Независимото дружество се сдобива с конкуренция. На 3 ноември 1988 за първи път се събира Клубът за подкрепа на гласност и перестройка в София. Всички основатели са интелектуалци, една част са членове на комунистическата партия, другите – дисиденти като Желю Желев, Блага Димитрова и Радой Ралин, последните литератори и публицисти. Познават се от Съюза на писателите, Института по българска литература или от някои вестникарски редакции, които временно са се ползвали с известна либерална слава. В първата си декларация дисидентите подкрепят Юлския пленум на БКП и изпращат поздравителна телеграма до Михаил Горбачов. Клубът си поставя за задача да ускори политиката на Москва в България, да подкрепи в това отношение властимащата партия. Всякаква конфронтация с режима трябвало да бъде избягвана. Уговарят се някакви срещи, за да се дискутира за „шестте главни предизвиктелства на съвременното развитие”.

Какво е дисидентът? В енциклопедията пише: човек, чието мнение се отклонява от официалното мнение.

Когато през 1997 г. един американски институт подготвя книжка за Who is Who на източноевропейските промени и възлага на българския журналист и литературовед Михаил Неделчев да състави списък на най-видните български дисиденти, възниква бурен спор, излизат наяве трудно преодоляваните антагонизми между репресирани и дисиденти. Много привлекателно е приемането в тази Hall of Fame на съпротивата. Някои от репресираните, бивши затворници и лагеристи, не искат да имат нищо общо с дисидентството като умерена форма на съпротивата. Никога не сме били единомислещи, за да се отклоняваме, казваха те. Още отначало сме били смъртни врагове на този режим и още от началото сме се борили с него на живот и смърт. Ако Свободна България можа да се противопостави на тоталитаризма, то е само благодарение на нашите дела и жертви. В крайна сметка те посочват и това, че в България не е имало видни дисиденти в руския смисъл на думата. В същото време онези, които са започнали политическата си активност малко преди „промените”, се надпреварват да се включват един друг в различни топ-листи на 10-те, 15-те или 20-те. Вестникът с най-голям тираж Труд публикува имената на дисидентите, оценявани най-високо от Държавна сигурност, без да се цитира източник и без обяснение кой, кога и защо е съставил този хитпарад.

Дисидентите – например тези от фенклуба на Горбачов – се наричат „неформали”, това ще рече, че всъщност не са организирани и техните активности са останали, така да се каже, аморфни. Това, което изглежда като базоводемократична концепция, всъщност има съвсем обикновено обяснение – не искали да се провиняват чрез основаването на някаква организация.

Искали да действат напълно легално в рамките на властващата система. Били „допускани дисиденти”.

Една особено прецизна дефиниция на дисидентството би могла да бъде следната: дисидент е човек, получил тази своя благородническа титла от западните медии. Новините в предаванията на Свободна Европа, Би Би Си или Дойче веле за създаване на неформални организации и прокламации предизвиквали огромно въздействие, американското посолство връчвало декларации и вземало интервюта. Новоизгряващите звезди на съпротивата били незабавно извиквани от българската държавна власт, били задържани за няколко часа, били разпитвани учтиво и били освобождавани с ореола на национални герои на гласността. Така Клубът за подкрепа на гласност и перестройка се превръща в инкубатор на бъдещите политици и държавници.

Стефан Вълков: „Не можехме да се доверим на другите групи, нито на току-що създадения Клуб за гласност и перестройка, нито на Защитниците на околната среда в Русе. Познавахме основателите, почти без изключение бяха комунисти. Имахме пълно основание да се съмняваме в мотивите им.

Бяхме се уговорили да се срещнем на гарата в Ихтиман, Илия Минев ми беше описал един от останалите, Петър Манолов. Когато пристигнах, веднага го познах, а и той мене. Беше екстравагантно облечен, с вълнен пуловер с копчета, който му стигаше до колената. Тъкмо се бяхме поздравили, когато видяхме Илия Минев в една кола. Когато слезе от колата, двама мъже се спуснаха към него и започнаха да го блъскат. Дърпаха го към друга кола. Илия обаче е от старата, желязна школа и не позволява такива неща със себе си, започна да се съпротивява и да крещи с все сила. Аз пък не мога да гледам как малтретират човек и се намесих. Какво правите с човека, питам аз хората от ДС. Правя се естествено, че не познавам Минев. Единият поглежда нагоре и казва: охо, Вълков, и ти ли си тук, и тебе те чакахме.

Манолов, Минев и аз бяхме вкарани в една пристигнала специално за това кола на Държавна сигурност. Един след друг започнаха да идват и другите и веднага ги арестуваха. Всички коли пред гарата започнаха да се пълнят една след друга. Хората от ДС явно знаеха много добре кои бяха поканени; веднага след като и последният пристигна, тръгнахме в конвой за милиционерския участък. Бай Стефане, казаха ми, не можем да допуснем да си правите събранието. Бях така изненадан, че не вярвах на ушите си. Обръщаха се към мен с „бай Стефане”. Така се бяха променили времената. По-рано ти викаха гад или мръсник. Затвориха ни по четирима или петима в кабинетите. В нашата стая седеше ръководителят на операцията, сравнително млад мъж. Казвам му: дошли сме в Ихтиман да си проведем събранието. Като и без това сме се събрали тук, да вземем тука да го проведем, под носа ви. Нямаме какво да крием. Можете да станете член на нашата организация. Започна да се хили. И това ще стане, бай Стефане, каза той и продължи да се хили, само още не му е дошло времето. Сигурен съм, че днес той е активен демократ. Дори не ни разпитваха. Седяхме си и чакахме. След няколко часа ни качиха на различни влакове или ни закараха с колите по домовете. Останалите обаче бяха забравили да ми кажат, че по-късно е уговорена и друга среща в София, ако първата в Ихтиман не се състои.”