На 30 май от 18,30 часа в Регионалния исторически музей (Музей за историята на София) ще се състои една невероятна премиера на уникалната книга-албум „Петър Папакочев – паметта на светлината”. В нея са събрани 300 артистични черно-бели портрети на знакови представители на българската наука, култура и общество. Заснети са от известния столичен фотограф-художник през периода 1947 – 2007 година. Благодарение на творци като Петър Папакочев днес е запазен жив духът на следвоенна София. Автор на албума е неговият син – журналистът и фотограф Георги Папакочев.

За читателите на Faktor.bg Георги Папакочев предостави три лични спомена за фамилията, обединени в

СЛУЧКИ ОТ ФОТОГРАФСКАТА ЛЕНТА

Георги Папакочев

Признавам, досега почти не съм използвал в работата си първо лице единствено число – журналистическата професия обикновено  има алергия към личните местоимения, особено когато се практикува на живо в ефир. Днес, изглежда, е дошъл момента да наруша това правило. Не за друго, а защото прецених, че е време да погледна назад към спомените си, съхранявани през годините с може би измамното усещане, че някои от тях са просто забележителни и дори повече, те   биха могли да заинтригуват някой друг извън кръга на моите близки и оределите  ми приятели. 

Всъщност спомените на всеки от нас са уникални.
Животът е един и пътешествието ни през него е низ от неповторими срещи, преживявания, радости и разочарования, победи и загуби, любови и омрази. За мен поне, миналото все по-често започна да добива формата на някакъв дълъг, в по-голямата си част черно-бял фотографски филм, върху който хронологично са се запечатвали стотиците хиляди образи и събития, преминали пред обектива на фотокамерата  на моя баща, а след това и на моята. Тези образи са част от визуалния летопис на личното ми битие и удивителното е, че понякога те стават част от някаква фантастична  „машина на времето“, която ме връща към случки и събития, които иначе биха кротували скрити някъде из гънките на паметта. С надежда за вашето читателско снизхождение, предлагам няколко от тези минали преживявания.

ХОРОТО

Апартаментът, който баща ми Петър Папакочев е наел след Втората световна война беше съпритежателски дом с номер 162 на една от най-дългите софийски улици, „Цар Борис I“. През  първите следвоенни години това жилище е било истинска „Дядова ръкавичкаа“. В него освен фотоателието и многолюдната фамилия на моя баща, жилищната следвоенна криза беше приютила и други наематели, по т.нар. „комунален принцип“.  На снимки от семейния албум се вижда стаята на моите баба и дядо, разделена със стъклен портал от съседното помещение, където райсъветът беше настанил шумно семейство от провинцията с две малки деца. Напълно условната преграда между двете съседски стаи беше прикрита от тежък мъхест ковьор с изображения на конски глави, който въобще не можеше да изолира дори най-интимните звуци на съседите. Може би затова в стаята на моите баба и дядо се говореше шепнешком, понякога дори със знаци, а те двамата общуваха помежду си обикновено за неразбираеми за нас, техните внуци, езици.

Дядо ми Георги и баба Сийка бяха достолепни хора. Неговият род произхожда от несъществуващото вече градче Гопеш, а нейният – от отстоящият само на 60-тина  километра по на юг, град Битоля. Ето ги на пожълтялата тонирана снимка с неизвестен автор  – млади, издокарани като за кадро, позират някъде в самото начало на миналия век с патриархално строги изражения върху този традиционен  „Cabinet Portrait“. Тя е с бяла везана рокля и пристегнати от задължителната забрадка коси. Той е с тъмен двуреден редингот, бял нагръдник и колосана якичка с обърнати краища, обхваната от елегантна вратовръзка. Лъснатите до блясък обувки естествено са покрити с неизменните филцови гамаши. Старателно завъртяната лимба на челото и мустаците са безупречно пригладени /помня, как преди лягане дядо  ми Георги, с нощна риза и шапчица,  окачваше на ушите си специалната мрежичка, която фиксираше вирнатия си нагоре мустак за през нощта/. По-късно тези мустаци се превърнаха в логичен отличителен атрибут за мъжката част на неговата фамилия. 

Както вече споменах, когато баба и дядо искаха  да си кажат нещо дискретно, те тутакси преминаваха на влашки или на гръцки -  езици  които  двамата ползваха свободно. С децата и внуците си, естествено общуваха на български, но с онова  очарователно наречие, което днес  може да се чуе единствено сред много възрастните жители на Пиринска Македония. Помня как двамата понякога играеха табланет върху малка кръгла масичка, в паметта ми все още са и пасианси, които  баба Сийка  обичаше да „хвърля“ с изтритите си карти за игра през кратките свободни от къщни грижи моменти. Неотдавна моята най-възрастна братовчедка София припомни  нещо удивително за нашите общи  баба и дядо – когато  оставали сами в стаята си и съседите били навън, те ставали и започвали да играят хоро. Само двамата, хванати за ръце, и припявайки тихичко македонските песни от родния край.

Анастасия /това е кръщелното име на моята баба Сийка/ беше стожерът на фамилията Папакочеви. Дребничка и изключително държелива жена, тя беше ядрото, около което гравитираше патриархалния, все още, свят на нейния син, на трите й омъжени дъщери и осемте й внука. Нейният баща / мой прадядо/, битолският свещеник поп Евтим, бил прогонен като „бугараш“ от сърбите в България, където служил до края на дните си в църквата на някогашното село Новоселци, сега град „Елин Пелин“. Там, някъде в църковния двор, се говори, че почивали неговите останки. Баба ми Сийка също беше дълбоко религиозен човек, но тя предпочиташе да общува с Бога по свой начин. След идването на власт на комунистите през 1945 година, тя решава, че не трябва да „стъпва повече в църква. Нейният „домашен параклис“ се намираше в един от ъглите на кухнята на жилището ни на ул.  Борис първи“ и представляваше семпла дървена икона на Света Богородица с Младенеца, под която имаше малко стъклено кандилце. На християнски празник, за здраве или за помен, пламъчето осветяваше лика на Божията майка и тогава в къщи всички разбирахме, че денят е различен. Тогава баба ми се прекръстваше кротко, заставаше пред  иконата и устните й започваха безмълвно да се движат. 

Много по-късно, когато баба ми вече беше напуснала този свят разбрах, че след войната тя е усетила лицемерието на църквата и все нейната зависимост от тайните служби на властта. И за да не излага децата, внуците и и близките на излишна опасност, баба Сийка се беше отказала да общува с Бог в храма. Тя просто беше избрала да бъде с Него сама и в къщи. 

Както се оказа,  моята баба е била много права!  Още от първите дни през 1957 година, когато баща ми премести семейството си  в самостоятелното вече жилище на улица „Бачо Киро“ 2, комшиите от столичния „Център на властта“, както е наричан и днес, започнаха да следят с особено внимание  семейството на Петър Папакочев, този „частник, фотограф-художник“. Дали по нареждане на тайните служби, или само от вродено селско комунистическо завистничество, тези съседи постоянно слухтяха къде ходят моите родители, с кого се срещат, какво говорят, по колко и какво пазаруват, как се обличат. Въобще трупаха и със сигурност са донасяли на службите всички безумни „подробности“, които през мрачните тоталитарни години можеха да докарат на непредпазливия човек тежки неприятности. И може би  затова моята прекрасна  баба Сийка, която до края на живота си не смени траурните си дрехи и черната вдовишка забрадка, се стараеше незабележимо да напазарува нещо от съседните магазини, или просто да са слее  с множеството на Женския пазар, кръстен тогава странно защо на името на „Георги Кирков“. Дотам тя ситнеше пеша -  хем да нагледа най-голямата си дъщеря и двамата си внуци, които тогава живееха на ул. „Цар Симеон“, хем да спазари от селяните нещо по-евтиничко за храна. 
Убеден съм, обаче, че баба ми Сийка винаги е усещала върху гърба си очите на вездесъщата власт, която през тези години изначално мразеше градските хора като нея и неслучайно ги дамгосваше като „буржоазни издънки“.  И въпреки всичко, досадните активистки на ОФ, които постоянно викаха баба ми на сбирки в местния клуб и я  подпитваха на улицата за щяло и нещяло, никога не се обръщаха към нея не с официално приетото тогава „другарко“, а със злобничкото „госпожа“. Изглежда инстинктивно са усещали разликата между достойния градски човек и своите „другари“  от село, наводнили София през тези трудни години. 

На  ъгъла на бул. „Дондуков“ и ул.„Бачо Киро“ и днес се е надвесила прочулата се около 50-те години т.нар. „Червена кооперация“– грозна  масивна жилищна сграда, построена  в стил  „Сталински барок“  с ярка червена облицовка. Там Партията настаняваше семействата на особено приближени до властта функционери и най-вече  -  висши военни. Тези, офицерите, обикновено пристигаха в центъра на столицата като капитани и майори, но бързо  пагоните им натежаваха от нашивки и пиринчени звезди, а върху издутите „поатрини“ на парадните им  мундири се трупаха все повече лентички, ордени и медали. Повечето от тези млади военнослужещи принадлежаха към привилегированата класа  на „активните борци“ на техните родителите от село, или на техни сватове, съпруги и кой ли още не! Скупчени в огромния червен блок в самия столичен център, те избягваха да пробутват дебелашките си „другарски“ закачки и обиди помежду си, но спрямо своите съседи вършеха всичко това със злорадо комунистическо наслаждение.  И обект на тези нападки ставаха  най-вече онези, за които примитивните им „класови инстинкти“ подсказваха, че нямат нищо общо с тяхната работническо-селска власт. 

Бил съм на десетина години, когато в деня на някакви избори чух в просъница сутринта как пред въпросната „Червена кооперация“ военен духов оркестър думна „Дунавското хоро“. Според партийните директиви тогава, гласуването задължително трябваше да прерасне в „спонтанен всенароден празник и веселие“, поради което още от зори махленските партийни функционерки и ОФ-активистки, натруфени в бутафорни народни носии, започваха да друсат хора и ръченици пред избирателните пунктове. Часове след началото на изборния ден, обаче,  когато вероятно веселието естествено е залиняло и хорото е започнало да се „разтуря“, на входната врата у нас се разнесе тревожен звън. Баща ми бързо отвори и една от махленските активистки / и днес я помня добре, завалийката, имаше изразителни женски мустаци, тлъсти  брадавици по лицето и дебели кръгли очила!/ заповяда безапелационно: „Жените от семейството бързо да слизат долу на хорото!“. За късмет през този ден майка ми не беше  къщи и единствената „потърпевша“ в момента се оказа моята  прословута баба Сийка. „Отечественофронтовката“ почти зорлем я затътри по надолу по стълбите и от прозореца  видях как насила я „захвана“ за хорото. Дори аз, хлапакът тогава, забелязах пълния потрес върху лицето на моята баба. Тя, обаче бързичко се овладя, надяна върху лицето си непроницаемата маска, вдигна гордо глава и… пристъпи в такта на музиката. На своите 75 години тя се опита да спази темпото, но … За късмет след няколко такта хорото свърши. И тогава видях нещо удивително -  баба ми, с тъмната си македонска шамия на глава, се изправи пред музикантите и с леко кимване им благодари за свирнята! Беше единствената, която стори това, естествено.  Вероятно и дядо ми Георги, ако беше жив, щеше да постъпи по същия начин. След което баба Сийка бавно и с достойнство се прибра у дома. За да поиграе в спомените си със своя покоен дядо своето истинско семейно хоро. 

Баба Сийка напусна този свят внезапно и не успя да ми подари още малко време, за да я опозная още по-добре. Въпреки това детските ми спомени за нея и днес са ярки и релефни.

ДЮКЯНЧЕТАТА НА УЛ. „БАЧО КИРО“ 2

Новото фотостудио на татко в собственото вече негово жилище, се намираше в стилната архитектурно сграда към някогашна печатница на  Тодор Плочев на ул. “Бачо Киро“ 2. Без съмнение, самият център на София беше престижно място за живеене - все пак да си на стотина-двеста  метра  от гранитният триъгълник на властта означаваше нещо повече от удобство. За роящата неудържимо през тези години комунистическа номенклатура животът в този район   беше  признание за благонадеждност и осъществена и  немислима мечта доскоро за  докараните в София  от села, паланки и градчета, довереници на комунистическия режим.  Към средата на 60-те те вече се виждаха в огледалата си като граждани, но това въобще не беше така. И този факт, за съжаление личеше издайнически сутрин, когато от балконите на апартаментите им в центъра сутрин се разнасяше бодро кукуригане на отглеждан за празниците петел или кудкудякането на кокошка, докато пред техните жилищни блокове можеха да се видят роднини на новопокръстените граждани, все още с шаячните си потури и опинци на краката, които насядали върху  набързо скованите дъсчени пейки до входовете, стреснато зяпаха завиващите от бул. „Дондуков“ към ул. „Бачо Киро“  трамваи. Вярно, по-късно петлите, цървулите и дъсчените пейчици изчезнаха и  тяхно място се появиха черните „волги“ с еленчето отпред, и първите „москвичи“ с каросерия от танкова стомана.

Естествено, всички тези хора гледаха на отрепките от буржоазния „частен сектор“ в Софийския център  с обяснимото класово презрение. Освен фотоателието на моя баща, което след войната винаги е било част от семейното му жилище, по нашата улица „Бачо Киро“ можеха да се видят магазинчетата и на други „частници“. Непосредствено до входа на „Плочевата печатница“ се мъдреше малкото кожухарско дюкянче на бай Киро. Страстен рибар /и до днес пазя негова снимка как клечи с чепарето на Созополския кей/ и неудържим гастроном, той шиеше от кожени изрезки подплати за зимни палта, продаваше кожени калпаци, поставяше / съветската мода тогава/ пухести ревери върху дамските палта и астраганени яки на мъжките балтони. Срещу неговото магазинче, в една оцеляла като по чудо от бомбардировките къща, се намираше музикалната работилница на лютиера Франц Христодоров, увековечен от Виктор Пасков в неговата „Балада за Георг Хених“. По-късно синовете на Франц – Никола и Христо, преместиха ателието малко по-надолу на същата улица, непосредствено до махленския бръснар бай Борис Кюрпанов. В тази тясна бръснарничка, само с един въртящ се стол за подстригване и три за чакащите клиенти, кварталният Фигаро воюваше с тежката конкуренция на нароилите се по бул. “Дондуков“ държавни „бръснаро-фризьорски салони“, от които по цял ден се носеше жуженето на машинките и странна миризма на спарена къна от дамското отделение. В тези „хигиенни комбинати“ гражданството получаваше  номерца за повикване, а касиерка събираше парите за услугата зад специално гише, над което  се мъдреха назидателно- информационни табелки с надписи: „Забранено е даването на бакшиш“, „Не говорете с бръснаря и фризьорката“, както и и  „Миене с шампунь – 5 лв“. Да, за бай Борис конкуренцията наистина беше свирепа, но пък при него беше несравнимо по-уютно, особено до бумтящата пернишка печка, която бръснарят сам разпалваше в студените дни. А в неговото дюкянче вървяха и лаф-мухабета за  футбол, кино,  и безобидните шеги за приятели и клиенти. Там, обаче, никога не се разказваха/ поне на глас/  вицове - известно защо. 

Веднъж бай Борис звънна по телефона на баща ми да го помоли за услуга – искал да купи някаква американска електрическа машинка за подстригване, та аз, който вече бях понаучил малко английския, да му напиша писмото до американската фирма. След цяла година чакане и митнически разправи, най-сетне електрическото чудо за подстригване „запя“ само в артритните пръсти на бай Борис! А със със същите тези пръсти той цял живот беше „мачкал“ пружинените рамене на своята стара ръчна подстригвачка  „Солинген“ за да оправя прическите на своите клиенти. И в знак на признателност към старата си машинка, която го беше хранила цял живот, бай Борис помоли баща ми да го снима с нея в ръка. Така, просто за спомен…

 Всъщност „частниците“, както партийците обичаха да наричат тези  работливи занаятчии, не само бяха презирани, но и тормозени перфидно от властта. Омразата към тях идваше от упоритата им неохота да се колективизират в държавния сектор, с неговите ТПК и подобни занаятчийски „колхози“.  Като правило тези истински майстори-професионалисти бяха дефицитни кадри, поради което в държавния сектор обикновено цареше напрегнат и съвършено безсмислен труд. От друга страна частните дюкянчета напомняха на властите за всичко онова, което пришълците от селата и малките градове в София вече бяха априорно обучени да мразят – частната собственост, възможността да се печели от собствения труд, уменията, таланта. А и от тези частници просто нямаше какво да се краде, както от държавната собственост! Съществуването на тези дюкянчета  беше  видимо доказателство, че способният, предприемчивият  и работлив гражданин, макар и частник, е в състояние да издържа себе си и  семейството си сам, докато масовият социалистически труженик  едва свързваше двата края дори когато съпругата му също беше принудена да работи. Просто частниците бяха представители на една класа, която т.нар. работническо-селска власт ненавиждаше силно. А тези частници, освен всичко останало, произхождаха от занаятчийски фамилии, предавали майсторлъка от баща на син през цели поколения. Репресиите към тези занаятчии бяха особено злостни и заради подозренията, че в повсеместната социалистическа немотия тези „буржоазни паразити“ печелят едва ли не милиони с поставянето на каишки за часовници, ловенето бримки на дефицитните през следвоенните години дамски копринени чорапи, или с обличането на копчета в различни цветове. Данъчните агенти  ги съсипваха с  измислени налози, комунистическата власт им забраняваше да разширяват своята дейност, наемат чираци, които те „експлоатирали“.  Снабдяването със суровини и материали беше постоянно и скъпо изпитание за дребната манифактура, а в личните характеристики на нейните  деца неизменно фигурираше клеймото: „син/дъщеря на частник“. 

И днес съм запазил аптекарската везна, с която майка ми, магистър-фармацевт по професия,  измерваше у дома до милиграма  съставките за фотографските проявители на Петър Папакочев, които бяха смесвани по негова собствена рецепта. Няма да се разделя и с дървения пулт, върху който татко, а по-късно и аз, ретуширахме заснетите негативи. Така беше с частниците – социализмът разрешаване единствените им помощници да бъдат членовете на тяхното семейство.  И никой друг.

АРТИСТИТЕ

Петър Папакочев изпитваше необяснима слабост към хората на изкуството и прекрасното беше, че  чувствата на тези хора  към него също бяха взаимни. За тях посещението при него беше гаранция, че ще те бъдат увековечени с професионално изработен портрет, но по-важното беше друго – на този портрет те непременно щяха да бъдат красиви и запомнящи се. За баща ми контактите с тези хора бяха повече от удоволствие. Просто те му даваха  възможност да ги наблюдава в ателието си отблизо – не на сцената или на киноекрана, а  през обектива на своята фотокамера -  и да „извайва“ по собствения си фотографски начин, техните лица. И за да ги „отпусне“ пред обектива си  той често отделяше часове за разговори с тях преди „мигновения“ фотографски сеанс. А хората на изкуството  се отблагодаряваха по своему към Папакочев. Билети за премиера на първия ред, гратиси за голямо гала-представление, благодарствени писма, лични посвещения и автографи върху снимките!  И пощенски картички  от забранения за простосмъртния българин Западен свят през 50-те и 60-те години. С комплименти  и благодарност за това, че снимките на Папакочев  са  им помогнали да получат ангажимент в  Миланската „Ла  Скала“ или Парижката опера, в престижен Европейски симфоничен оркестър, в модерно западно вариете или под  шапитото на световно известен цирк.

Както повечето българи през тези следвоенни години, артистите, особено в началото на своята кариера, попадаха в категорията, която татко с усмивка характеризираше като „Богата фирма, бедно положение“. Когато някой от тях все пак го „завличаше“ без да плати снимките си, баща ми не се сърдеше много.  За него по-важното беше, че артистът напредва в своята кариера, че светът може и да го забележи благодарение на великолепните снимки, направени в София.

Неотдавна, ровейки се в архивната кореспонденция на Петър Папакочев, попаднах на няколко писма, които ми разказаха и една неизвестна дори и днес история, свързана с пътуващите в чужбина български артисти. 
Тя, естествено започва след края на войната, след обмяната на парите, национализацията и масовото изселване на по-заможните столичани  в провинцията. Тогава комунистическият режим  беше решил  не само да „национализира“ техните имоти и пари, но и всячески да  ликвидира тези хора -  радикално чрез присъдите на  Народния съд и индиректно,  като ги докара до просешка тояга и ги довърши с глад и мизерия. Става въпрос  за т.нар. „фабриканти“, собствениците на „едра градска собственост“, близки на „регресирани от Народната власт“ или роднини на  „невъзвращенци“, успели в последния момент да избягат в чужбина от комунистическия терор.  Тъкмо такава  комбинация от капиталистически и буржоазни „грехове“ се беше стоварила върху  главата на заможната преди 1944 година фамилия на първи братовчед на моя баща. Две поколения нейни членове бяха изселени от София и  въдворени в Долни Богров със забрана да стъпват в социалистическата българска столица, а на 90-годишните чичо и леля на татко великодушно беше позволено да доизживеят дните си в най-малката стаичка  на тяхната пищна вила в полите на Витоша. В другите помещения на вилата  бяха настанени семейства с деца от „прогресивен произход“,  а през лятото в огромния, национализиран вече двор, социалистически гувернантки тичаха с филии покрити с  деликатеси след изпратените  във вилата да летуват деца на генерали и висши партийци. 

Защо разказвам всичко това? Защото макар и хлапак тогава виждах  как в началото на 60-те години, двамата самотни столетници във вилата бяха станали съвсем немощни, децата им в Долни Богров боледуваха и всички те имаха остра  нужда от лекарства. За „бившите“, обаче, вносни медикаменти не се намираха, а и те вече не са имали пари да ги купят на черно. Най-циничното този случай беше, че бедстващите роднини на баща ми имаха дъщеря, която живееше в Париж и беше омъжена за български музикант, тогава концертмайстор на световно известен филхармоничен оркестър. И двамата бяха готови да помагат с пари и всичко необходимо, за да не живеят близките им в мизерия,  обаче... В комунистическа България реалностите бяха груби.

Естествено в хуманитарната роднинска акция се включва и баща ми. Той започва да моли приятели-артисти, на които е било разрешавано през тези години да пътуват до Франция, да пренесат пакетче с лекарства, все едно, че са за тях. Срещу  съответна солидна парична „компенсация“, получавана  на ръка от  френските изпращачи, а от татко – серия безплатни снимки! И схемата все пак успява да заработи. Оперни артисти, балетисти, музиканти от филхармонията, дори циркови артисти от време на време приеха да пренесат в София  животоспасяващите лекарства и после „под сурдинка“ разказваха на  баща ми прекрасните си  впечатления от щедростта и вниманието на неговата заможна роднина в Париж. А в няколкото лични  писма до татко, / без пощенски марки, защото са били също донесени  на ръка/, въпросната братовчедка благодари искрено за неговата помощ и внимание към родителите й, кани го настоятелно да й гостува в Париж, но...Какъв ти Париж, какви „пет лева“ през 50-те и 60-те години, времена   на репресии, терор и тоталитарна изолация в България ?

По-късно някои от „аркадашите“ на баща ми успяха ловко да превърнат контрабандата с дефицитни лекарства в доходен  бизнес. При  турнетата навън те  купуваха липсващи лекарства и ги продаваха в България на баснословни цени. След това, както по-възрастните помнят, контрабандния бизнес се разшири с доставки на италиански обувки, шарени блузи, чорапогащи, дънки, шушкавци и какво ли още не! Просто все повече българи  искаха да носят на себе си нещо по-различно от грубоватите и грозни артикули от НарМаг, Хоремаг и ЦУМ. Но това вече е една друга история, с която фотограф-художника Петър Папакочев няма нищо общо.

Снимки в галерия:

1. Петър и Георги Папакочеви - снимка на Симон Варсано, София, 1994 г.

2. Корица на албума "Петър Папакочев: Паметта на светлината", издателска къща "Знаци"

3.  Актрисата Мила Павлова, загинала при самолетна катастрофа, в ролята на Жулиета

4. Проф. Александър Балабанов, края на 30-те години

5. Анастасия Папакочева, майка на фотографа, начало на 50-те години

6. Георги Папакочев, баща на фотографа, също начало на 50-те години

7. Анастасия и Георги Папакочеви - годеници в Гопеш, 1903 г.