Болшевиките се оказват компетентни само в едно - в престъпността

Даниела Горчева

100-годишнината от Великата октомврийска социалистическа революция, която нито е велика, нито е социалистическа, а дори не е октомврийска, ни кара да се замислим отново докъде може да доведат страната си гневни тълпи от невежи хора, предвождани от политически авантюристи и измамници, жадни за власт.  
Русия – с нейното деспотско и некадърно управление и с безкрайните й завоевателни войни в продължение на столетия, с фрапираща безпросветност на масите и с отслабена (поради световна война и кипящо народно недоволство) централна власт, е страната, предоставила блестяща възможност на шепа хора, които не се спират пред каквито и да било престъпления, да превземат цялата държава.
 Удивително некомпететни във всичко, 

болшевиките се оказват компетентни само в едно -  в престъпността

 Брутално насилие, безогледни лъжи и измами, шантажи, подкупи, подслушване, изтезания, масови убийства... Съзнавайки, че са обречени на провал, те смазват и парализират всяка съпротива с чудовищен терор.  
В глава III на своята забележителна монография „Светът през XX век“ рано напусналият ни проф. Пламен Цветков разглежда революциите в света. Предлагаме ви откъса, който се отнася до Русия и препоръчваме на любознателния читател да си купи и прочете книгата, за да си изясни дали приликите или разликите са повече между комунизъм, фашизъм и национал-социализъм. 

Из „Светът през XX век“
проф. Пламен Цветков

Руската революция от 1905 г.

Един от трагичните парадокси на историята е, че Русия, която става главният носител на тоталитаризма, навлиза в ХХ в. със сериозен опит да скъса с колективистичното си и деспотично наследство. Макар че синът и наследникът на Александър ІІІ, Николай ІІ (1894-1917) няма никакво намерение да либерализира самодържавния абсолютизъм, той е изправен пред рязко засилващо се недоволство след катастрофата във войната срещу Япония през 1904 г. През юли 1904 г. е убит безмилостният министър на вътрешните работи Вячеслав Плеве и режимът се опитва да заеме по-примирителна линия, като даде някои права на сдружаване и изразяване. През ноември в столицата Санкт Петербург се свиква голям конгрес на земствата, които са създадени като местни изборни самоуправляващи се структури още от Александър ІІ. Сега пратениците на земствата се обръщат към Николай ІІ с искането да се свика представително събрание и да се гарантират гражданските свободи. На 22 януари 1905 г. петербургските промишлени работници пък организират голяма манифестация начело със свещеника Гапон, за да връчат на царя редица социални и политически искания. Множеството е посрещнато обаче от войски, които откриват огън и по този начин са убити 70 и ранени 240 човека.
На 3 март Николай ІІ оповестява, че смята да свика “консултативно” събрание и издава указ за религиозна търпимост. Това не може обаче да уталожи страстите, избухнали в резултат на “кървавата неделя” от 22 януари. Либералите се обединяват в “Съюз на съюзите” начело с Павел Милюков, а страната се разтърсва от цяла поредица от стачки и вълнения. Царският указ от 19 август за свикването на Дума (парламент) с чисто съвещателни правомощия не задоволява никого и през октомври Русия е парализирана от обща стачка.
Ленин и привържениците му се опитват да се възползват от хаоса, за да превърнат “буржоазната” революция в “пролетарска” или, с други думи, за да щурмуват и превземат цялата власт за себе си. Влиянието на болшевиците продължава обаче да е твърде слабо. В крайна сметка на 30 октомври Николай ІІ е принуден да назначи за първи министър Вите, който минава за човек с либерална нагласа. Царят обещава също така да въведе конституция и да даде на бъдещата Дума законодателни правомощия. Социалдемократите отхвърлят изцяло тези мерки, които според тях са недостатъчни, а натискът на екстремистите кара част от либералите да започнат да сътрудничат на правителството. Това довежда до разцепването на Съюза на съюзите на две – умерените либерали формират Октябристката (Октомврийската) партия, а Павел Милюков и привържениците му учредяват Конституциондемократичната партия (КДП, откъдето наименованието “кадети”).
При тази ситуация Николай ІІ и премиерът Вите решават, че могат да нанесат удар на по-крайните среди, което предизвиква въоръжен бунт в Москва в края на декември 1904 г. Бунтът е потушен в началото на януари 1905 г., а по цялата страна започват да действат така наречените “черносотници” (“черни стотици”), които подхвърлят на терор всички опоненти на царизма и не крият предпочитанията си към пълното възвръщане на самодържавието. Най-сетне на 6 май 1906 г. Николай ІІ оповестява едни “основни закони”, които отново прогласяват императора за “самодържец” и запазват пълния му контрол върху изпълнителната власт, въоръжените сили и външната политика. Законодателната власт се поделя между Думата и една горна камара, наречена “Имперски съвет”. Половината от членовете на Имперския съвет се назначават от царя, докато останалите се избират по многостепенната система от различни съсловия. Думата трябва да се избере въз основа на едно избирателно право, което се доближава до всеобщото, но правителството може да издава укази със силата на закон, ако Думата не заседава, докато “основните закони” или конституцията може да се променя само със съгласието на монарха.
Първата дума се свиква през май 1906 г., но крайните партии бойкотират изборите, благодарение на което Конституциондемократичната партия на Милюков се сдобива с мнозинство. Кадетите са крайно критични към наложената политическа система и в отговор царят разпуска Думата, само за да бъде изправен в резултат на новите избори през май 1907 г. пред несравнено по-радикален парламент, в който вече има забележимо присъствие и на болшевишки депутати. Все пак през юни за премиер е назначен Пьотър Столипин, който се възползва от
разпускането на Първата дума, за да прокара поземлен закон, даващ на селяните правото да напускат “мира” и да стават самостоятелни частни стопани.
Николай ІІ не вижда друго решение, освен да разпусне и Втората дума и да натрапи нов, много по-недемократичен избирателен закон. Избирателите са разделени на съсловия, като най-масовото съсловие - това на селяните - далеч няма най-многобройното представителство в парламента, където привилегированите съсловия получават гарантирано мнозинство. Самите избори вече не са преки, а многостепенни, като избирателите в дадена губерния избират губернски делегати, които посочват от своя страна пратениците, предопределени да изберат помежду си членовете на Думата. Избраната по този начин Дума вече има мнозинство от повече или по-малко твърди противници на всякакви промени. Засилва се и натискът за русификация на неруските народности. Все пак Столипин запазва премиерския си пост и продължава с реформите, благодарение на които Русия може не само да задоволи за пръв път собствените си нужди от храни и селскостопански изделия, но да стане един от най-големите износители на зърно в света. Усилията на Столипин обаче не могат да премахнат надмощието на държавната собственост върху земята, като в частни ръце преминават едва около 28% от обработваемата земя.
Реформите на Столипин са диаметрално срещуположни на марксистките прогнози за съсредоточаването на собствеността във все по-малко ръце и никак не е случайно, че през 1911 г. той е убит от един ляв екстремист. Засилват се и позициите на Ленин и привържениците му. През 1912 г. Руската социалдемократична партия безвъзвратно се разцепва на две съвършено отделни организации – меншевици и болшевици. Засега и двете партии съумяват да запазят някак си своето членство във Втория интернационал, но Ленин подчинява хората си на една система на военна дисциплина и безпрекословно покорство, която той нарича “демократичен централизъм”. Всъщност бъдещият “вожд на световния пролетариат” възприема и доразгръща недемократичните страни на руското подобие на парламентаризъм, като въвежда в собствената си партия принципа на многостепенните избори - редовите членове в определено предприятие, квартал или селище избират делегати за районната конференция, районните конференции избират делегати за губернската конференция и едва губернските конференции избират делегати за партийния конгрес. По този начин, дори и без други ограничения партийното ръководство може да си осигури удобно мнозинство на конгреса. Основно задължение на партийните членове обаче е да споделят всички виждания на ръководството и безапелационно да изпълняват нарежданията отгоре. Така болшевишкото течение се превръща в “държава в държавата”, ще рече, в крайно дисциплинирана, полувоенна организация, готова да щурмува властта.

Комунистическата революция в Русия

Русия е първата голяма жертва на онези фатални промени, които са причинени от Първата световна война. Тоталната мобилизация предизвиква безпрецедентна намеса на държавата в стопанския, политическия и духовния живот на воюващите страни. В името на победата цялото производство и разпределение попада под строг контрол и се планира най-подробно, за да се набавят все по-намаляващите суровини, храни и промишлени изделия. Дори и частните производители трябва да се подчиняват на държавните директиви. В съчетание с обезценяването на човешкия живот това създава една от най-съществените предпоставки за тоталитаризма. В една своя брошура Ленин самодоволно изтъква, че засиленият държавен контрол върху средствата за производство приближава неминуемо човечеството към назряващата “пролетарска революция”.

Загубата на традиционната патриархална солидарност в резултат на урбанизацията и острата социална несигурност пораждат копнеж за желязна дисциплина и готовност да се възприемат като абсолютна истина елементарните решения, които често пъти се свеждат до това една човешка общност да бъде насъскана срещу друга. Най-отчайваща в тази насока е ситуацията в Русия. Избухването на войната прекъсва брутално стопанските връзки с Германия, което нанася катастрофален удар върху руската икономика, тъй като в навечерието на войната цели 47,4% от вноса на Русия идва от Германия. Показателно е, че ако в навечерието на конфликта общият руски износ възлиза на 1,421 милиарда рубли, то към юли 1915 г. той вече е спаднал на 190 милиона рубли или е намалял около осем пъти.
В търсенето на средства за разгръщане на собствено военно производство управниците на страната начело с Николай ІІ прибягват до една изпитана, но също и доказано съсипваща практика, като пускат печатницата за книжни пари. Така за
времето от 1914 до 1917 г. цените нарастват седем пъти. Първоначално недоволството довежда до един краткотраен демократичен експеримент. На 10 март 1917 г. в Петроград (Санкт Петербург) избухва общ метеж на намиращите се там войски. На следния ден Думата отказва да се подчини на Николай II, който е наредил разпускането й. На 12 март руският парламент избира временно правителство начело с либералния аристократ княз Георгий Лвов. Сред членовете на правителството са ръководителят на Конституционнодемократичната партия Павел Милюков и социалистът Александър Керенски. На 15 март Николай II е принуден да се оттегли от трона в полза на брат си Михаил, но на 16 март абдикира и Михаил. Така цялата власт се съсредоточава в ръцете на временното правителство, което трябва да проведе избори за учредително събрание.
Макар че временното правителство има твърдото намерение да спазва задълженията към Антантата, става все по-очевидно, че революцията ще отслаби съдбоносно Русия в полза на Тройния съюз. От самото начало социалистите показват решителна тенденция на неподчинение спрямо новата власт, като учредяват “Съвети на работническите и войнишките депутати”. Още на 14 март Петроградският съвет издава заповед, която лишава офицерите от всякакви правомощия извън чисто военните действия. Управлението на армията трябва да се поеме от комитети, избирани от офицерите и войниците. Контразаповедта на временното правителство просто не се зачита.

В този момент се намесва и Германия, която в отговор на влизането на САЩ в Първата световна война прави всичко възможно, за да дестабилизира още повече Русия. На 16 април известен брой болшевишки водачи начело с Ленин пристигат в Петроград (Санкт Петербург) от Швейцария. Германското командване им е позволило да преминат през територията на Германия в пломбиран вагон с надеждата, че скоро болшевиците ще подкопаят временното правителство, което продължава да държи на верността към Антантата.

Давайки си напълно сметка, че демокрацията е преди всичко законност и ред, временното правителство е убедено, че поземлената реформа трябва да се осъществи от учредителното събрание, но болшевиците излизат с демагогското искане за незабавно разпределение на земята. Освен това техните енергични “революционери” ускоряват разлагането на редовната армия дотолкова, че Болшевишката партия се издига като единствената военно организирана и дисциплинирана сила в руското общество. Ленин и фанатичните му последователи не пестят усилия, за да превземат властта в съветите. Самите съвети са уредени по примера на Болшевишката партия - върховното тяло, наричано “Конгрес на съветите”, се избира по многостепенната система. На всички равнища делегатите могат да бъдат отзовани във всеки момент и се избират от своите избиратели с императивен мандат, който ги задължава да изпълняват строго определени и конкретни нареждания. В тези рамки болшевиците подчиняват сравнително лесно съветите на своята воля, тъй като останалите, действително леви партии далеч не са така добре организирани. От друга страна, болшевиците са овладели до съвършенство ключа към успеха на всеки тоталитаризъм - те предлагат прости и разбираеми за широките маси решения за едни отчавайщи по своята сложност проблеми и умело разгарят животинските инстинкти на човека, което не е трудно
да се постигне в атмосферата на всеобща безнадеждност. “Панацеята” на Ленин е марксистката догма за ликвидиране на частната собственост.
На 16-18 юли 1917 г. болшевиците разпалват улични бунтове в Петроград (Санкт Петербург) и в други големи градове. Временното правителство смогва да потуши размириците и да арестува някои от болшевишките водачи, сред които е и Лев Троцки. Самият Ленин бяга във Финландия. На 19 юли германците преминават в контраатака в Галиция и в рамките на десет дена руснаците са принудени да опразнят цялата област, като губят 160 хиляди човека. В резултат на тази несполука генерал Брусилов е заменен с генерал А.Корнилов, който се оказва враг и на временното правителство, и на комунистите, но в същото време е без качества да спре разпадането на армията.

Болшевиците създават от своя страна специални въоръжени формирования, които започват да избиват по-изтъкнати личности по предварително изготвени списъци. Генералите пък са открито враждебни към временното правителство и просто чакат Болшевишката партия да предприеме опит за преврат, който би довел според тях до повсеместен хаос, а оттам и до възможността да поемат цялото управление. До голяма степен победата на комунистите се дължи на неутралитета на армията или по-скоро на онова, което е останало от нея. На 7 ноември 1917 г., с помощта на два казашки полка, минали на тяхна страна, болшевиците окупират стратегичните сгради в руската столица и арестуват повечето министри. Генералите изобщо не откликват на заповедта на Керенски до армията да защити правителството, като тръгне към Петроград (Санкт Петербург). Керенски съумява все пак да се измъкне от комунистите, които свикват набързо един “Всеруски конгрес на съветите”, учредяват “Съвет на народните комисари” начело с Ленин и прогласяват “съветска власт”. Още от самото начало правителството е под пълното надмощие на болшевиците и пристъпва към национализацията на банките, промишлеността, печата и земята. По този начин онези 28 процента от земята, които са прехвърлени в частни ръце след реформите, стават отново държавна собственост. Наред с национализациите болшевиците възвръщат и цензурата, отменена от временното правителство през март 1917 г.

Ленин разтръбява, че като център на “световната комунистическа революция” Русия трябва да наложи болшевишкия режим на цялата планета. От друга страна обаче той се обръща към Германия и Австро-Унгария с предложение за преговори, без изобщо да си дава труда да се консултира с дотогавашните руски съюзници. В Берлин и Виена се двоумят, тъй като никак не са сигурни в авторитета и трайността на болшевишкото правителство, но в крайна сметка решават да се възползват от създалата се възможност за ликвидиране на Източния фронт.
Ленин решава също така да спази обещанието на временното правителство и на 25 ноември 1917 г. провежда избори за учредително събрание. Системата на терор изглежда обаче не е била добре организирана, тъй като болшевиците получават само 225 депутатски места срещу 420 за социалреволюционерите или “есерите”. На 18 януари 1918 г. Ленин нарежда да разпръснат Учредителното събрание, където болшевиците са само една четвърт от депутатите. Наистина други 25% от представителите принадлежат на крайното крило на Социалреволюционната партия и вижданията им не се различават съществено от болшевишките, но комунистическият вожд не дели властта с никого и допуска
леви есери в правителството си единствено с мисълта, че ще ги подчини напълно на волята си. Повечето опозиционни депутати са арестувани и малтретирани от червеногвардейците.

Още на 20 декември 1917 г. болшевишкият режим учредява “Извънредна комисия за борба с контрареволюцията” (прочутото “ЧК” от руското “Чрезвычайная комиссия”). Разстрелът и бесилките стават главното средство за разправа с политическите опоненти и “неблагонадеждните елементи”. Гражданската война в Русия се започва от хора, които не виждат друг начин да спасят живота си. Един от най-големите “подвизи” на Троцки в качеството му на военен комисар (министър) е систематичното и масово избиване на донските казаци в Южна Русия само заради това, че са частни селски стопани. На 9 март 1918 г. Ленин премества столицата от Петроград (Санкт Петербург) в Москва поради стратегични причини, но промяната сякаш символизира и пълното скъсване с дотогавашните опити на Русия да се приобщи към западната цивилизация.
През юли 1918 г., след потушаването на един есерски бунт, болшевиците забраняват всички политически партии в Русия освен тяхната, преименувана още през март на “Всеруска комунистическа партия (болшевици)”. На 10 юли 1918 г. Ленин налага една “съветска конституция”, според която “съветската демокрация” е форма на “диктатурата на пролетариата”, упражнявана от комунистическата партия. Държавнополитическата уредба е подчинена на “демократичния централизъм” - местните съвети избират пратеници за областните конференции на съветите, които пък изпращат делегати до “Всеруския конгрес на съветите”. Всеруският конгрес на съветите избира на свой ред “Съвет на народните комисари” (един вид министерски съвет) и Изпълнителен комитет, който замества конгреса между сесиите му. Всички избори са явни и се провеждат по месторабота, а не по местоживеене. Като се има предвид, че цялата икономика се притежава от държавата и че контролът на органите за сигурност е повсеместен, тази система е сама по себе си достатъчна, за да обезпечава безотказно на Конгреса на съветите послушно болшевишко мнозинство. При това просветените слоеве са лишени от избирателни права, тъй като се смятат за “експлоататорски класи” или за “буржоазна интелигенция”. Премахнато е и разделението на властите - Съветът на народните комисари управлява с декрети, имащи силата на закон. Показателно е, че след като натрапва тази конституция, Ленин издава нареждане за разстрела на Николай II, царица Александра и всичките им деца.

На 2 март 1919 г. Ленин създава “Третия интернационал” за “решителна борба за пролетарска диктатура, за победата на съветите във всички страни”. Комунистическият интернационал или Коминтернът се структурира като “световна партия”, но ако не се смятат представителите на екстремисткото крило на германската и на скандинавските социалистически партии, “делегатите” са всъщност съветски партийни и държавни функционери от неруско потекло, които на бърза ръка се прогласяват за пратеници на “социалистическата левица” от съответната страна. Комунистическите партии не са партии в истинския смисъл на думата, тъй като са само секции на Коминтерна и са подчинени на Москва по същия безпрекословен начин, както и индивидуалните им членове.
Крахът на кървавите опити на коминтерновската мрежа за съветизация на Бавария, Унгария и Словакия през 1919 г. като че ли не трогва кой знае колко

Ленин, който решава да използва максимално изострящата се непримиримост между победителите и победените в Първата световна война. В реч от 20 октомври 1920 г. той обобщава стратегията си по следния начин: “Трябва да се използуват противоположностите и противоречията между двата империализма, между двете групи капиталистически държави... Докато не сме завоювали целия свят, докато си оставаме от икономическа и военна гледна точка по-слаби от останалия капиталистически свят, дотогава трябва да се придържаме към правилото: трябва да умеем да използуваме противоречията и противоположностите между империалистите”. Под “империалисти” и “империализъм” Ленин разбира всички държави с изключение на Русия.

На 30 декември 1922 г. Ленин преименува държавата си на “Съюз на съветските социалистически републики”. Така се създава и някаква формална държавна връзка на “Руската съветска федеративна социалистическа република” с Белоруската, Украинската и Закавказката “съветска република”, които са си поначало подчинени напълно на Москва по линия на комунистическата партия, която е над държавата, както и по линия на репресивните органи. По-същественото е, че декларацията по този повод определя Съветския съюз като първата решаваща крачка в създаването на “Световна съветска социалистическа република”, като непрекъснато се “присъединяват” нови “съветски републики”, докато СССР обхване целия свят.