Христо Марков

Вчера, в горещия летен ден изпратихме един от символите на промяната в Пловдив, а и в страната. В последния си път пое Отец Димитър Нончев Амбарев – непокорника, бунтаря, правозащитника, антикомуниста, свещеника, българина.

И за пореден път се убедих, че Пловдив е превърнат в зъл, много зъл, отмъстителен и нетърпимо еснафски град. Очаквах да видя много от ветераните на СДС в града, общинари, политици, общественици… Нищо такова, изпратихме го стари приятели, дейци на дружеството преди 1989 г., семейството. В друг град щеше да има достойно изпращане на един от хората, на който Пловдив дължи най-тежките и ожесточени битки с БКП, с номенклатурата, с Държавна сигурност и внедрените хора в опозицията. Нямаше дори един букет от общината, поне за човешки срам да бяха изпратили едно съболезнователно писмо. Направи го президента Росен Плевнелиев, но пловдивските управници липсват в такива случаи, защото вероятно не им е разрешил наставника им Гочиту Гергов. „Сините” кметове Томасян, Гърневски и Чомаков също блестяха с отсъствието си, за Тотев въобще не си струва да говоря – той дифинитивно липсва от обществения живот. Нямаше нито един журналист, нито един! Нямаше нито един общински съветник, нито един! Нито един партиен началник.Да изброявам ли колко още хора липсваха…

Грозен, отмъстителен, променен Пловдив

В сълзите на съпругата Нина и дъщерята Надежда, освен непомерната мъка видях и горчивината от забравата, която толкова рано натежа върху един горд дух, непримирим боец, толкова отдаден на страната си Божи служител. Настоях и го погребахме с националния трикольор, защото Отеца бе наистина голям патриот!

Дойдоха да го почетем в последния му път старите приятели Петър Бояджиев и Алфред Фосколо, репресираната Росица Николова и част от легионерите, малко останали дейци на НДЗПЧ, приятели и съмишленици. И си спомних как изпратихме друг негов приятел – Стефан Вълков. Тогава на асеновградските гробища ни духаше леден вятър, а бяхме едва двадесетина души и гласът на Отец Амбарев кънтеше: „Такива като бай Стефан Вълков са забравени, ненужни, изтласкани в беднота и самота, защото техните съвести стряскат новобогаташи и перверзни политици. Дано Бог запази България!”. Отче, приятелю Амбарев, дали си предполагал, че толкова скоро твоите думи за бай Стефан ще се пренесат и за теб?! Сигурно, там горе, ще си ги припомните с горчивина…

Опяха го двама стари свещеници-приятели, един от тях дошъл от Троянско да почете достойния мъж, а пловдивския митрополит дал забрана местните попове да не смеят да стъпят на погребението на този страшен човек Отец Амбарев. Кой е предполагал, че след 25 г. комунистическите методи и средства ще са същите?...

В горещия ден на пловдивските гробища се вгледах в много познато лице, което тихо стискаше свещица до ковчега. Остарял, отслабнал, с изпито лице и тъжни очи. Райко Язовеца. Един от най-верните ятаци на Отец Амбарев от времето преди 1989 г., убеден антикомунист и неуморен деятел на независимото дружество, скромен и тих, но непримирим биткаджия. Плачеше тихо. Прегърнахме се и той ми каза: „Нашата съдба е много, много тъжна. Вече съжалявам за всичко, 

накараха ме да се озлобя, но нямам сили

Малцина останаха такива като Митко, сега и той си отиде, разсипаха ни…”. Нямаше какво да кажа. В такива случаи само се мълчи.

Нина, Надежда – вашият Митко, Отец Амбарев ще остане въпреки всичко в спомените ни като голям българин и човек, Бог за всичко ще му прости, Лека ще му е пръста. Пловдив не бе достоен за него. И нека по Божиите пътища той премине по-леко, отколкото тук, на този грешен и непризнателен свят.