Христо Марков

Кабеларка посвети предаването си на значителното културно събитие за държавата ни, състояло се на 9 януари в Париж в бившата зала „Олимпия”, а сега носеща името на легендарния меценат и менажер Бруно Кокатрикс. На тази дата естрадната прима Лили Иванова изнесе платен концерт и след него, иначе пестеливата във вербалното си общуване певица, не спря да се саморекламира, да недоволства от оказаното й внимание, да разказва за единствения и уникален случай да стъпи там български изпълнител.

В отличаващите се със специални отношения с Иванова медии като БТВ, „24 часа” и „Труд” вече трета седмица не стихват дитирамбите. Любознателен човек съм и врътнах телефона на стария приятел Тончо, който десетина години е от успелите българи в Париж и за когото знам, че имаше намерение да посети концерта, дори да заведе свои приятели.

Тончо наистина бил на концерта и залата, която събирала около 2 000 души, била наполовина празна. Публиката, почти изцяло от българи, а неговите трима френски приятели, заедно с жена му, не се очаровали от изпълненията на Лили, особено от две-три на плейбек. Иначе той се радвал и припявал заедно с българската агитка. Станало му волно на душата, независимо, че интересът от френска страна бил нулев. Нямало и никакъв отзив в парижките медии.

Нещо не ми се връзваше с еуфорията тук и се разрових в толкова противоречивата история. Тя се оказа напълно объркана и по нашенските средства за информация. Даже от Явор Дачков открих дълга, напоителна и много критична статия в жълт вестник, но и усмихнатите лица на заместник-министърката Надежда Захариева – известна писачка за чалга текстове за „пакета” и „прашките”, Мишо Белчев и съпруга, журналиста-биограф Мартин Карбовски, „професора по мода” Людмил Стойков, бизнесменката Червенякова, фотографа Къркеланов – всичките специални гости на събитието във френската столица и 

озарени от щастие,

предчувстващи туземския триумф: „за първи път в „Олимпия”, „България бе тази вечер в Париж”, „Лили покори френската столица”, „къде са букетите от премиера и президента?”, „за миг намразих България”, „започвам да уча френски език” – все цитати или от самата Лили, или от статии, посветени на концерта й.

Нека да внеса малко яснота, след като се разрових в историята на френския културен живот и поразпитах подробно стария приятел Тончо – сега търгуващ успешно с трюфели в парижките елитни ресторанти.

На първо място зала „Олимпия” не е това, което беше през 60-те и 70-те години, когато собственикът й Бруно Кокатрикс лично кани, менажира и рекламира изпълнителите. След смъртта му залата се наема от всеки, който плати, и останалото не е ангажимент на бившата културна институция. За легендарния собственик напомня единствено това, че залата вече носи името му. На второ място, тя е с 2 000 места, а за концерта на Лили са продадени точно 985 билета – има сайтове за проверка. И на трето място – цената на билетите е от 40 до 60 евро и няма нищо общо с фантастичните цени, които се тиражираха в България, но това не е най-важното. За него ще стане дума по-нататък.

Пълен музикален инвалид съм, зорлем изкарвах тройка в училище, но съм отличен слушател и претендирам да поназнайвам някои неща от историята на шоубизнеса. Как един журналист или музиковед не се сети да припомни за великия Емил Димитров, защото

ако сме имали в поп музиката звезда

от европейски порядък е именно той. И го постига в едни времена, в които разпределението в българското радио бе: 40% българска музика и песни, 30% съветски, 20% класически парчета и 10% „други”, а в тях влиза английска, италианска, щатска музика. Когато младия син на Факира Мити и Мадам Сизи пълни залите в Пловдив и София едва 5% от семействата имат телевизор – става дума за далечната 1960 г. През същата година печели първата международна награда въобще за естрадна песен в Сопот /Полша/ с „Арлекино” и забележете, че наградата му е връчена и за композитор, и за изпълнител. Със същата песен след време Алла Пугачова започна звездния си път. А някой сега сеща ли се, че първата дългосвиреща плоча /тогавашните дискове/ е на Емил Димитров и забележете... в нея има три /!!!/ песни на великите „Бийтълс”. Става дума за 1965 год., все пак, когато дори ливърпулската четворка не е достигнала планетарната си популярност. Пазя си я още тази „тава”, защото в ония времена се правеха списъци за нея, все едно си купуваш бойлер или грамофон. Във втория си албум/1967/ пък Емил пее песен на неизвестния ни тогава, а иначе велик изпълнител Чуби Чекър! Първият сингъл /малка грамофонна плоча/ също е на Емил Димитров, още в 1962 год. Без извинение, ама в тия времена Лили все още е медицинска сестра.

Малко българи знаят, че десетилетия наред плевенския чаровник държи рекорда по най-посещаван концерт в Източна Европа – през 1968 г. на стадион „Динамо” в Москва събира 80 000 души. Рекордът е подобрен чак в 80-те години, когато на същия стадион гостуват легендарните „Бони М”.

Но думата ми бе за Франция. Емил Димитров прави първия си концерт в Париж през 1969 г. и веднага се превръща в културно събитие: единственият изпълнител от социалистическия лагер, който се появява във френските вестници и гостува в телевизионно шоу. В следващата 1970 г. песента „Моника”, позната у нас като „Моя страна” е 

обявена за европейски хит

и е пята на френски, немски, италиански и испански езици. Дългосвиреща плоча със същото заглавие е издадена през 1973 г. в Германия и печели наградата за най-популярен шлагер. През 1971 г. Емил е приет за член на... Съюза на френските композитори, но любопитното е, че до смъртта си не е приет за член в... Съюза на българските композитори.

През 1972 г. по покана на менажерската агенция на Бруно Кокатрикс /собственика на прословутата „Олимпия”/ Емил Димитров с оркестър „Балкантон”, Богдана Карадочева и сестри Кушлеви изнасят... 30 концерта в театър „Еуропен” и записва в студиата на Пате Маркони и Барклей. За онова време това са най-престижните европейски звукозаписни компании. Двете грамофонни плочи на българския изпълнител са продуцирани от компаниите и достигат статута на „платинени плочи”, което ще рече продажби над 10 милиона копия в Западна Европа. В средствата за информация се появяват определения за него като „Синатра на Изтока”, „Царят на шансона от България” и „кадифеният глас на Балканите”. Това са определения за Емил Димитров в най-престижните издания на Франция – достатъчно е да погледнете в. „Шоу бизнес” от 12 февруари 1972 г. Вече има Интернет и може да се направи справка.

През същата 1972 г. песента „Джулия” е първата българска песен, която е включена в европейските класации и в края на годината е обявена за европейски хит, защото достига до 7 място в престижното подреждане. Май и досега няма българска песен стигнала до първата петдесетица?

Артистичното момче от Плевен

е пяло на една сцена с Адриано Челентано, Жилбер Беко, Шарл Азнавур, Джани Моранди, Ал Бано, Рики е Повери, Патриция Карли, Милва, Пепино ди Капри – това е цвета на европейската популярна музика от това време. Съизмеримо със сегашните времена е да имаш общ концерт с Мадона, Уитни Хюстън, Тина Търнър или Джо Кокър. Скоро в „Шоуто на Слави” легендарната група „Пух” казаха, че са се възхищавали от великолепния изпълнител Емил Димитров, дори не знаеха, че е починал.

Или да припомня, че френският текст на песента „Когато отиваш там при другия” е написан от Патриция Карли. Позната е в континента като „Taut que je vivrai de tes je t`aime” – чукнете я в коя да е търсачка и ще откриете шлагера, изпълнен на няколко езика от големите имена на европейската сцена. Това е все едно сега Дженифър Лопес да напише текст към песен на Лили Иванова, ама тя пък никога не е композирала. Излишно е да споменавам, че на всички тези хитове композитор е самия Емил Димитров, нали? Митко Щерев, дълги години ръководител на състава на Емил „Синьо-белите”, в едно интервю признава, че единственият композитор от България, който е познат в Европа е именно Димитров. Първият и последният, за съжаление. До края на живота си създава над 350 песни, издава повече от 30 албума, за първи път в популярната ни музика включва фолклорни мотиви и елементи на хардрока – дългосвирещата плоча „Танцувайте с Емил”. И още един неизвестен факт. През 1990 год. е награден от френската музикална академия с приза „Екселанс Еуропен”, който се връчва на изпълнители с продадени над 80 милиона копия от албумите си. От бившия източен блок с нея е удостоен само Емил.

Не пиша всичко това, за да сравнявам две величини в популярната ни музика като Емил и Лили. Всеки от тях си има достойнствата и любовта на хората, но не е справедливо от един концерт във Франция да се прави безумна рекламна кампания, когато сме имали изпълнител със стотици концерти там и куп европейски награди. Как никой не се сети да припомни за този велик композитор и певец, вместо кратко телевизионно филмче за Емил, излъчено в негледаеми часове, а можеше да се бръкне държавата и направи нещо достойно за величината на неповторимия чаровник, за приятелството му с хора като Шарл Азнавур, Челентано или Жилбер Беко. Ами с изключителната звезда от 60-те и 70-те години Милва, ами Джани Моранди... Ако тепърва Лили ще учи френски, още преди 50 години Емил покорява Париж на брилянтен френски език. Попитайте Богдана Карадочева, К. Казански или Хр. Куртев, които са били свидетели на триумфите му.

Имах рядкото щастие да се запозная случайно през 1983 г. с Емил Димитров, да изпием няколко водки с кола, да послушам пианото му и мога да кажа, че този човек живееше така, както приемаше и успехите, и популярността – лежерно, несъстезателно, усмихнато, абе някак си като шансон. 

Такива са великите,

а Емил Димитров наистина бе велик артист и неповторим творец. Въставаше срещу селяндурщината и ограничеността по свой си начин. Защото, когато в страната ни комунистите гонеха за широки панталони, той се появи с чарлстон и жабо в новогодишна програма, та после някаква говорителка се извиняваше, че „показали заслужилия артист в неприличен вид”. А той ни носеше с песните си неповторимия дух на „долче вита” от 60-те и 70-те години на 20 век!

Б.Р. Публикуваме един стар текст на Христо Марков, писан след последния концерт на Лили Иванова в Париж, за да си спомним за незабаравимия Емил Димитров. Днес той щеше да навърши 74 г.