със Съединените щати и когато впоследствие американският представител в Европейската консултативна комисия получава някакви мъгляви обяснения за случилото се, той без колебание съобщава във Вашингтон: “Според първоначалната оценка на разговорите по отношение на българските условия за примирие и от доказателствата, които видях, може да се предположи, че нашият приятел Идън си е продал гащите.” (2) Доколко изобщо британците са можели да постигнат нещо повече от това да спрат настъплението на сталиновите войски към Средиземноморието, при вече завършена цялостна окупация на страната ни от 300 хилядна Червена армия, е отделен въпрос.

В случая от първостепенна важност са задълженията, които поема България според клаузите на самото споразумение и действията на нашата делегация в защита на националния интерес.

На 16 октомври, веднага след пристигането в Москва, председателят Стайнов пише на Георги Димитров : “На вас поне мога да кажа, като на съотечественик, че 

само една Велика Русия, само едно велико славянско сърце 

можеше да се издигне над увлечението на мъстта и щедро да подаде ръка на давещата се в своето престъпление и в своето разкаяние по-малка сестра.” (3) Самият Димитров отдавна има достатъчно категорично мнение относно бъдещето на страната изразено в телеграма до ЦК на Компартията още на 9 октомври: „Мене не ме плаши даже утрешна съветска България. Аз съм готов да стана неин достоен гражданин.“

На 17 октомври, когато делегацията е приета за предварителни разговори от наркома Вячеслав Молотов, Стайнов се връща отново към въпроса за “роднинството” с преразказ на своя среща с турския посланик Васфи Ментеш. Посланикът изразил загриженост за хаоса, който настъпва в страната в резултат на съветската окупация и добавил: “България, това е Русия”, а министър Стайнов го поправил: “Само дъщеря на Русия”.(4) Молотов не остава особено впечатлен от проявената сервилност и обобщава: “Сега за България, докато се оформи и изпълни примирието, ще има известни трудности, но след това вече се открива добър и светъл път за страната ви и нейното бъдеще”. На този етап за Съветския съюз е далеч по-важна боеспособността на българската армия, която Сталин ще продължи да използва във войната срещу Райха. Наркомът дава съответните инструкции в императив: “Трябва да запазите всички способни офицери от преди преврата и да върнете ония, които по някои причини са били уволнени”. Молотов е достатъчно откровен да нарече събитието “9 септември” с истинското му име - “преврат”. Измислиците за “всенародно въоръжено въстание” тепърва предстои да влязат в комунистическата историография. В хода на разговорите българската делегация моли съветското ръководство за две неща - церемонията по подписването на примирието да се води на руски език, вместо на общоприетия в дипломацията френски и председателят Стайнов да прочете декларация от името на правителството. И двете молби са приети. Междувременно финансовият министър Стоянов представя справка за състоянието на българското стопанство, дадени са сведения за действията на армията, воюваща в състава на Трети украински фронт, предадено е писмо от премиера Кимон Георгиев за завършеното изтегляне на българските войски от Тракия и Македония и др.

Условията на примирието са изготвени от съветската дипломация след консултации с представителите на Великобритания и САЩ в Европейската консултативна комисия в Лондон. Българските представители нито са поканени, нито проявяват желание да участват в изготвянето на споразумението. На 26 октомври, по време на първото офицално заседание, им е предаден готовият текст.

Церемонията започва с прочитането на декларация, написана от самия Петко Стайнов. Тя съдържа множество пасажи, които заслужават специален коментар: “На съвестта на целия народ тежи едно тежко престъпление, извършено от бившите български правителства. ….новото управление, правителството на О.Ф., не дочака да бъде повикано тук пред Вас и да му бъде наложено чрез едно Ваше решение едно поведение на следване. По свой начин, то само пристъпи към наказанието на ония, които тикнаха държавата ни да извърши това престъпление против човечеството – обявяването на войната заедно с хитлеристка Германия, да допусне толкова отвратителни деяния в завзетите от българските власти съседни територии и най-после чрез поведение на черна неблагодарност да предизвика и освободителката да вдигне ръка срещу освободения от нея народ. И днес, когато ние сме изправени тук пред Вас, за да съдите в наше лице делата на бившите наши управници и злодеи, които почерниха името на българския народ и го покриха със срам, тия злодеи са вече изправени, оковани във веригите на порицанието на целия народ, за да бъдат съдени от съдилищата на тоя народ. Мога да Ви уверя, че 

мечът на народната Темида 

този път ще се сложи с всичката тежест на народното правосъдие върху главите на всички тези злодеи. …българското правителство на Отечествения фронт не дочака чрез Вашия вердикт да му бъде наложено да скъса с Германия, а като продължение на откритата вече от години, от самия народ, чрез неговите героични партизани, въоръжена борба срещу войските на Хитлер у нас, обяви, и днес води една кървава война срещу Германия.” (5) Включени са и хвалебствия за “великия маршал Сталин и храбрия маршал Тито”.

В словото на Стайнов има такова изобилие от неверни твърдения, унизяващи собствената му страна, че е трудно да се определи кое от казаното е истина. По-съществените от тях са:

- обявяването на война не е “престъпление против човечеството” нито по тогавашните, нито по сега действащите международни конвенции. Показателно е, че България никога не е обвинявана в извършване на подобни престъпления от международен трибунал или ООН. Освен това България не е обявила “войната заедно с хитлеристка Германия”.

- “освободителката” е предизвикана “да вдигне ръка срещу освободения от нея народ чрез поведение на черна неблагодарност”, с това че покойният цар Борис III и българските правителства, не изпращат нито един войник на Източния и на всички други фронтове, не закриват съветската легация и не обявяват война на СССР, въпреки масирания шпионаж и изпращането на десетки офицери от НКВД за организиране на въоръжена борба за сваляне на законната власт, помагат за завръщане в Москва на всички съветски дипломати и служебни лица след избухването на войната с Райха, освобождават съветски военнопленници, транспортирани през България от германците, разрешават откриване на консулство във Варна, не допускат антисъветска пропаганда като спират филми, изложби, брошури и др.

- Териториите в Македония и Тракия не са “завзети” от българската армия, а от Вермахта и са предоставени впоследствие на България за окупация до края на войната. Това са територии населявани от българи, несправедливо откъснати от страната след Балканските войни и Първата световна война.

- “бившите наши управници и злодеи” върнаха по мирен път Южна Добруджа в пределите на Царството, предотвратиха нацистка окупация и национална катастрофа, запазиха българските евреи, противопоставяйки се на германския натиск, започнаха преговори за сключване на примирие, осуетено от СССР, обявиха пълен неутралитет, не премахнаха легалната опозиция, към която принадлежеше самият декларатор - депутат от XXV Народно събрание, управлявало до извършения преврат.

- Напускането на Тристранния пакт, скъсването на дипломатическите отношения и обявената война на Райха са осъществени от правителството на Константин Муравиев преди завземането на властта от Отечествения фронт на 9 септември. Останалите на територията на страната германски войници след 31 август 1944 г. са интернирани в лагери за военнопленници от същото правителство.

Истина е обаче подготвената жестока разправа с бившите управляващи. След избиването на повече от 20 000 души непосредствено след 9 септември, останалите живи неудобни на новия режим лица, са “оковани във вериги” и очакват “ меча на Темида” - новосъздадения Народен съд.(6)

На заседанието присъстват наркомът Молотов, неговият заместник Андрей Вишински, британският посланик Арчибалд Кларк-Кер, оглавяващият дипломатическата мисия на САЩ Джордж Кенан и придружаващи лица. След края на заседанието Кенан изпраща телеграма до американския държавен секретар Кордел Хъл с коментар на казаното от Стайнов : …” в дълга и силно риторична декларация, изразяваща крайно разкаяние за политиката на бившите български правителства, той твърди, че тази политика никога не е съответствала на желанията на хората, и заяви, че българският народ спонтанно се е отървал от прогерманския режим. …Заявлението съдържа редица подмазвачески препратки към Съветския съюз, маршал Сталин и маршал Тито.” (7)

На българската делегация е даден 24 часов срок да се запознае с клаузите на споразумението. Следващата вечер заседанието продължава с разисквания върху самия текст.

Споразумението, подписано в Кремъл, започва с една огромна лъжа: „Чл.1. а) България, като спря военните действия против Съюза на съветските социалистически републики на 9 септември 1944 г...“ България не е спирала военните действия срещу СССР, защото никога не ги е започвала. Срещу нахлуващата Червена армия не е произведен нито един изстрел. Този текст обаче е необходим на Сталин, за да легитимира окупацията на една вражеска държава и да може безпрепятствено да извършва всичко, което реши.

Според същия член, т.”в”, страната се задължава да издържа своята армия и да води война срещу Райха под ръководството на съветското Главно командване, без изобщо да става дума да й бъде признат на статут на съвоюваща държава.

В Чл. 2 се потвърждава задължението за изтегляне на българските въоръжени сили и администрация от окупационните зони в Тракия и Македония като предварително условие за сключване на примирие. Тяхното изтегляне е завършено по настояване на Западните съюзници и след разпореждане на Сталин, с което 

приключват и последните надежди за национално обединение

Чл. 6 изисква от България да сътрудничи за задържането на лица, обвинени във военни престъпления, и за тяхното съдене. Страната не води военни действия, но това няма да попречи на организаторите на Народния съд да предявят всевъзможни обвинения към бившите управляващи.

Чл. 8 регламентира налагането на тотална цензура от съветското Главно командване върху всички печатни издания, радиопредаванията, филмите и театралните представления, както и контрол на телефонните разговори (да се чете подслушване).

Според чл. 12 и чл. 13 българското правителство се задължава да предаде в разположение на съветското Главно командване в качеството на трофеи цялото намиращо се на българска територия военно имущество на Германия и нейните сателити и да го съхранява до неговото предаване. Обстоятелството, че на 5 септември България обявява война на Германия и би могла да задържи като военен трофей това имущество, вместо да го предава на друга държава, изобщо не се обсъжда.

Според чл. 14 и чл. 16 всички плавателни съдове - български и чужди, се предоставят също на съветското командване.

Чл. 15 разпорежда на българското правителство да поеме цялостната издръжка на Червената армия на наша територия като осигури изплащането на всички необходими парични суми и снабдяването със стоки и услуги.

Според чл. 17 българското правителство ще осигури използването на промишлените и транспортните предприятия, на средствата за връзка, силовите централи, учрежденията, складовете за горивни и други материали съгласно инструкциите, дадени от съветското Главно командване.

Чл. 18 предвижда Съюзната контролна комисия, която ще регулира и следи изпълнението на условията за примирие да бъде под общото ръководство на съветското Главно командване. На практика това отрежда на представителите на САЩ и Великобритания ролята на наблюдатели.(8) Напразни ще останат опитите на американските дипломати за постигане на равен глас при взимането на решения поне след края на войната срещу Райха. Зад гърба им Чърчил и Идън вече са се договорили със Сталин за разпределение на сферите на влияние.

Уместно е да се припомни, че изискванията на неподписаното от Мошанов споразумение в Кайро (провалено по инструкции на Кремъл) не съдържат и половината от тежките условия наложени в Москва. Двата текста са публикувани и лесно могат да бъдат сравнени.(9)

Българската делегация приема и подписва без възражения московския текст. Поискани са само някои пояснения и съвети относно изпълнението на условията. Направените намеци за икономическото състояние на страната, което би затруднило спазването на поетите ангажименти остават без коментар от съветска страна. За да не остават неясноти, е подписан и допълнителен протокол.

Какво са били в състояние да променят делегатите в българска полза е предмет на дълъг и спекулативен анализ на неосъществени възможности. Тяхното поведение обаче е добре документирано и подлежи на обективна преценка.

Реалните последици от поемането на посочените ангажименти следва да бъдат ясно предвидими от Стайнов. Той е юрист с отлични правни познания и опитен политик - бивш министър и депутат в 5 парламента. Неговото изявление за международния печат се свежда до едно изречение: “Това е нов живот за България в семейството на свободните народи.” Доколко един народ може да бъде свободен в режим на чужда окупация и грабеж вероятно е ясно и за хората без никакво образование.

След края на официалната церемония “Председателят на българската делегация и министър на външните работи г. проф. П. Стайнов пи 

наздравица за здравето на маршал Сталин,

Върховен главнокомандващ на победоносната съветска армия.”(10) За външният министър този жест обаче е явно недостатъчен и той съчинява приветствена телеграма:

“Негово Превъзходителство Йосиф Висарионович Сталин, Маршал на Съветския съюз и Върховен главнокомандващ

Москва – Кремъл

Ваше Превъзходителство,

Българската делегация, която днес, от името на българското правителство, подписа съглашението за примирие между съюзените народи и България, счита за свой пръв дълг, предвид новото положение за своя народ, създадено с подписване на тоя акт, да изкаже на Ваше Превъзходителство своето дълбоко възхищение от геройската Червена армия, която под Вашето гениално ръководство не само освободи съветската територия от германския окупатор и му нанесе смъртен удар, но и, понасяйки се на юг, по стъпките на своите славни прадеди, чрез блестящи победи възвести наново свободата на балканските славянски народи.

Българският народ, при появяването на Червената армия на неговата граница, беше извънредно много облекчен в своята отдавна почната борба против фашистката диктатура. Затова той я срещна по села и градове тъй, както е срещал някога, през време на Освободителната война, руската освободителна войска и обсипа пътя на Вашите герои с цветя.

Днес българският народ е щастлив не само за това, че неговата армия е повикана да вземе участие наред с Вашите войски в освободителната война против германците, но и затова, че, бидейки поставена да действа под съветско командване, тя е била ощастливена с висока чест да върви по пътя на победата под общото ръководство на Върховния главнокомандващ великия маршал Сталин.

Москва, 28 октомври 1944 г.” Подписали: Петко Стайнов

Добри Терпешев

Никола Петков

Петко Стоянов (11)

Така научаваме, че под “гениалното ръководство” на Сталин Червената армия “възвести наново свободата” на България. Като обяви война, нападна и завладя страната. Научаваме още, че армията и държавата ни са “ощастливени” от “великия маршал”.

“Ощастливяването” на армията се изразява с 40 000 убити, ранени и безследно изчезнали, като вместо съвоюваща държава България е определена като вражеска страна воювала срещу СССР. В последвалия разговор Стайнов споделя с Молотов: „За нас българите в този момент е по-важно какво ние ще постигнем чрез участието на нашата войска във войната срещу Германия, отколкото условията, които ни се наложиха с това примирие“. Очевидно за него окупацията, издръжката на съветските войски и разграбването са маловажни в сравнение с воюването срещу Вермахта.(12)

Цялостното “ощастливяване” на държавата тепърва предстои и е не по-малко впечатляващо.

Издръжката на Червената армия само за първите четири месеца след подписването на примирието възлиза на колосалната сума 20 558 194 361 лева, или по 152 милиона лева на ден, според изчисленията на министъра на финансите Стоянов, член на делгацията.(13)

Разходите за воденето на войната се изчисляват на непосилните за възможностите на страната 133 280 719 447 лева. За да се добие представа за значението на тази сума, трябва да се има предвид, че целият държавен бюджет за 1945 г. е 43 милиарда лева, а националният доход – 141,8 милиарда лева. Към средата на 1945 г. държавата е във фактически фалит, до септември вътрешният дълг достига 118 милиарда лева.(14) За набавяне на необходимата инфлационна парична маса от лятото на 1945 г. българските банкноти започват да се печатат в Москва. В милиарден тираж, без контрол от БНБ. Какво е отпечатаното количество, можем само да гадаем.(15)

Съветското Главно командване прибира като военен трофей или директно конфискува всички кораби, локомотиви, вагони, сгради, жилища и дори лични вещи, определени като германска собственост. Наред с взетото германско имущество е обсебено и българско, което е произведено в Германия или с германски материали. За съветско притежание са обявени и всичките 185 германски предприятия. (16) Общата стойност на съветските придобивки е трудно да се изчисли, но заедно с поисканите компенсации за нанесени повреди тя също се измерва с милиарди. Част от това имущество е продадено впоследствие обратно на България по значително завишени цени.

Можем да добием ясна представа как е протичал животът на обикновените хора в условията на тотален грабеж от един доклад на друг член на делегацията, директора на Гражданска мобилизация полковник Иван Антонов. В доклада си от 2 юни 1945 г. до външния министър Стайнов относно снабдяването с месо на съветските войски, той изтъква невъзможността да бъдат удовлетворени поредните искания и моли доставките за огромната армия да стават от някъде другаде. Полковникът съобщава, че е “Забранена консумацията на месо за гражданското население в цялата страна за неопределено време” и добавя: “поставено е на разположение само на съветските войски, по искане на Главното интендантство, всичкото месо, поставено в хладилници за замразяване”. (17)

По това време бившите регенти, министър-председатели и други политически дейци избрани от Кремъл, са арестувани и изпратени на разпити в Москва. От Главния секретар на външно министерство делегатите са информирани за вече извършени арести на 659 лица в София, които ще бъдат съдени от Народния съд за фашистка дейност. В това число 19 бивши министри, 107 депутати, царски съветници, висши духовници и др. (18)

В свободен разговор след церемонията Андрей Вишински, който е бивш съветски главен прокурор, изпълнявал сталинови поръчки за масово унищожение на политически неудобни лица, дава на българската делегация своите ценни напътствия : “…на мен се възложи тежката задача да разкрия тяхната конспирация, което постигнах близо в четиригодишни усилия. Тя беше радикално разкрита и окончателно ликвидирана. Тя може да бъде един урок и за страни като вашата. Да бъдат бдителни, защото

силите на сгазения враг 

никога не трябва да бъдат подценявани.”(19) Молотов също подчертава необходимостта от бдителност и радикални действия. Резултатите не закъсняват. Българският “Народен съд “ осъжда на смърт 2730 души и още 7000 на различни срокове затвор. Десетки хиляди са въдворени в концлагери изградени по съветски образец.

Събитието в Москва не може да се нарече преговори. Българските представители не предявяват нито едно искане по клаузите на примирието. (Пардон, извън протокола искат позволение за внос на хартия и сол от Румъния и Финландия!?) Едва след подписването на споразумението някои членове на делегацията съвсем плахо запитват съветското ръководство за мнение по някои свръхважни въпроси за бъдещето на България. За да не сбъркат при изпълнението им.

Стореното от четиримата министри, представляващи новата отечественофронтовска власт, е трудно да бъде квалифицирано. Никое българско правителство не е сключвало споразумение с такива пагубни последици - акт за легитимно разграбване на страната и фактическо предаване на националния суверенитет под властта на чужда държава. Подобно подмазваческо поведение към завоевател е без аналог в новата ни история.

Концепцията на Сталин за комунизация на страната обаче изисква гарантирана лоялност от хората, които е поставил на власт. Параноята му го кара да счита за опасно всяко управление осъществявано от интелектуалци, които по дефиниция са склонни към самоинициатива или от комунисти, активно участвали във въоръжената съпротива, които биха могли да си въобразят, че заемат постовете си по заслуги. Единствените подходящи изпълнители на имперската му воля са внимателно селектирани в Кремъл апаратчици, чието послушание не подлежи на съмнение. Декларираното и демонстрирано пълно подчинение от страна на новите управляващие е недостатъчно условие за изпълнение на мащабните Сталинови планове за необратима болшевизация. Стайнов разбира какви са политическите тенденции и сам напуска министерския пост през 1946 г. Верността му към СССР и новия комунистически режим все пак е оценена и той е 7 пъти депутат в Народното събрание до смъртта си през 1972 г. (20) Добри Терпешев, който към 9 септември е командир на комунистическото партизанско движение, наречено Народоосвободителна въстанническа армия, успява да се издигне само до зам. председател на Министерския съвет и то за кратко. След вътешнопартийни борби, той е изключен от БКП и изселен в Плевен. Земеделският лидер Никола Петков преминава в опозиция, заради което е осъден и обесен през 1947 г. Финансовият министър Стоянов също преминава в опозиция и е репресиран.

Който се сети за още някое лице с подобна значимост е свободен да организира неговото честване. Останалите сме заети с научаване на истината.

———————————————

1. Димитров Г. Дневник. С. Изток-Запад, 2003. С. 416.

2. FRUS,1944, Government Printing Office. Washington, 1965. Volume III,

451–452.

3. ЦДА, ф. 146 Б, оп. 4, а.е. 305, л. 1–2. Заверено копие, машинопис;
РГАСПИ, ф. 82, оп. 2, д. 1130, л. 55–57. Оригинал, машинопис. Публ. в: ИДА, 68, 1994, л. 76–77. ; Велииките сили и България 1944 - 1947 г., Примирието. Том I, А.И., София, 2014. С. 332.

4. ЦДА, ф. 1485, оп. 1, а.е. 1200, л. 1–25. Оригинал, машинопис.
Публ. в: ИДА, 68, 1994, с. 55–73.; Велииките сили и България 1944 - 1947 г., Примирието. Том I, А.И., София, 2014. С. 315.

5. ЦДА, ф. 146 Б, оп. 5, а.е. 460, л. 22–26. Копие, машинопис.
Публ. в: ИДА, 68, 1994, л. 84–86.; Велииките сили и България 1944 - 1947 г., Примирието. Том I, А.И., София, 2014. С. 350 - 352.

6. В Решение № 4 от 1998 г., Конституционният съд на Република България приема, че Народният съд „не е съдът, съществуващ и действащ към онзи момент като част от правосъдната система на държавата”, а “така издадените присъди не могат да се окачествят като съдебни актове”.

7. FRUS,1944, Government Printing Office. Washington, 1965. Volume III, P. 478.

8. Armistice Agreement with Bulgaria; October 28, 1944, Yale Law School, Lillian Goldman Law Library. The Avalon Project.; http://avalon.law.yale.edu/wwii/bulgaria.asp

9. Боздуганов, Г. България - военният трофей на Сталин. МаК. София, 2014. С. 118-119, 149-153.

10. ЦДА, ф. 1485, оп. 1, а.е. 1200, л. 1–25. Оригинал, машинопис. Публ. в: ИДА, 68, 1994, с. 55–73.; Велииките сили и България 1944 - 1947 г., Примирието. Том I, А.И., София, 2014. С. 324.

11. Ibidem; С. 325.

12. Ibidem; С. 308 - 327.

13. Ангелов, В. Третата национална катастрофа. С., 2005. с. 28.

14. Ibidem. с. 67–68, 75.

15. Ibidem. с. 133.

16. Ibidem. с. 40, 59-62.

17. КРДОПБГДСРСБНА, Ф. 1, Оп. 1. АЕ. 33. Лист No 22 а.

18. ЦДА, ф. 1485, оп. 1, а.е. 1200, л. 91.; Велииките сили и България 1944 - 1947 г., Примирието. Том I, А.И., София, 2014. С. 345

19. ЦДА, ф. 1485, оп. 1, а.е. 1200, л. 102–104. ИДА, 68, 1994, с. 89-91. ; Велииките сили и България 1944 - 1947 г., Примирието. Том I, А.И., София, 2014. С. 356-359.

20. Ташев, Т. Министрите на България 1879-1999. АИ, София, 1999.