Христо Марков

Този юнак с игрив псевдоним „Кокиче” е потресаващ в пъстрата палитра на пловдивските антенки. Типичен пример за явочник, който е съгласен ДС да организира в дома му шпионска централа, да му правят легенди, да играе една мръсна игра, по улея, на която  тече фекална вода. В дългата редица на пловдивски доносители този Нешо-Нешко не го познавам и, ако не бяха стряскащите неща, които прочетох, нямаше да го включа в „достолепната” милиционерска поредица. Поначало в града не е известен, освен с някои политически ангажименти. Някъде около 2000 г. става един от активистите на социалдемократите на Александър Томов-Лупи, после се прехвърля при НДСВ и се сближава с местните царисти – Пламен Моллов, Владо Дончев, Милен Велчев. Изглежда по това време се самотитулува „политически наблюдател” – титла достатъчно сложна и загадъчна, та да възбуди въображението на олигарха Вълчо Арабаджиев, който поема Нешко и финансира жълтия таблоид „Акцент”, на който Узунов е вписан като издател. Други пловдивчани свързват Нешко и Вълчо по линия на автомобилния спорт, но подробности не зная, освен страстта на Арабаджиев към лимузините покрай синчето му, което се би с някаква Глава за сърцето на поредната лъскава лолитка. Та покрай „журналистическата” деятелност Нешо Узунов е проверен за принадлежност към ДС и попадам на едни десетина странички, от които може свят да ти се завие.

            Нешо/Нешко/Траянов Узунов е от категорията

„доносник-явочник” или „ятак-осведомител”

и изрично е отбелязано, че „народополезната” си дейност върши и след 1989 г., т.е. продължава да мърсува в обществения живот и досега. Роден е 24 април 1960 г. в Хасково в семейството на верни и отдадени на любовта си към БКП другари. Баща му, Траян Нешев Узунов /р. 7.2.1935 г. в с. Дюлево, Стрелчанско/ е стар комунист, работил като офицер, а към 1987 г. /когато Нешо е вербуван/ е партиен деятел в Пети рай-съвет на БКП в София. Майката на Узунов, Василка Филипова Узунова /р. 1936 г./ е от първомайското село Езерово и работи като библиотекарка в 10 основно училище в София. Братът на Нешо Пламен е три години по-малък, роден в гр. Кърджали и се труди в завод „Електроника” в столицата. Нататък досието на Нешо продължава със сериозното обследване, което му правят другарите – завършил средно образование в Чирпан, после е старшина-школник в Плевен и към датата на вербовката му /25.02.1987 г./ работи в цех „Инструментален” на комбинат „Изот”-Пловдив. И продължава оперативния работник: „Нешо е общителен, няма порочни наклонности; политически е правилно ориентиран, проявява интерес към вътрешната и международната политика. Нешо е член на БКП и активно участва в живота на Първичната Партийна Организация. Няма близки съдени от Народния съд и такива зад граница, не протича по отчета на ДС и НМ. Нешо има подчертано добро отношение към органите на Държавна сигурност.” С тази блестяща характеристика на ОР Спасов на 27 – годишния комунист Нешо Узунов са отворени широко дверите на тайните служби на НРБ.

            За да се спази установения ред, капитан Димитър Иванов Спасов от управление III-X-I на ДС иска съответното разрешение от началника на отдел 10 полк. Димитър Кръстев: „Моля да ми бъде разрешено да го вербувам за съдържател на явочна квартира на идейно-политическа основа по метода на убеждението под формата на еднократна беседа при следния План:...” Предложението носи датата 20.02.1987 г.  и е в единствен екземпляр, разбира се „строго секретен”. Прави впечатление, че ОР е сигурен в контингента си – идейно-политически здрав и непорочен, т.е. здрав комунистически мироглед, достатъчно е само „еднократна беседа” и жилището на Нешо Узунов в Пловдив на ул. „Ген. Д. Николаев” №117, ет. 5, ап. 14 ще се сдобие с  още един собственик – потаен, неизвестен за съседи, приятели, роднини… Освен душите си някои хора са дарявали и дома си на Държавна сигурност. И тук някъде в малката заличка на Комисията по досиетата ме заля спомена за патриархалното разбиране у българина – „Моят дом е моята крепост”, Дома като територия за оцеляване и спасение на Рода през столетията на робството, за съкровената конотация, която носи Дома, Къщата, Двора за всеки българин… Тъжни размисли, но за Нешо-Нешко тези чувства са чужди, невнятни, защото вече Домът му ще е ДС-ВКР.

            Ето и предварителния план на оперативния работник за обработката на бъдещия „политически наблюдател” и издател на вестник: „На 25.02.1987 г. ще отида в дома му и ще премина направо към вербовката, защото преди това Узунов вече се бе съгласил да бъде ползвано жилището му от ВКР. После ще го инструктирам за реда на ползването на жилището му, след което той ще ми даде ключ от него.Ще уговорим легендата за посещенията ми на дома му. Декларация за сътрудничество няма да му се взима, защото е член на БКП.” Подпис на разузнавач в отделение 01-10-УВКР капитан Димитър Спасов, одобрено от началника на отделение 01-10 – УВКР – СВ майор И. Спасов, София. Следват подписи.

            На 26.02.1987 г. е утвърден рапорт от полк. Д. Кръстев за „извършена вербовка в апартамента на Нешо Узунов”, в който четем: „На 25.02.1987 г. от 18.00 до 19.30 часа извърших вербовка в апартамента на Узунов на адрес - Пловдив, ул. „Ген. Д. Николаев” №117, ет. 5, ап. 14. Започнах с общ разговор като засегнахме докладната записка на др. Тодор Живков пред Пленума на ЦК на БКП./Какъв идиот трябва да си, за да започваш разговор с „докладната записка” и съображенията на др. Живков?!?/ Др. Узунов има правилно отношение по тези въпроси. Разясних му задачите на ДС за недопускане подривна дейност от противниковите разузнавания и вътрешните вражески елементи. Предложих му сътрудничество с органите на ДС. Той категорично заяви, че още миналата година е дал съгласието си. Изрази благодарност  за оказаното му доверие от органите на ДС. Понеже е член на БКП не му взех обещание за сътрудничество. Направих му инструктаж, уточнихме легендата и получих ключ от дома му.  Вербовката е успешна и предлагам Нешо Узунов да бъде регистриран в отдел Трети на ДС за съдържател на явочна квартира под псевдоним „КОКИЧЕ”. Явочната квартира ще се ползва от мен – ОР кап. Димитър Иванов Спасов от отделение 01-10-УВКР-СВ.” Следват подписи, гриф „Строго секретно”, съответната регистрационна бланка и на делото е даден уникалния номер по централизирания отчет – „№ 81851”.

            От творението разбираме, че най-вероятно Узунов е обслужвал и по-рано службите „дал съгласието си преди година”, че между него и ОР тайни няма, особено по докладните на др. Живков и наш Нешо ще се бори, като харизва дома си, с чужди разузнавания и вътрешните врагове на НРБ. Да ви напомня, драги читатели, че става дума все пак за 1987 г., когато системата скърцаше здраво и неспирно, когато възродителния процес бе дискриминирал огромна част от гражданите.

            На 10 април 1989 г. по всичко личи, че

яташката дейност на Нешо се е разгоряла с червен плам

и се налага да се предприемат още конспиративни мерки и в строго секретна справка оперативния работник го инструктира за легендата, която двамцата да създават при посещенията в мини разузнавателната централа, която е организирана в дома на Узунов. Ето различните версии: „1. Легенда  за ОР – посещенията ще се мотивират като посещения на познат, с който се познаваме от ученическите военизирани сборове. 2. От страна на агентурата: 1. За агент „Иван” – да се изтъква общото им хоби – риболова; 2. За резидент „Вальо” – заедно с Нешо са изкарали курсовете за шофьори и ремонтират заедно колите си; 3. За агент „Ана” – позната на майката на Нешо, която и помага за снабдяването на дефицитни книги.” Каквото и да кажем, не може да се отрече старанието на Нешо-Зорге в легендирането на шпионската/доносническата/ му дейност – подробно е информирал оперативния му ментор Спасов за слабости, хобита, интереси на агентурния апарат, с който работят и на който благотворително и услужливо им е предоставил собствения си дом!

            Минава време, държавата става интересна, неформални движения никнат като гъби, настъпва „голямата екскурзия”, комунистите си спретват дворцов преврат, следват митинги, протести, стачки, избори за Велико народно събрание, но наш Нешко Траянов Узунов упорито дълбае в агентурната си дейност, отдаден е изцяло на призванието си. Попадам на уникален документ от 27 юли 1991 г. /Забележете !!!/, озаглавен „Оценка за работата на съдържателя на я/к „Кокиче” за периода 10.11. 1989 г. – 31.5.1991 г” – тези, които твърдят, че ДС е спряла работата си с дворцовия преврат нека пак внимателно погледнат датите!!! В тази строго секретна справка, в единствен екземпляр,  вече майор Д. Спасов като оперативен работник в под. 32 990 на ДС дава да се разбере, че „кокичето” Нешко е изключително ценен съдържател и трябва да се ползва с цялото внимание и такт: „Работата му е положителна. Я/к се ползва повече през обедната почивка и той отсъства. Съпругата му е запозната отчасти за ползването на квартирата и изразява съгласие. Съгласни са за ползването на квартирата дори в новата обстановка. Има деца на 3 и 1 год., но това не пречи на ползването на я/к. В я/к „Кокиче” са срещани резидент „Вальо”, агент „Иван” и агент „Ана”. В момента се срещат агент „Иван” и агент „Радойнов” и няма данни за разшифровка от тяхна страна.

            В съдържателя на явочната квартира  не се забелязват признаци на разколебаване и страх от сътрудничество. Единствената трудност е, че квартирата е на другия край на града. Я/к може да се ползва и в бъдеще като в нея ще се среща и нововербувания резидент „Спартак”.”

            Какво ще кажеш, драги читателю? Представяш ли си какво голямо семейство е обитавало в „демократични времена” тази шпионска централа, която агент „Кокиче” е оборудвал в дома си на ул. „Ген. Д. Николаев” №117, ет. 5, ап. 14! Докато страната се тресе от митинги за демокрация и скъсване с комунистическите тайни служби едно малко общество си спретва неспирен доноснически купон и най-гадното, най-отвратителното е, че вече е приобщена и съпругата на „Кокичето” – „съпругата му е запозната и изразява съгласие”! Или присъствието на две дечица – „Има деца на 3 и 1 год., но това не пречи на ползването”! Представяте ли си как в едната стая се сменят пелени /памперси май още нямаше/, правят се пюрета и бананови каши, а в другата, съседната стая, агентите „Иван”, „Ана”, „Радойнов” разцъкват доносите с майор Спасов за „настроенията в поделенията и отношението на служещите към БКП и новата обстановка”?! Колко ли войничета са изгорели в това „Кокиче”, колко ли млади съдби са преобърнати, колко ли арести са изковани? Че има и двама резиденти „Вальо” и „Спартак”, които по инструкциите на ДС следят за работата на агентурата, привличат нови агенти, контролират потока на доноси, правят засичане на информацията, взимат решение за характера на репресията или изнудването с компроментираща информация. Чудно семейство си е спретнал този Нешко-Зорге на демократична България! Всичко е в кюпа му на Кокичето: жена, деца, приятели. Чудно ли ви е, че по-късно се приплъзва и лавира като риба скабрица през социалдемократите на Лупи, пловдивските царисти Моллов, Дончев, Памуков и Велчев, та чак до местния олигарх Вълчо Арабаджиев?

            На 15 януари 1992 г. подполковник Василев прави инвентаризация на досието на „кокичето” /запазените документи в Комисията не разкриват с каква цел/ и агента продължава „благородната” си дейност, за да завърши констатацията с познатото: „Комисията разполага с документи, удостоверяващи принадлежност на Нешко Траянов Узунов към органите по чл. 1 след 10.11.1989 г.” Така  собственика на "С НЮЗ.бг" ООД се е превърнал в „демократичен агент” и нищо чудно да се пише „блюстител на сигурността на държавата”, но са му запазили номера, от който никой не излиза, оня уникален идентификационен номер на ДС-агент, който не се изтрива – 81851/1987. А, и личното дело IА-1088.

            Може би ви направи впечатление, че употребявам за средниста от ЗЗУ две имена „Нешко” и „Нешо”? В личното му дело е записан като Нешо, а в други документи, вкл. Решението на Комисията е Нешко. Консултирах се с експерт, както се казва и той ме „светна”, че това „дребно” несъвършенство в личното име се прави с цел

брониране на изключително ценните агенти

за тяхното запазване при екстрени обстоятелства, защото често дори промяната на една буква в името отпраща в съвсем друг агентурен масив или липсата на такъв. Така много често агентите на службите фигурират с едно име, а в цивилния живот съществуват с друго, пред приятелите са Константин или Антон, а по архивната картотека и акта за раждане, например Костадин или Андон. Та и изключително ценния агент и ятак „Кокиче” битува пред хората като Нешо, а в потайностите като Нешко. Така един друг пловдивски герой на прехода за хората е Иво Калчев, а всъщност е Иван Александров – по документи и кръщелно свидетелство! Да де, но ЕГН-тата и инвентарните им номера са едни и същи и на Нешо-Нешко, и на Костадин-Константин, и на Иво-Иван.

            Гадна работа, нали, драги читателю?! Не крия, че ми бе много тежко да чета помия като опуса за „кокичето”. Каква е тази сила, която да те накара да дадеш душата си под аренда на едни репресивни комунистически служби, да вкараш в агентурната игра съпругата си, индиректно дори децата си, да превърнеш Дома си – най-святото в патриархалната митология на българина – в шпионска централа, където се разхождат едни съвършено чужди хора със съвършено перверзни намерения?! Какъв е бил зловещия мотив, кажете ми? Пари, привилегии, чувство за сила, за превъзходство, идеология, възпитание, слабохарактерност, страх, злоба, омраза, обич… Нямам обяснение. Дали в такива типажи като Ангел Стоев /за който също разказах/ и Нешко Кокичето не се крие голямата тайна на българския преход?