Христо Марков

Нямам адет да отговарям в спорове, охулвания, обвинения, идеологически разположени текстове или подобни наукоподобни претенции. Не ми е интересно, безсмислено е, освен забавната глума понякога. Но една публикация от последните дни ме намеси в грандиозна „лъжа”, наречена от авторката и‘(с претенции за писателстване) „дебела”. Така ефектът се засилва и я прави да изглежда в читающите я фенове непоклатим идеологически репер. Става дума за обилното творение на Силвия Томова „Историята на една лъжа за бунт, кръв и идеология”, публикувано в списание за „политическа култура” a-specto, бр. 34 от 5 март тази година(колко гръмко и „сериозно”). Фейс-приятели ми я изпратиха, та и аз като скрупульозен читател се запознах с творението на авторката, което предизвикало възхищение у левите каски и те си отдъхнали от „фактите” на идеологическата писателка.

Та днешното ми занимание ще е да отговоря на Томова и ще и помогна да светне като истината. Най-напред разбрах, че същата Силвия Томова е писателка, дори гостувала с духовния си гуру Стоян Денчев във връзка с неин роман(”Печатарят”) в пловдивския литературен клуб „Код червено”. Не отидох, просто помислих, че срещата е някаква идеологическа закачка, защото същия Денчев от Елхово е отдавна прононсиран агент на ДС, скъп приятел на Ахмед Доган, вицепрезидент на печалната „Мултигруп” и директор на Библиотекарския институт, приютил цял сонм от офицери на Държавна сигурност. Дори се осмелих да предположа, че „Печатарят” е реверанс към Библиотекарския институт. Реших, че е нещо за подсоляване на предизборната кампания. Но съм се лъгал. Била срещата за обемния роман на Силвия Томова и със закъснение взех да го чета. Потрудило се е момичето(цели 460 стр.), но за съжаление не и се е получило. Романът е с доста развлачена структура, липсата на действие създава усещане за статика, а клишетата са повече от допустимото. При това езикът е доста „дърварски” и с претенции за достоверна историческа канава. На места обаче има приятна венецианска романтика, има и добре разположен образ на куртизанка, но всичко стига дотук, просто няма разказ. Добре е Томова да прочете едно от последните есета на великия Цветан Тодоров(Мир на праха му!), в което той завършва: „И все пак голямата литература е наратив”. Ще и е от полза.

Дотук с прелюдията.  Статията на Томова започва с това, че тя чула за стачката на тютюноработниците в Пловдив през 1953 год. и решила да напише роман. Вече виждала в бурните сталински времена 

съдбата на „малкия човек”

 и неговата правда.(Ах, пак „малкия човек” и „положителния герой”, които строят цветущата градина България през 1953 год?!) Българската литература не е мръднала нито на милиметър от времената на Ст. Ц. Даскалов, Иван Мартинов и Крум Велков. И започнала писателката – хетера  своето проучване от тогавашните вестници, от изследователи и краеведи, от емпирични наблюдения. Между другото, в Пловдив има само двама историци, които имат право да се изказват – Шивачев и Кисьов, които уж случайно са прононсирани комунисти с мисленето на идеологически пазители на „светлата вяра”. Нещо като пловдивски Божидардимитровци. По-шикозно е „проучването” на Томова във вестниците от това време. И настава една краеведска вакханалия в стил  „печатарят”. Научаваме, че в  Пловдив по това време се вихрят „петгодишни планове”, „заводите Сталин”, „преизпълнение със 101 %”, „звеноводи и бригади”, Дядо Мраз, корейската война, докато се стига до „ужаса от смъртта на Сталин”. Защо и е на Томова да пише роман за стачката, след като от прегледа и на живота през 1953 год. става чудесен, дори пасторален текст за онова славно време. Авторката дори отбелязва, че в Чехия тече делото и са произнесени присъди срещу сектата „Свидетели на Йехова”. Вероятно оттук е дошло заблуждението и, че вестниците от това време биха с подробности и достоверно отразили и тютюневата стачка. През 1953 год.!? Ама имало и стачка във Франция(разбира се). Над всичко блести текстът на Иля Еренбург за „стахановски школи”?! Идилия, обилно полята с албански червен шербет…

И идва времето на моята скромна персона да бъде заклеймена по всички „изследователски” правила на Силвия Томова. Първата и лъжа е, че моята статия е публикувана в блога ми „две седмици преди да се издигне кандидатурата на Меглена Кунева за президент”, т.е. май 2011 год. Мислех, че това момиче е по-умно. С три кликвания в блога ми тя щеше да открие, че статията ми е публикувана на 22 май 2010 год. в 20.45 часа(22.05.2010 20:45 - ПЛОВДИВ, МАЙ 1953 - ПЪРВАТА СТАЧКА СРЕЩУ КОМУНИЗМА В ИЗТОЧНА ЕВРОПА), т.е. една година по-рано!

Рухва първият мит на Томова,

но и е трябвало да има идеологическо оправдание в защита на др. Кунева-Пръмова. Нещо повече – статията е написана през 2009 год. и съм я чел на няколко научни конференции в Пловдив същата година, включително и на една организирана от Съюза на комунистите в България в ПУ на тема „ляво и консерватизъм” в присъствието на проф. Огнян Сапарев и шефа на пловдивските комунисти Павел Иванов. На същата тази конференция присъстваше и един стар комунист, казваше се Сгуров, който много подробно описа своите спомени за онези събития. Не отрече нито една моя дума, уважаема Томова! Той, комунистът! Имам запис от тази среща нейде в къщи. През 2009 год., уважаема писателнице. На другата година (2010 год.) по случай годишнината от това събитие, на 22 май я публикувах в блога си. Тогава Меглена Кунева не е и сънувала, че ще се кандидатира за президент или ще създава партия.

На второ място, публикацията е в личния ми блог и не съм търсил съзнателно наукоподобност, това е пространство, което позволява и текстове без бележки под линия, без библиография и т.н. Съжалявам, че не го направих, това можеше да ви накара да се размислите. От доста години фондацията ми „Торос-Вит” събира документи, спомени, свидетелства за близкото ни минало, за престъпленията на комунизма. Направихме го с цел да изградим „Музей на злото” в подземията на сградата на общината в Пловдив, където са били до 1958 год. килиите на Държавна сигурност за града и областта, но кмета Иван Тотев вече шест години отказва да разговаря на тази тема. Нямате представа какъв огромен архив сме събрали. За съжаление, много от хората, свидетели на онези времена, прележали десетки години по затворите вече са покойници.  Аз вярвам на техните разкази, не на статиите от „Отечествен глас” и „Работническо дело”. Ето ви някои имена: Стефан Вълков от Асеновгрод, Стойчо Чучев, Георги Колев-Анархиста от Карлово, Борис Дамянов, отец Димитър Амбарев, отец Храбър(Тадей) Марков, Трифон Мирчев, Стамо Стамов, Димитър Баталов, Йордан Коцев, Петко Толев от Крумово, Вангел Горов от Яврово, братя Гошеви от Куклен,  Петко Чобанов, Манол Журналов, Ваклуш Толев, Стоян Стоянов, Атанас Арабаджиев, Димитър Сираков и още десетки. Те носеха спомена от стачката, от разправата, от репресиите и аз вярвам на тях.

Мила ми Силве, а защо като тръгна да си правиш „разследването” не ми се обади и не потърси и другата гледна точка – щях да ви предоставя всичко, което имам. С отец Храбър(Тадей) Марков и Стефан Вълков дори правихме схема на събитията от онези дни. Вместо това ти отвори социалистическата си паст да ме охулиш. Странно.  Само хора, които познаваха отец Храбър (Тадей) Марков може да потвърдят за какъв чист и светъл човек иде реч.

И сега нещо лично. Не го споделих в статията си, защото прецених,   че не е коректно, пък и не исках да остава читателяj с впечатление за някакво самоизтъкване. Вероятно авторката е забелязала, че един от ръководителите на стачката е бил Кирил Джавезов, застрелян в гръб до гарата, погребан в затворен ковчег. Аз, драга Томова, съм по майка Джавезов. Дядо ми е Манол Стоянов Джавезов и ако си поразровила в блога щеше да се запознаеш подробно с биографията му, включително и за това, което са писали за него колегите от ДС още през  1944 год. Голямата фамилия тръгва от с. Живково, Ихтиманско като издънка от фамилията на Гене Теллийски от Церово – един от водачите на Априлското въстание. За него пише обилно Захари Стоянов в „Записките…”, но вие  и идеологическите ви другари не четете такива книги. Та същия Кирил Джавезов е племенник на дядо ми, родственик му е бате Стоян Джавезов, който дълги години бе шеф на комитета „Васил Левски”, лека му пръст. Бащата на Кирил си отиде на 101 год. през 2009 год. От тях знам историята с убийството му, затворения ковчег, неразрешението да бъде извършена есхумация и т.н. Или искате да ми кажете, че майката, бащата и сина не знаят как е умрял сина и баща им, как е погребан и до къде е истината и лъжата. Гнусно! И още нещо. Фамилията Джавезови е разделена на две – едната поема към София, другата част към Пловдив. Тази, която се установява в Пловдив леко променя фамилията и се изписват като Джевизови. От нея е известния футболист на ЦСКА Спас Джевизов и популярен допреди няколко години адвокат. Историята на Кирил Джавезов е разказвана от всички тези хора, някои пазят или пазеха много релефни спомени. Гадна е методологията на „разследването” ви, др. Томова, много гадна – само от „Раб.  Дело” и Искра Баева. Как не се сетихте да се обърнете например към Алфред Фосколо (дългогодишен политически затворник, гражданин на Франция), чиято дъщеря Мона написа чудесна книга за вашия вожд и учител Георги Димитров и времето на  ранния комунизъм?! А има и комисия по досиетата, където в множество материали е отбелязан този 

майски протест в Пловдив

На следващо място аз вярвам на съдебните актове и протоколи, издадени от властите и тогавашните съдилища. На огромен брой от стачкуващите са спретнати дела и са разпратени по концлагерите или са изселени. Ако бяхте разровили в блога по-внимателно щяхте да откриете и делата например за двете Асеновградски конспирации(най-големите горянски чети), делата на отец Храбър Марков, Стойчо Мошанов и Методи Янчулев, на Станьо Вълев и Усин Мутов. Е, вярно е, че за тютюневата стачка в Пловдив няма уводна статия в „Отечествен вестник” или „Работническо дело”, но можело ли е да има през 1953 год.?!

Според Томова информацията за стачката се основава само на данните упоменати в книгата „Лица на времето”(1997), която представлявала сборник със статии. Там Искра Баева коректно се позовавала на информацията от Британската легация, която е дал Вилхелм Шпетер – кореспондент на два швейцарски вестника в Тел Авив. Британската легация информира, че при стачката „са убити трима души, а други 50 са арестувани”. Това не го отричат нито Искра Баева, нито Силвия Томова. За тях са убити САМО трима, но нямало заповед от Иван Пръмов, нямало бунтове и сблъсъци – просто седнали стачниците и се разбрали с „добрия” Антон Югов!? Тези тримата сигурно са убити от „слънчев удар”, както е написано в половината от смъртните актове от зловещата касапница в концлагера Ловеч. В смъртните актове на Сашо Сладура, Иван Карадочев и Любен Боянов също пише „слънчев удар” или в краен случай „сърдечна слабост”. Вероятно  в трима убити пловдивчани се е вселило желанието да посетят райските селения?

Нататък Томова забърква един абсурден булумач от Иван Костов(не съм го виждал от 15 год.), Румен Христов(него пък не съм окосъзрял от 20 год.), „червени кукувици” и заключава мъдро, че написаното от мен било „изчислено и добре прицелено”. Но се изплюва камъчето, че скромният ми текст бил публикуван в издание на фондацията „Конрад Аденауер”(Това е наистина страшно!?). Истината е, че на научната конференция в Нов български университет бях поканен от бившия вице-президент Тодор Кавалджиев, с който сме обсъждали по времето на Великото народно събрание случая с тютюневата стачка. Прочетох си текста и толкова. И досега нямам представа къде е публикуван, нито някой е искал съгласието ми. За сборника пък на Стоян Райчевски(Шалтера) и Фанна Коларова за първи път научих от статията на Томова, най-малкото защото не уважавам нито един от двамата, защото не понасям хора, които 

печелят от антикомунизма 

и никога не бих дал съгласието си те да ползват мои текстове. Наистина е просто ужасно и съм отвратен и благодаря на съвестната авторка.
Но да продължим с „проучването” на крупната писателка Силвия Томова. За да се светне отишла „на място” и там „нямало живи свидетели на онези времена”. Страховита методология. Ами да ме беше потърсила – поне щях да я заведа на мястото на протеста, а там сега има един охранител, който при скорошното ми посещение в складовете ми разказа доста подробности от ония времена. Обикновеният „малък човек” се оказа, че знае, но Томова не попада на такива. Била в квартал „Кючук Париж” и разпитвала. От там бил Антон Югов, а той всичко ще да е знаел, защото „също бил тютюноработник”?!  Потресаваща „методология”. Най-напред този квартал е на поне 3 км. от мястото на събитията и второ съвсем не от там са били болшинството от тютюноработниците през 1953 год. По това време тъй като работата е била сезонна, тежка и твърде слабо платена масово са довеждани работници от съседните села, доста интернирани и не се е искало бележка от местния комитет на ОФ за „благонадеждност” – това съм го описал подробно в статията си, но Томова се разходила до „Кючук Париж” и си направила „проучване” сред „живия живот”. И още задълбочени проучвания си направила „писателката”. Отишла в Държавна агенция „Архиви” и се срещнала с председателя и Мишо Груев, но там нямало данни за убитите по време на протеста. Де да знае, че  в Пловдив също има филиал на ДАА и там съм предал един микробус с документи. Можеше да погледне и там. Отделен е въпросcj, че когато започнах да пиша статията си се разрових във всички достъпни издания от това време. Аз също не намерих сведения  там – просто по това време вестниците не са били от най-свободните и демократични, нали?  С много усилия се добрах до част от стенографираните предавания на нелегалното радио „Горянин”, излъчвало от околностите на Атина. Двама от неговите редактори Димитър Бахаров и Златка Влайчева също са сред участниците в стачката и разказват за нея, за тежката делегация от ЦК на БКП,

 за разстрелите, арестите и душегубките

 А, сетих се още нещо. Като правех проучването си отидох и изрових архива на гробищата в Пловдив. И се оказа, че за погребенията на 5.6 и 7 май 1953 год. документите са прибрани по разпореждане на Окръжния комитет на БКП. Защо ли? Но по селата се оказа, че има няколко имена, които съвпадат с датите, без да е отбелязано „причина за смъртта”. Идеята да пообиколя гробищата ми я даде Георги Колев – Анархиста от Карлово, един от водачите на стачката, който почина само преди две години. Мисля, че бай Георги завеща архива си на Федерацията на анархистите в България, така че Томова може и там да си направи проучването или при бай Георги Константинов. Например анархиста Станьо Вътев е погребан в планинското село Добралък на 7 май 1953 год., въпреки че е живял в Пловдив.

Замислих се 

защо се прави това внушение сега

Че е предизборно време го разбирам, че трябва да се свали булото на вината от Меглена Кунева, защото е кандидат за еврокомисар също го разбирам. Прочетох пак творението на Силвия Томова и открих, че 2/3 от него е посветено на преразказ на пресата от онова време с всичките му звеноводи, петилетки, тъга за Сталин, заклеймяване на световния империализъм, стахановци, преизпълнение на петгодишния план, войната в Корея и т.н. Просто трябва да се създаде усещането у читателя за красивия трудов живот на родината ни от началото на 1953 год. и добрия Антон Югов, който е обичал стачниците и такива неща като убийства  и лагери тогава не е имало. Просто не е имало. Нищо, че скоро след стачката ще последва прочутата Великденска нощ, когато скъпата родна милиция прибира по лагерите стотици свещеници, предизвиква делата срещу католическата църква и пълни лагерите и затворите. Всичко това трябва да се заличи, да се унищожи дори опитът за памет у поколенията, за съвест у наследниците им въобще не говоря. Ако е възможно от „светлия комунизъм” трябва да остане само спомена за безоблачното битуване, както казваше един познат „носталгията се продава най-лесно само с добрите случки”. Приятелят, който ми изпрати творението на Томова е добавил и част от коментарите към него. От тях разбрах, че от най-ожесточените хвалителки на социалистическата писателка са кандидат-депутатcj Александър Симов, а на пловдивска територия това са Пенка Калинкова и Ана Дякова – разбира се,  неспирни тълмачи на социализма. Вече няколко години се опитвам да пробутам пиесата си, посветена на Пенка, озаглавена „Пена от сем. Калинкови” – реплика на първия бг-сериал „Семейство Калинкови”, но в един момент се сепнах, защото знам, че в следклимактерния период у жените настъпват необратими девиации в поведението и възприятието на света. Та и при тези двете така. Освен това са си селски момичета, за които събитията в Пловдив преди близо 70 години са далечни и невнятни.

И все пак всичко написано от Силвия Томова ми е с натрапчив мирис на ДС, на техния перфиден стил на омаскаряване и замитане на стореното, независимо колко години са минали от едно или друго събитие. На какво се дължи това преклонение, аз не знам и не искам да знам, но горчивият вкус на поредното оневиняване на ченгетата, остава, за съжаление. То е като 

разликата между лудия и неврастеника

За лудия няма никакво значение дали 2 + 2 е 5, 7 или 22, докато неврастеника знае прекрасно, че 2 + 2 е равно на 4, но това го тормози, не му дава мира, докарва го до  полуда и го кара да прави все повече глупости. Поведението на „крупната” писателка Силвия Томова ми напомня втория случай.

Ама аз съм и щастлив. Моята „дебела лъжа” вярвам, че засега е разубедила Силвия Томова да пише роман за „малкия човек и неговата правда”. Защото можеше да стане като „Печатарят” и усилието щеше да излети в познатото „сиво поточе”. Значи – направил съм едно голямо добро за българската литература с „лъжата”. Дори накрая ще си позволя да подаря на Силвия Томова един сюжет за малкия човек, положителния герой и облагородяващата правда в тихия и спокоен социалистически рай. И така „Красиво, добро, тихо и спокойно момиче от „народните низини” се удря в живота рано, работи от сутрин до вечер в тютюневата фабрика и учи за даскалица вечер. Включва се в синдикален протест във фабриката, защото не стигат парите за сносен живот, но пристигат другарите Югов и Пръмов и сядат да си побъбрят със стачкуващите мирно и кротко. След този разговор у нашата героиня настъпва душевен прелом (от вълнение са си отишли трима колеги) и тя се отдава на облагородяващ труд. Вечер чете Плеханов и Островски. Животът и поднася все неприятни изненади, но един ден пристига Принца с „Мерцедес” и я отвежда в литературните среди, защото е забелязал устремния и талант. Любовта у нея отключва нестихващ порив за писано слово. Двойката обикаля китната ни родина и Принца представя книгите на неговата Дулсинея. Сърцето на социалистическата ни родина тупти с ритъма на тютюноработничката и нейния Принц – заработват като печатарска машина…”

Представяте ли си колко сълзи и сополи ще проточат Пенка Калинкова и Ана Дякова върху този шедьовър!? А и аз тръпна в очакване на новия роман на Силвия Томова.