Мила Владкова, Мелбърн, Австралия

Много ме атакуваха за предишните ми статии, че някъде си от Австралия съм си позволявала да давам рецепти за България. Защото България и Австралия ги делят няколко морета и поне два океана не бивало да се изказвам по български въпроси...Изобщо не съм правила това. Добре - казах си - да измисля нещо, което е еднакво важно и за двете държави. Да сложа малко австралийска сол върху българската филия.

И започнах да се ровя. Ама почти нищо няма. Търся тук, търся там...и изведнъж настъпвам "руска" мина. Изобщо не се шегувам. Най-интересната връзка между двете страни се оказва един съветски агент, при това може би сред най-значителните, който е австралиец, женен за българка и прекарал последните си години в България. Уилфред Бърчет се казва. Велик журналист, според някои, пак велик, но като агент за влияние (пропаганден агент) на Съветския съюз и комунистически Китай, според други, а според трети  -  съвършен садист, изтезавал американските пленници в Корея през петдесетте години на миналия век. Която и версия да си избере човек - важна личност от съвременната история се оказва г-н Бърчет.

Събота е и зная, че Библиотеката на Мелбърнския университет отваря чак на обяд. Използвам времето до тогава, за да се поровя в интернет. Опитвам първо на български. Според оскъдната информация, която намирам, Уилфред Бърчет е добър човек, женен за българката Веселина Осиковска. Първият журналист посетил Хирошима след ядрената атака. Хапан от скорпион във Виетнам и подобни неща. 

Нито дума за това, че е съветски шпионин

Разглеждам снимките му - въздебел човек, с типична англосаконска физиономия, старомодни очила дори за онова време. По-скоро добряк като излъчване - последното нещо, което човек би си представил за това как би изглеждал руския "007". Софийският живот на българо-австралийското семейство е представено много идилично - Бърчет и Осиковска живеят скромно в един апартамент на булевард "Владимир Заимов" (по някаква ирония на съдбата, кръстен също на съветски агент). Възрастният вече Бърчет и българската му съпруга се установяват за постоянно в София, участват в културния живот на столицата - една достолепна двойка в България на "зрелия" социализъм. Но това е в популярния печат. Търся нещо по-значително, нещо от "тежката" артилерия на българската журналистика. И веднага го намирам. Очевидно не става въпрос нито за това, че Бърчет е съветски агент, нито за разни неудобни неща, като например как е разпитвал американски войници в Корея. Разбира се, в ролята на "тежка" артилерия се оказва Димитри Иванов, който познава всички велики хора на този свят. Изкушавам се да публикувам целия пасаж: " Уилфред ми предложи да доведем Елиас Канети (нобелов лауреат за литература, роден в Русе, б.р.) в България от Виена или където е. Но първо трябвало да подготвим почвата, по-точно Робърт Максуел да я подготви.

- Ние с теб, военните кореспонденти, трябва да подготвяме почвата - каза Уилфред и аз се надух като пуяк от гордост, че той ме смята за събрат. Бях репортерствал от горещи точки тук-там, а Уилфред бе световно име и не се надуваше. - Ние с теб..

- Ние какво, Уил?

- Ние ще се качим в твоята кола и ще доведем Елиас Канети. Но първо императорът да подготви почвата. Ти няма да му викаш императора. Ще му викаш Капитан Боб.

Но, след като тръгнахме от тъжната кръчма, спряхме под сърповидната колонада и накрая седнахме на една маса с Робърт Максуел да вечеряме, аз не го нарекох нито Императора, нито Капитан Боб, понеже той ми обърна нула внимание."

Интересни спомени. Изглежда Бърчет е искал 

да направи много за България

Поне според Димитри Иванов. И тъй като съм в интернет, решавам да погледна какво е писано на български за другия герой от историята на г-н Иванов, а именно Максуел...На помощ идва Уикипедия:

" В България лично Тодор Живков го афишира като доверен бизнесмен и дори приятел. През 1983 г. е награден с орден "Стара планина" - I степен, връчен му от Милко Балев. След 10 ноември 1989 г. Максуел е съветник на Андрей Луканов. В независими медии се прокрадват версии за обвързаността му с митичните т.нар. "червени пари", за изнасянето и препирането на които замесената част от тогавашната комунистическа номенклатура разчитала на неговите бизнес контакти и активна помощ. Няколко месеца преди смъртта му български и чужди вестници тиражират емблематична снимка от разузнаването - на рождения си ден Максуел е облечен с фланелка с надпис "Цар на България".

Само 8 седмици преди мистериозно да "падне" от яхтата си в Атлантическия океан на 3 ноември 1991 г., медийният бос е имал среща с Андрей Луканов " ... и така, и така нататък. Но в свободната световна енциклопедия няма информация, че Максуел е издал на английски многотомните речи на Тодор Живков. Нито това, че като министър-председател през 1990 г. Андрей Луканов дава правото на Робърт Максуел срещу определена комисионна да поеме управлението на българския външен дълг.

Но пиша за Бърчет, а не за Максуел и вече е време да ида в библиотеката. Познавам Мелбърнската университетска библиотека добре, тук минаха повечето от дните ми през последните три години и бързо се ориентирам, а и някои от библиотекарите ме познават. Нещата, които намирам, са доста по-различни от захаросаните неща в българския печат . Още в края на шейсете години, бившият съветски журналист, драматург и служител на КГВ, Юри Кротков, емигрирал в Англия, разкрива агентурната дейност на Бърчет в полза според него първо на китайското, а след това на съветското разузнаване. През 1969 година Кротков дава показания пред американския Сенат. Той разказва за познанството си с австралиеца Бърчет още от 1947 година в Берлин, когато и двамата работят като журналисти. След отзоваването на Кротков те губят връзка, но изневиделица девет години по-късно Бърчет се обажда по телефона на съветския си приятел от следвоенните години в Германия. Това телефонно обаждане на Бърчет от Москва е изненадващо за Кротков. Той веднага се свързва с водещия си офицер в КГБ, Красилников, който му нарежда да се срещне с австралиеца и да разбере какво иска. Уилфред Бърчет сваля картите си на масата. Обяснява на своя стар приятел, че от дълги години е 

свързан с нелегалната комунистическа партия на Австралия

и че е работил в Китайската народна република, Северна Корея и Северен Виетнам, подпомаган финансово от комунистическите правителства на тези държави. Бърчет твърди, че е дамгосан и не намира работа в богатите "буржоазни" вестници и затова е станал кореспондент в съветската столица на "прогресивния" , но беден американски вестник "T he National Guardian". Уилфред Бърчет моли приятеля си да му съдейства за допълнителни средства от съветското правителство. Скоро след това австралиецът отпътува по работа в София, Будапеща и Източен Берлин, а КГБ обмисля неговата молба за пари.

След разкритията на Кротков вестниците в Съветския съюз и Източния блок, както и множество левичарски издания на Запад подемат шумна кампания, за да дискредитират съветския дисидент и да го изкарат лъжец. Но след промените, благодарение на проучванията в съветските архиви на Владимир Буковски се разбира, че Юри Кротков е казал истината и Уилфред Бърчет действително е бил вербуван от КГБ, като платен агент за влияние. Документите показват, че по искане на КГБ от 25 октомври 1957 година, Централния комитет на КПСС решава да предостави на Бърчет еднократна сума от 20,000 рубли и месечна субсидия от 3000 рубли. Австралиецът получава и луксозен апартамент в Москва. Тук е необходимо едно уточнение. Архивите на КГБ никога не са били разкривани, но Буковски успява да намери документите за Уилфред Бърчет в архивите на ЦК на КПСС. Буковски прави разкритието в онзи кратък период в Русия по времето на Елцин, когато това е било възможно. Вече големи части от тези архиви са 

отново засекретени

Ако Бърчет е съветски агент за влияние от 1957 година, за него има твърде големи основания да се смята, че е бил на служба преди това на китайското разузнаване. По време на Корейската война, австралийският журналист е допускан да интервюира, а според много наблюдатели - и да индокринира американски и австралийски пленници в северно-корейските лагери. Според показанията на някои военнопленници, Бърчет е участвал в разпитите, съпроводени с инквизиции. Според други, а това е също версията на защитниците на австралиеца, той е бил допускан да разговаря с пленени американски и австралийски военнослужещи чак след като са преминали официалните разпити.

Уилфред Бърчет умира през 1983 година в София, но истинската мина за неговата дейност все още не е избухнала, скрита в тайните архиви на комунистическите служби.