Организатори бяха Независимото дружество за защита правата на човека и „Подкрепа“, разказва правозащитникът Николай Колев

Като участник в майските събития през 1989 г. имам какво да разкажа. Многократно съм обяснявал, че Ахмед Доган няма никаква заслуга за протестите на българските граждани с насилствено променени имена.

Малко история

В края на януари 1989 г. с Тренчев отидохме в Пловдив, за да се срещнем с Петър Манолов. Тогава той беше секретар на НДЗПЧ с председател Илия Минев. Поговорихме и в един момент се обади Петър Бояджиев от Марсилия. Запознахме се по телефона и заговорихме за създаване на нови неправителствени организации. В един момент стана дума за профсъюз. Казах му, че имам такава идея от 1980 г. и тогава не успях да я осъществя. Решихме да го направим в най-близки дни. С Манолов се разбрахме да го учредим на 8 февруари. Той сам ще участва и ще доведе още няколко човека. Но на 8 февруари освен Петър и едно младо семейство не дойде никой и се наложи да повторим опита. Това стана на 11 февруари, когато се събрахме в Стара Згора в дома на родителите на Тренчев. Той си легна, а аз и баща му седнахме. Написах устав, протокол от учредителното събрание и сутринта майката на Тренчев ги пусна по пощата до съда с обратна разписка. След това 

тръгнах из България, за да правя структури

 През цялото време поддържах връзка с Петър Манолов. Между другото решихме да направим крило на НДЗПЧ от български граждани с турско етническо самосъзнание. Направихме среща в Хасково в дома на един от активистите. Поканен бе и Ибрям Рунтов. Присъства и Илия Минев. Той изрази несъгласие да се работи в тази посока и се наложи да действаме без него. Упълномощихме Ибрям да представлява Дружеството, както и да работи за профсъюза. 
На тогавашната власт никак не и хареса моята активност и една сутрин ме забраха от къщи. Закараха ме в Районния съд, където съдийката Теменужка Богданова ме осъди на година и половина принудително изселване в г. Бобовдол. Без право на защита и без право на обжалване. Заседанието трая точно три минути, след което заптиетата ме подкараха към Бобовдол по етапен ред.

 Пристигайки там, обявих безсрочна гладна стачка с искане да бъда съден с право на защита и на обжалване на следваща инстанция. Това стана на 17 март. След обявяването на гладната стачка ме подкрепиха с щафетна гладна стачка още няколко човека. В крайна сметка ме върнаха в Стара Загора на 20 април и обявиха присъдата за нищожна. Обаждаха ми се много хора, включително и  етнически турци. Решиха, че този начин на протест дава добри резултати и в началото на май няколко човека обявиха 

гладна стачка в Делиормана

 Исканията им бяха за възстановяването на истинските им  майчини имена. От своя страна написах едно писмо до ЦК на БКП, в което предлагах да се започне диалог за връщането на истинските имена. Това постави правителството и ръководството на БКП в изключително сложно положение, защото предлагах "Подкрепа" и НДЗПЧ да бъдат посредник и гарант при тези преговори. Псмото бе прочетено по радиостанциите и получи общоевропейска подкрепа. Междувременно хората в Делиормана се радикализираха и решиха да излязат на улицата. Посъветвах ги да не го правят засега, но процесът бързо излезе извън контрол. 

На 26 май ми се обади женски глас с акцент и поиска среща с мен. Предупредих майка ми, че всичко е възможно и тръгнах за срещата. На няколкостотин метра от дома ми ме заградиха с четири милиционерски коли, натикаха ме в една от тях и след кратък престой в ареста ме закараха с кола до ГСУ /Главно следствено управление на ул "Развигор" №1. След обяд докараха и Тренчв, Антон Запрянов и Ибрям Рунтов. След дни запряха и "реактивния поп" Христофор Събев и Тодор Гагалов. Така обезглавиха протеста и минаха към спешни действия.

Доган не се е  намесвал за нищо. Имаше други активисти, но те не бяха хора на Доган.