Иван Грозданов

„Бойко“ - агентът на Шесто управление на Държавна сигурност ни въвлече в международна интрига, ровейки се в тлените останки на османските войници, загинали в битката при Плевен. Вербуваният през 1988 г. шестак, изявяващ се като издател под името Антони Георгиев „продаде“ костите на загиналите при обсадата на Плевен в Руско-турската освободителна война османски воини за тор на английска фирма. Той документира безумното си твърдение в книгата „Турците в България“, издадена от „Vagdbond Media Ltd през 2012 г. специално на английски език.

Мащабното „торене“

на Антони Георгиев въвлече в дипломатическа колизия България, Турция, Англия и Русия. Манипулацията бе развенчана тези дни от общобългарската фондация Тангра Тан Нак Ра, която публикува сборникът „По пътя на труповете от Плевен до Бристол. Лъжа.“

Какво провокира това издание. Това са думите на Антони Георгиев запечатани в луксозната научно-популярна книга „Турците в България“: „Но къде са турците загинали в Плевен? Малко известен факт е , че повечето от десетките хиляди мъртви били погребани в масови гробове. По късно те били изкопани и продадени на английска фирма, която ги използвала като тор в британското земеделие“./с.20/

Странното е, че това необосновано твърдение излиза от устата на човек, обявил се за рупор на свободното слово. Антони Георгиев има дългогодишен стаж като журналист в ББС, радио „Свободна Европа“ и радио „Свобода“. Той е свикнал да „съблича“истината на страниците на сп. “Плейбой“, като негов изпълнителен директор. В случая обаче Георгиев се занимава с нещо сериозно в екип от добре платени доценти, обявени за най-вещите специалисти по темата за турците в България.

Самият Антони Георгиев на чаша вино, осигурено от бившия турски посланик Исмаил Арамаз, споделя своите прозрения за заслугите на османлиите за националните ни традиции: “От една страна, малко хора освен, ако нямат специални интереси, се замислят за турските думи, които използваме всеки ден. За турските ястия, които ядем у дома или в кръчмата. За турските навици като люпенето на семки, които сме възприели. За турските народни приказки и поговорки, които предаваме на децата. За турската законодателна система, от която все още могат да бъдат намерени преки следи в българския съд. За турската култура на семейственост и мрежа от приятелства, на които всеки в България е подвластен. За турския светоглед, който определя съвременния български светоглед много повече от привнесените от комунистите идеи от далечния и студен север.“ Тези думи са изречени на 14.11.2012 г. по време на пресконференцията по повод издаването на книгата в присъствие на представители на Дипломатическия корпус. Ако е вярно твърдението на агент „Бойко“, че все още е силно турското влияние в българския съд, той трябва да отнесе наказание от десетки удари с камшик за лъжата си. Но тъй като сме далеч от османизма и неосоманизма той е развенчан по най-цивилизования възможен начин. На фалшификациите в неговата книга, отговарят с друга книга, която вече може да бъде купена и прочетена.

В рецензия за „Турците в България“ историците Мария-Левкова-Мучинова, Димитър Христов, Стефан Димитров и Кръстьо Йорданов проследяват пътя на фалшификацията тръгнала от английски анекдот, когато Британската империя била вторачена в битката за Плевен и сутрешната преса на острова носела „топли“, „пресни“ новини за сраженията.

През 1879 г. една „новина“ от британската таблоидна преса приковава вниманието на Ървин Монтегрю, който две години по-рано е бил пряк свидетел на боевете при Плевен в качеството си на военен кореспондент-художник. Английски вестник е пуснал сензацията, че 30 000 тона кости на турски войници, сражавали се при Плевен, току що са пристигнали на Бристолското пристанище, купени от английска фирма, която ще ги използва за нуждите на земеделието. Според статията, костите са изкопани натоварени на волски каруци, откарани в пристанището в Родосто, а от там с кораби пристигат в Бристол. Мантегрю преразказва тази история в своите мемоари, като 

един от анекдотите свързани с Руско-турската война

(1877-1878 г.). Той добре съзнава несъстоятелността на тази сензация, защото липсва всякаква икономическа логика за транспортирането и използването на трупове за тор. Само върволицата от волски талиги би била с нескончаема дължина. Като анекдот определя историята британския историк Рупърлт Фурно. Той я включва в своя книга за битката при Плевен, излязла през 1958 г. И тук се намесва вездесъщият холандски османист Махиел Кил. Кил набра популярност по време на т.нар. Възродителен процес като основен рупор на Турция в кампанията срещу аргументите на тоталитарния режим за насилствената асимилация на българските турци. Той е известен с категоричната си теза, че турците по нашитге земи и особено в Родопите са потомци на колонизирано население. Местните българи странно изчезват. Или може би са жертва на тотален геноцид. Османските архиви услужливо се отварят за Кил и той твърди вече, че и помаците са преселници, както и гагаузите. Тези тези са застъпени и от родните доценти ,станали автори на „Турците в България“. Така Махиел Кил превръща анекдота в исторически „факт“ и безпроблемно го „пласира“ на Антони Георгиев чрез статията си в Еncyclopaedia of Islam:vol VIII,р.319 .

Човек заровил се в тази история открива много съвпадения, чак му се приисква да си създаде 

малка конспиративна теория

Неподвластни на изкушението се придържаме към думите на акад. Георги Марков: “Кражбата на история или нейната фалшификация са тежки престъпления без давност, които нанасят непоправими поражения върху паметта на поколенията. Измамниците разчитат, че с течение на времето написаните от тях небивалици ще се утвърдят и употребят без „засичане“ с изворите... Една лъжа, повторена 100 пъти става истина. Ето защо лъжата трябва да бъде опровергавана и оборена незабавно, без да и се дава никаква възможност за паразитно съществуване...“