Академик Георги Марков

Години наред приемахме деня на Съединението – 6 септември като формален, защото през годините на управлението на Тодор Живков, българите бяха позабравили този празник. През същия месец има една близка дата – 9 септември, която беше обявена за официален празник. А двата звездни мига в българската история – Съединението, 6 септември и Независимостта, 22 септември, бяха под сянката на 9 септември. А според мен точно тези две дати трябва да бъдат тържествено чествани. Те трябва да ни карат да се чувстваме горди като народ. Защото само 7 години след Берлинския конгрес, според който България бе разпокъсана на пет части, нашият народ наруши волята на Великите сили и обяви Съединението на Княжество България и Източна Румелия против Берлинския договор. В това е силата на това събитие, защото тогава всички се обединяваме – както народа, така и управляващите. В името на една обща кауза съществуващите тогава две партии - либералната и консервативна, загърбват различията. Когато Захари Стоянов се обръща към българския княз Александър, който поема политическата отговорност за Съединението, въпреки колебанията си заради реакциите на Великите сили и особено на Русия, която би изтълкувала това като удар срещу нея. Своята отговорност поемат и Петко Каравелов, като министър председател и Стефан Стамболов, в качеството си на председател на Народното събрание. Тоест, въпреки съществуващите колебания и противоречия между тези три главни фактора, те се обединяват и застават начело на Съединението. Това е дело, с което ние трябва да се гордеем.

През годините не можахме да развенчаем някакъв особен мит, свързан със Съединението. Но дълго време преди 1989 година по идеологически причини беше принизявана ролята на княз Александър. Симеон Радев във своята книга “Строители на съвременна България” описва как князът се колебае заради Европа, която тогава се е отъждествявала с Великите сили. В същност, това е може би един от митовете, който дълго време битува в нашата история – че той не е желаел да се осъществи Съединението. Истината обаче е, че той реално поема отговорността за Съединението. Нещо повече, когато Сърбия обявява война на обединена България, князът лично води българската войска. Но тъй като не е знаел как ще се развият събитията при Сливница и не се е надявал, че за толкова кратко време можем да защитим София, той е имал и свой резервен план - ако българите претърпят неуспех в това генерално сражение, той е бил склонен да отстъпи София. Това е повод някои негови съвременници да обвиняват княз Александър в опит да избяга от България, което съвсем не е вярно. Според някои той е бил френски агент, според други – агент на Русия. Всъщност няма такова нещо. Това е бих казал един политически мит, а Александър - един много заслужил български княз. Той е бил държавен глава, който се е съобразявал с Русия, тъй като тя го е поставила на българския престол. В същото време е виждал, че трябва да провежда, доколкото е било възможно, една самостоятелна политика. В същност, това е първият държавен глава след Освобождението, който изживява много драми, стигнал до конфликт с Александър Трети в името на българските интереси, а по-късно заставен да върне короната на руския император и да абдикира. За някои историци този ход на княза е бил погрешен, но това е било неизбежно, като знаем, че Русия е основната сила по онова време на Балканите. 

В българската история се водят доста дебати и по въпроса, кой повече е допринесъл за Съединението. Без съмнение това събитие е един голям успех. Някои историци са пристрастни към Стефан Стамболов, други изтъкват особените заслуги на княз Александър Батенберг, а трети – отдават особено значение на Петко Каравелов. Но лично за мен най-значима в този процес на обединение на Княжеството с Източна Румелия има Захари Стоянов. Той пренася революционния опит от преди Освобождението в новите исторически реалности, което за мене е много ценно. Като един от съратниците на Бенковски и участник в Априлското въстание, ръководител на БТРЦК, се осмелява да дръзне да организира бившите свои съратници и да им каже, че те могат да бъдат полезни за присъединяването на Източна Румелия към Княжество Българи. Негови сподвижници стават Иван Андонов в Пловдив, един от близките на Левски, Коста Паница, Иван Стоянович и други дейци, които допринасят да се организира и успее Съединението на двете Българии. Нещо повече, по този начин да предизвикат българските политици, да заставят българските държавни институции, въпреки риска от намеса на Османската империя, да подкрепят единодушно този исторически акт.