Да оцелееш от потопа на "Титаник", да пребродиш Америка и да се върнеш в родния Торос

Христо Марков, специално за Faktor.bg

Било началото на 20 век и в Торос се разразила истерия за печалби в Новия свят, както наричали тогава Америка. Дошли в северняшкото село представители на агенцията „Лойд Стайн Лайд”, разлепили цветни афиши, правили събрание и обяснили, че отвъд океана, ги чака охолен и щастлив живот. Селяните залагали ниви и имоти, за да се докопат до заветния билет за пътуване, а в Америка било песен и с много работа ще се върнат да заживеят богато и щастливо. България и село Торос се отваряли към света и нямало земна сила да спре младите да превземат новите земи.

По това време в селото живеел Тотю, син на дядо Петко Ковача и на Рада Каластирката. Таман бил навъртял двадесетина години и му търсели мома за женене. Скоро майка му, която била много оправна и люта жена, му довела мома за чудо и приказ. Лалка била от махала Кичера до Торос, скромно и работливо момиче, пък и за родата й се чували само добри думи. Петко и Рада не били от най-богатите в селото, но се стегнали и направили хубава сватба на Тотю, защото отрочето било единственият им син. До година се появило и детенце. Момиченцето било кръстено на бабата Рада, на която викали Каластирката, защото като млада, някакъв ерген си позволил да я закачи на полето, май си позволил повечко и тя замахнала с каластирката /така викат на малка мотичка в Ловешко, с която се окопават фитариите с чушки и домати/, треснала кандидат-жениха в главата, рукнала кръв и той останал за цял живот кедерлия. Та и прякорът и останал – Каластирката, да напомня за моминското й достойнство. Оженили я на стари години за дядо Петко Ковача, който бил останал отдавна вдовец, и сколасали да си направят само едно детенце – нашия герой Тотю. Гледали го с много любов и грижи, изучили го в селското училище, май ходил да се образова и в Ловеч, но бързо се върнал. Обичал Тотю живота, навестявал често кръчмата, обличал се само с нови, градски дрехи, разказвал за привлекателния живот в столицата и Ловеч, даже една вечер извисил глас и запял „Клепалото бие” – нещо като химн на социалистите в България. Иначе бил кротък и сговорчив, но му харесвало лежерното битуване и волните компании. Та в този ред на спомени много, много не му се усладил семейният живот. Все обикалял уж да свърши някаква работа, все кроял планове я за търговийка, я за разни нови начинания. Основал и социалистически кръжок в селото и всяка вечер събирал акраните да четат Плеханов, но бързо работата се разсъхнала, защото анархистите начело с Пусти Никола една вечер им теглили здрав бой, приобщили половината към тях, а остатъците заплашили, че следващия път ще извадят пищови и бомби. И драснали клечката на скромната библиотека.

Ей по това време дошли ония от „Лойд Стайн Лайд” и запалили главите на младежите от Торос за бързи и лесни печалби,

за нови светове, жени, веселие и разгул

Бил и Тотю на сбирката и веднага писнал на дядо Петко и баба Рада да му намерят пари, та да иде в Америка да се напечели, да си дойде в Торос с много долари и да заживеят богато, да си гледа жената и детето, да му завиждат хората в цялата околия. Жена му Лалка не била много съгласна, но си мълчала, защото Тотю бил сладкодумен, пък и така е било тогава, така са я възпитавали – да слуша мъжа си за всичко. Дядо Петко и Рада не били съгласни, нямали толкова пари хората, пък и предпочитали единственият им син да си стои при тях, да вземе поне занаята на бащата, да има кой да се грижи за тях на стари години, но… Скоро се записали първите младежи и Торос вече се сдобил с група печалбари в новите земи. Част от социалистическия кръжок на Тотю също щял да заминава и той писнал сърцераздирателно и го ударил по тънката струна:

- Това дете все в бедност ли ще живее, не заслужава ли по-добър живот и то, и майка му? – така започвал всеки ден речта си Тотю пред родителския съвет . После продължавал:

– Ами вас нали някой трябва да ви гледа като грохнете? Аз ще съм насреща, но трябва да имам пари за лекарства, за хубава храна, а тук няма нищо. С копаене и с жътва не се печелят хубави пари.

И така всеки ден Тотю изплаквал мечтата и мъката си. Накрая успял да убеди дядо Петко и продали една нива. Парите не били много, но щели да стигнат за билет и скромни разходи. Май отишъл и един наниз с жълтици от сватбата с Лалка според спомените на стари торошени, но не е сигурно. Както и да е – Тотю имал достатъчно пари да превземе новия свят. Наброил ги на агенцията и зачакал светлата вест.

И тя не закъсняла. Дошла във вид на цветна хартия, където пишело, че Тотю еди-кой си трябва да се яви на пристанището в Шербур, Франция, да се качи на чудото кораба „Титаник” и с него да отпътува за САЩ. Такива цветни книжки получили още четирима торошени и радостта била голяма. Направили общоселско тържество, попът прочел нещо от своите книги и се излели много вино и ракия в чест на петимата смели мъже, които тръгвали за далечни земи да печелят и да се върнат и облагородят северняшките земи с нови впечатления и най-вече с пари. Застягал Тотю багажа. Парите на дядо Петко за билета били силно намалели и нямало кой знае какво да се притури в багажа, но баба Рада Каластирката се стегнала и набързо изтъкала за сина едно чердже, с което той да се завива, да се топли и най-вече с пъстрите цветове да му напомня за родния край с река Вит, с лозята, сливите и черешите, с прасковите и ягодите, които се отглеждали в долината. В оня край чердже викат на нещо такова тъкано, но по-малко от черга, не надхвърляло един човешки бой, ставало най-вече за поставяне пред врата или да се завие човек, но съвсем пестеливо. Най-често давали черджета на войниците, които ги завързвали около кръста си и можело да ги използват да си постелят за лягане или да се завият с тях в студените нощи. Та, черджетата по онова време в началото на 20 век се използвали широко от населението и затова тъкачките влагали цялото си умение в изработката им. Изпипвали ги с много цветна прежда и ставали за чудо и приказ. Та с такова чердже заминал и нашият герой на дългото пътешествие, най-вече да му припомня родното село, родния край. На изпращането баба Рада тържествено метнала черджето на раменете на Тотю, та да видят хората с каква красота го изпраща в далечните земи. Съпругата му го дарила със страстна целувка, а той прегърнал детенцето, но обещал тържествено, че ще се върне с много долари и ще заживеят като в приказките.

Как са пътували петимата торошени до френското пристанище Шербур, историята мълчи, но един светъл ден, всъщност вечерта на 10 април 1912 год., се възкачили на кораба „Титаник”, който ги изумил с големината си, с луксозните помещения и огромните комини – нямало като как с такова чудо на техниката да не превземат Америка. Разбира се, били натикани в най-сиромашкия край на кораба, но кой ще ти гледа лукса при такова чудовище, сътворено от човешка ръка. На кораба българите били все земляци – основната част били от Троянско, Тетевенско и Луковитско. Така че се отпочнали празненствата и разказите за чудесата, които ги чакат в Америка. И тук искам да направя едно важно уточнение. След години ще се направи паметник на загиналите българи от едно село, май Гумощник беше, където загинали около една дузина само от това село, но никой не е споменал, че има едно село, от което тръгват петима и четирима оцеляват. Само по себе си това събитие с оцеляването на четиримата торошени е невероятно и след години ще се разказват легенди кое ги е спасило, може би службата на свещеника или нещо друго, но е факт, още повече, че пасажерите от Торос са били до един в най-бедняшкато част на „Титаник”. Как е станало това, никой не знае. Тотю разказвал, че нашенци изчакали до последния момент на кораба /за тях нямало място в спасителните лодки/ и използвали за спасение буретата за ром, които били в изобилие на палубата. Източили рома, затворили буретата, яхнали ги и се бухнали в ледената вода. Успели някак да се закрепят на буретата, докато дошли спасителни кораби. От Торос се удавил само един, някой си Петър от Долната махала, който същата вечер на 14 срещу 15 април 1912 год. бил прекалил с домашната ракия, която си носил за из път, та май и не разбрал какво се случва. Така че пак да повторя – на „Титаник” се качват петима пътници от северняшкото село Торос, 

четирима се спасяват и в крайна сметка достигат до мечтата си – Америка

От тях в селото не се връща никой с изключение на Тотю, но за това ще разказваме тепърва.

Дали са достоверни разказите на Тотю за буретата и за спасението на четиримата съселяни, никой не може да каже, само той е бил във водите на океана, само той знаел какво се е случило. Знаменателно било, че около кръста му било и черджето на баба Рада, с него се хвърлил във водата, с него го извадили и с него достигнал до американския бряг. Бил напълно убеден след години, че го е спасило черджето и силата, която вложила майка му в изтъкаването. Слушателите твърдят, че е вярно.

В Торос, като научили за трагедията с „Титаник”, направили заупокойна служба и за петимата, много сълзи се пролели, много дълго попът размахвал кандилницата и цялото село се изсипало в църквата. Погребали символично по нещо си на петимата, да не е съвсем без хич. Чак след десетина години се чуло, че има май оживели в трагедията, но и без това отдавна ги били прежалили и нямало време да се занимават с проучвания, пък и никой не пишел и не се обаждал от далечната земя. Били времена военни и бедни, нямали време и желание да се занимават с кораби и жертви – имало достатъчно по фронтовете. Семейството на Тотю не могло да преживее загубата на единствения син. Дядо Петко Ковача се споминал година след отпътуването на сина, а на следващата си отишла и баба Рада Каластирката. Останала Лалка сама да коландри къщата с малката Рада Тотюва. Жената се справяла криво-ляво, но сам не се живее и след десетина години намерила вдовец от Плевен, та се събрали, като преди това взела решение от църковните власти, не било трудно, защото отдавна Тотю бил в регистрите като трагично загинал на кораба „Титаник” във водите на океана, правили му няколко пъти панихида и така нататък. Продала Лалка къщата и с малката дъщеря поели пътя към Плевен да си търсят щастието. Повече никой не чул нищичко за семейството на Тотю. До едно време си спомняли за тях, даже някои виждали Лалка по пазара в големия град, но както всичко в онези времена и това се забравило.

След страхотиите на „Титаник” Тотю и останалите торошени пристигнали в мечтаната Америка и от Ню Йорк били засилени в Чикаго, а от там ги изпратили някъде в далечния запад, където се строели железопътни трасета. Там Тотю бил зачислен като работник по взривяването на скали, насипи, въобще където имало взривяване, наш Тотю бил там. Години след това той представил първоначалната си професия като „сапьор“, а селяните цъкали с език като какво ще е това нещо, дето Тотю овладял в Америка. Скоро обаче се убедили.

Но нека се върнем в затънтените краища на щатския запад и строежа на линията. Един от другарите му от Торос бил Васил Улиев, който при преборванията в селото жънел непреходна слава, защото, въпреки че бил доста слабичък, бил и жилав като каиш и нямал равен на себе си в борческите схватки по събори и панаири. И неговата история станала същата като на великия Дан Колов. От цирковата арена се появил на тепиха на големите схватки по кеч ес кеч кян, който тогава пробивал в Америка, и популярността му растяла главоломно. Васил победил убедително няколко пъти в своята категория и тръгнал да превзема по-големите арени. Трябвало му човек за масаж, за нещо като менажиране, да договаря хонорари и срещи, абе момче за всичко. И тогава заговорил местния патриотизъм и поканил приятеля Тотю, който пък въобще не се замислил и изоставил линията, взривовете и мизерното съществуване.

И двойката тръгнала по циркови арени, по зали и демонстративни преборвания из САЩ. Тотю се оказал майстор във воденето на преговори, пазарене за хонорари, уговорки, ранглисти и събиране на повече публика. Разказвал след години, че се замогнал доста покрай Васил Улиев, и вадил няколко снимки за доказателство. Това продължило около 15-20 години, докато Васил не решил да се жени и прекратил кариерата си. Другата версия е, че Тотю влязъл в някакви далавери с местната мафия, договорил загуба на Васил, но нещо не станала работата, Васил победил и мафията погнала Тотю да връща парите. Финалът на менажерството на Тотю останал загадъчен.

От град на град, от хотел в хотел, Тотю продължавал да си мъкне черджето от своята майка, със спомените от родния край и северняшкия топъл вятър. За Торос забравил, нито пишел, нито пращал хабер по акрани, достатъчно му било черджето.

Някъде около 30-те години на 20 век наш Тотю станал синдикален лидер. Отдавна бил забравил уменията на сапьор, не обичал много, много и работата всеки ден и станал активист на синдиката на пристанищните работници в Ню Йорк, а това си било 

отвсякъде мафиотска работа

Обявил се Тотю за анархосиндикалист и завъртял около себе си докери и обикновени бачкатори, изнудвал работодатели, вдигал стачки и влизал в преговори, където се чувствал в свои води. Отново се замогнал Тотю, но пак съдбата се обърнала срещу него. Оплел се в някаква доставка на взривове за пристанищните работници за рекет и заплахи. След няколко сполучливи доставки полицията влязла в дирите им и Тотю се озовал зад решетките с угрозата от дълга присъда. Приятелите синдикалисти успели да го измъкнат под гаранция, но се оказало, че документите на Тотю не са много в ред и единственият път бил към Европа. Наближавала войната, във въздуха се усещало напрежение, в САЩ подгонили здраво аверите на Тотю и той се качил с много мъка в сърцето на кораб за стария континент. Не забравил след толкова години в САЩ да си вземе и черджето като свидетел на патилата и волния живот.

След години в Торос Тотю твърдял, че на кораба се качил с много пари, които бил спечелил като менажер на Васил Улиев и като анархосиндикалист, ама много пари, но нали си е авантюрист по природа, в дългите дни на плаване се забъркал с някакви комарджии мошеници от Италия и проиграл всичко, по-точно нечестно му обрали парите и в Амстердам слязъл само с черджето на гърба си и нищо, ама абсолютно нищо от печалбарството в САЩ. Други селски легенди разправяли, че не е имало никакви пари на кораба с Тотю и никакви италиански мошеници, ами просто САЩ като подредена и строга държава решили преди войната да сложат ред и най-напред изловили такива размирни елементи като анархосиндикалиста Тотю, натоварили ги на кораб и насила ги изхвърлили от страната. Истината останала оплетена в слухове и предположения. Тотю мълчал загадъчно и стискал черджето.

Било 1941 или 1942 год., летен ден и привечер в с. Торос, когато жегата отстъпвала на вечерния полъх и настъпвал синкавият полумрак, в кръчмата на дядо ми Георги влязъл човек, облечен със странни дрехи, но старички, с рошава, прошарена коса, небръснат поне месец, панамена шапка и бохча. Човекът се поогледал, поръчал си ракия и седнал кротко на масата. Хората в кръчмата били малко, огледали гостенина и го попитали другоселец ли е, та закъсал по това време в Торос. Той се огледал, станал и с глух глас казал:

 - Ама никой ли не ме позна? Аз съм Тотю, на дядо Петко и Рада Каластирката бе. Заминах преди 30 години за Америка и сега се връщам пак на село, щото ми е мило, роден край е все пак…

Вестта в кръчмата дошла като лятна буря. Били слушали за историята на петимата торошени, тръгнали за Америка с чудесията „Титаник”, знаели, че се издавили, отслужили им заупокойна литургия и всичко отминало. А сега се явявал човек, който твърдял, че е един от тях. Изразили съмнение в достоверността на вечерния посетител в кръчмата, но той знаел къде е бащината му къща, споменал имената на свои роднини в селото и всички започнали да провиждат в него местен чешит. Като безспорно доказателство човекът развързал бохчата и от там извадил черджето, което си било съвсем северняшко и напомняло чергите им в къщи. Баба ми, която била на 6 год., когато заминали петимата, твърдеше, че е запомнила черджето на Тотю и това си било съвсем същото, с което майка му го закичила на тръгване.

В крайна сметка извикали попа на селото, но новия, защото старият се бил поминал отдавна, и направили сверка с книгите, където рождената дата съвпаднала с тази, която Тотю им казал. Компанията решила, че това ще да е наистина техният Тотю, и на другия ден се уговорили да му направят едно общоселско посрещане, зер 

човек от Америка възкръсва

и се връща при тях. Вечерта останал Тотю да спи в кръчмата на дядо Георги след солидна почерпка.

На другия ден се събрало на мегдана цялото село, защото новината се разчула мълниеносно по къщите. Кметът дръпнал една реч, след него и новият поп Константин Бъчваров и дали думата на Тотю, който започнал разказа си за Америка, но бързо-бързо го обърнал на анархизъм и синдикализъм и накрая размахал най-сигурното доказателство, че е той – черджето:

 - Ето, през цялото време аз бях с родния край, с Торос, с лозята и ягодите, с горите и Вита, със спомените от детството. С това чердже, което майка ми изтъка. С него през океана преминах и никъде не го изоставих. В капиталистическия свят не се печели, защото там има повече мошеници от тук, обраха ме, излъгаха ме, изоставиха ме. Напечелих се и се върнах толкова беден, колкото бях, когато заминах, но се върнах тук, на село, дето ми е най-мило!

Разнежил се Тотю и размахал черджето, май пуснал и някоя сълза. Сред хората имало възрастни, които потвърдили, че това е той, удавникът, и никой друг. И както си му е редът, имало софри, имало песни и хора, но настъпила нощта и тогава се сетили, че Тотю няма къде да отседне – къщата на дядо Петко отдавна била продадена, а за жена му никой не се сещал, нито за дъщеря му – били преди много години заминали за Плевен, ама дали са там, не могли да знаят. Близки роднини на Тотю в селото не били останали. Той се огледал и казал да му дадат едно стъкло ракия и да не се притесняват за него, той, Тотю, си имал чердже, бил свикнал на неволи и щял да пренощува, където реши и където сънят го подгони. Но… хората били жалостиви. Останал Тотю няколко дни да пренощува в кръчмата на дядо Георги, но скоро се запилял нейде из селото. После пак се появил и отново изчезнал. Баба ми разказваше след години: „Ами върви си Тотю с черджето, ако го нахранят някъде, добре, но винаги имаше по едно шишенце ракия, пийне си, па като го подгони сънят, постила черджето и ляга, ако е по-студено, се завива с него. Гладен и жаден в селото никой не го е оставил…” И така заживял Тотю по улиците на Торос с черджето, а вечер в кръчмата разказвал истории от бурния си живот в Америка. Така селяните в кръчмата научили за „Титаник” и ледения океан, за сапьорските истории и взривовете, за жестоките битки на съселянина им Васил Улиев, който станал голям майстор на борбата, оженил се за американка и бил богат и щастлив, за синдикалните права на американските докери и ролята на Тотю, за другарите му анархисти и за жестоките управници в Америка, които не търпели такива възвишени и свободолюбиви хора като Тотю. Особено се сближил нашият герой с мъжа на Гена Уруспията, негъра от Абисиния Черньо, който вече бил създал семейство и пазел добитъка и Тотю винаги му се чудил защо е останал, след като според него черните жени били най-големите любовници и нямали равни на себе си. Селяните мълчали и кимали с глава – никой от тях не бил спал с негърка и сигурно е така, както Тотю им разказвал. Може би от тези приказки се родила и историята, че всъщност Тотю в Америка се женил за негърка, имал и дете от нея, но не го свъртало на едно място и побягнал. Май бил разказвал такава история на най-верните си другари по чашка. Това била причината да се разбират с Черньо Абисинеца и да споделят мъжки тайни. Друг слух вървял. Споменавали тук-там, че всъщност Тотю се отдавал от време на време на ласки с Гена Уруспията, когато Абисинеца се напивал безпаметно, но това били само приказки, нямало доказателства.

И така преживявал Тотю няколко месеца, но дошла зимата, а той още преспивал по улиците с черджето. Няколко пъти го канили верни другари да преспи у тях, но гордостта му отказвала да притеснява домакините. Накрая свещеникът на селото Константин Бъчваров, с когото Тотю бил приятел, му казал, че така не може да срами селото пред другоселците, да спи където завари с черджето, и му доверил, че до църквата има едно стайче за такава цел и Тотю може да се приюти там през зимата, да не му мръзнат кокалите по улиците, таман щял да помага в църковните дела и да бие камбаната. Явно отецът е бил доста убедителен и Тотю се преместил в стаичката.

Станал нещо като клисар Тотю, от време на време биел камбаната, придружавал отеца на погребения, венчавки и големи празници, носел котлето със светена вода и заради усилията му хората го възнаграждавали с храна и пиене. Често вечер се усамотявали с отец Константин и дълго разговаряли за неволите в живота, за Америка и чудесиите на Ню Йорк и Чикаго, но разговорът винаги завършвал, че от Торос по-хубаво няма, и затова Тотю се дигнал от оня край на света, та се върнал, щото в селото и на чердже да спи по улиците, пак е доволен и щастлив. Отчето клатил глава, много-много не му вярвал, но сипвал ракия и предпочитал да не спори. Така зимата се търколила и Тотю пак тръгнал по улиците с черджето. Прибирал се в стаичката рядко, защото 

свободата го теглила да си е волна птичка

По едно време нещо се сближил с Пусти Никола по анархистка линия, кроели разни планове и Тотю станал нещо като ятак на размирниците. Бил особено ценен информатор на нелегалните, защото обикалял цяло село и можел да даде проверена лично от него информация дали се готви блокада, кой е продал стока за повечко пари, кой имал оръжие от войната и такива едни важни работи за Пусти Никола и другарите му. Купил му старият анархист Пусти Никола черна риза с червено шалче и наш Тотю не ги свалял от гърба си, защото така било и в Америка, когато правил стачки на пристанището. Хората гледали насмешливо на Тотювите брътвежи и повече се интересували от съдбата на черджето.

И втората зима Тотю прекарал в стаичката на селската църква и честата компания на отец Константин, който се грижел за него като за божия птичка. Спокойно си течал животът в селото, само понякога Пусти Никола нарушавал селския мир я с гърмежи, я с побой, я с някой екс за средства за революцията.

И така неусетно дошъл 9 септември 1944 год. и всичко се обърнало с краката нагоре. На митинга на победата говорила Гена Уруспията, говорили и други хора, които похвалили Тотю за помощта му към нелегалните, канили го да говори, но той си бил скромен и отказал да се изтъпани пред хората с черджето. За всички нещо се променило, само Тотю не го засягали тези неща – той си влачил черджето, почивал на него, а в свободното си време пиел ракийка и замезвал с каквото Бог дал. Да, но един прекрасен септемврийски ден дошла милиция от Луковит и арестувала Отец Константин, кръчмаря Семко Цацов и директора на училището Коцо Бочев. Откарали ги в Луковит и ги върнали мъртви след две седмици. Ковчегът на отеца бил закован, да не го гледат хората. Писнали роднините, но заповедта била категорична, дори пазели милиционери. И тогава с кръвясали очи в късни доби дошъл Тотю с черджето в дома на свещеника и казал на милиционерите да си гледат работата, защото той, Тотю, не може да остави така работата, и отковал ковчега. Гледката била ужасяваща: брадата на отеца била оскубана, лицето му приличало на пихтия, но най-страшното било, че единият крак до коляното му бил отрязан и сложен до главата му в ковчега. Гледката наистина била не за показване и заковали пак дъските.

На другия ден след погребението Тотю се появил с кръвясал поглед при кмета и го запитал:

 - Защо затрихте най-свестните хора в селото? Какво са ви направили? Не ви ли е срам от хората?

Тръгнал да си ходи, пък се повърнал и добавил:

 - Това няма да ви го простя и вече ще имате работа с мене.

Не му обърнали внимание на заканите, защото те си го имали за не съвсем с ума, пък и като го нямал вече попа, спирали и помощите, и пиячката. И изчезнал Тотю няколко седмици от селото. Къде ходил, какво правил, не се знае, но след около месец се прибрал с издути раници и блеснал поглед. Настанил се в стаичката до църквата и взел да майстори нещо. Нощно време го виждали да обикаля около и в църквата на свещ и хората помислили, че Тотю окончателно е превъртял, дори стари хора предположили, че попът може да е вампирясал и да се е вселил в Тотю и го карал да обикаля денонощно църквата. Докарали от съседното Дерманци попа да му чете срещу вампирясване, но Тотю се показал пред вратата на черквата с карабина и казал, че не иска никакви молитви и да си вървят, откъдето са дошли, че щяло да стане страшно, и за потвърждение на казаното гръмнал във въздуха със заплашителен поглед. Хората не искали повече кръв в селото и се оттеглили, а Тотю продължил с нощните си обиколки около църквата. Не пропускал помен за приятеля си отец Константин, преливал гроба му и всеки ден палел свещичка на гроба му. Минали няколко месеца, една вечер в кръчмата влязъл Тотю и седнал кротко на масата сам. Пийнал 2-3 ракии, почерпил няколко несретници като него и тръгнал да си ходи. Някой го подкачил, че ще изпусне да обиколи църквата и да пали свещ, а Тотю преметнал черджето през рамо и се обърнал към хората с кръвясал поглед:

 - Аз се върнах от Америка в родното си село с много мъка и обич по родната земя. Не намерих нищо като преди – едни станали крадци, едни се замогнали, други обеднели, но си мислех, че хората са добри тук, и намерих приятели и жалостиви души. Дойде 9-ти септември и се оказа, че в това село имало зверове, мръсни зверове! Защо избихте хората и ограбихте имотите им?

Как не ви беше грях да посегнете на този свят човек

отец Константин бе, гадове?! Запомнете, че аз няма да оставя тази работа така и ще отмъстя, ще пазя черквата в памет на Отеца!

Обърнал се и излязъл от кръчмата и с широка крачка се отправил към църковния двор. Скоро се разбрало какво имал предвид Тотю оная вечер в кръчмата. Селските първенци решили, че църква повече не им трябва и било хубаво да спретнат един склад в нея на новото трудово-кооперативно стопанство. Изпратили селския милиционер и група цигани да изведат Тотю от стаичката и да освободят имота. Било привечер, времето на синкавата мрачина. Групата застанала пред вратата на църковния двор и извикала на Тотю да се покаже и да събира багажа, че сградата ще трябва на ръководството на ТКЗС-то.

Тотю се показал на камбанарията и извикал нещо, но не го разбрали и след малко се чул оглушителен гръм – литнали камъни и пръст откъм оградата, после взривът се повторил, после отгоре Тотю метнал граната откъм камбанарията и групичката се разбягала по съседните дворове, а Тотю се възправил от камбанарията и изревал:

- - Никой да не пристъпя, че съм заредил цялата църква с взривове. Ако дойде някой тук, вдигам във въздуха всичко да измрем в памет на оня свят човек отец Константин! Проклето село!

И метнал още една граната. Милиционерът и циганите се разбягали и право при кмета. Обяснили как част от оградата хвръкнала от адския взрив и за речта на Тотю, нямали никакво съмнение, че е заредил всичко с бомби, защото той бил разказвал много пъти в кръчмата, че в Америка бил сапьор и научил добре занаята. Изказали предположения, че тези няколко месеца, дето се губил, били за снабдяване с взривове, защото всичко там гърмяло и било страшно. Новият кмет не бил от смелите и отложил за другия ден, когато поел към Луковит да търси помощ срещу размирника. Там обяснил за Тотю и попитал какво да прави. Отговорили му, че Тотю все пак имал заслуги, помагал на нелегални, носил им информация за блокадите и никой не бил издал, не можело така, трябвало да се разберат с него миром, че и без това имало много бунтове по селата, а Пусти Никола от Торос бил излязъл в гората и правел поразии на новата власт в цялата околия. Върнала се делегацията в Торос с намерението да се разберат с Тотю, като му предложат нещо за живеене, пенсия и дори да го предложат за активен борец. Отишли на другия ден, но и този път той не искал и да ги чуе и им казал да не пристъпят в двора на църквата, защото е минирал всичко и само той знае как да се движи, пък те ще хвръкнат във въздуха, и добавил, че вече няма да има прошка за никого. След няколко дни решили, че през нощта ще го изненадат и обезвредят. В късни доби най-големият юнак от общинските служители се прехвърлил през оградата, смело тръгнал към къщичката на Тотю и … думнал взрив, а от пазача намерили на другия ден само части от тялото, колкото да погребат нещо. Скоро се разчуло из селото, че ятаци на Тотю му носели храна и ракия, че го осведомявали за разни работи и така нататък, но властите решили, че ще дойде сгоден момент да го неутрализират.

Започнали да стават и странни работи със семействата на палачите на тримата торошки първенци, които били убити в смутните времена след 9.9.1944 год. На един пламнала плевнята и изгорели животните в нея, на друг дъщеря му паднала във варницата с негасена вар и изгоряла като въглен, на трети се поминала от нищото жена му на лозето, уж била здрава и права. Този, който ги закарал полуживи в Луковит, за да ги ликвидират, го намерили с разрязан корем до устата да се вие в страшни мъки до реката, дето отишъл за риба. Починал в болницата в Ловеч след ден-два. Обвинили циганите, че го нападнали да му вземат рибата. Една прекрасна вечер се запалил складът с житото на новото кооперативно стопанство и нищо не останало, та се наложило да взимат хляб от съседните села. Торос настръхнал от страх и ужас, защото тези нещастия се случили за месец-два. Нямало поп да прочете от неговите си молитви за спасение на населението, та старите хора взели да се молят вкъщи на Всевишния, а упорит слух твърдял, че тези неща ги върши Тотю с черджето за отмъщение, но после се разколебали, защото той си бил луд човек с тези бомби и усамотение. А самият Тотю се появявал пред хора много рядко, ходел с гъста и дълга прошарена брада, обикалял из двора, понякога биел камбаната и всяка вечер нещо светил със свещи из църквата. Като го питали той ли върши поразиите из селото, мълчал и гледал страшно, а хората още повече го отбягвали…

Минало доста време, новите времена се движили с бързината на стихийните промени и един ден 

някой се сетил за Тотю с черджето,

дето живеел в усамотение и в собствената си блокада в църквата. Не го били виждали от година и нещо, така твърдят и сега хората, но дали е минало толкова време, не се знае. Отишли и викали, нямало резултат, после пуснали някакво куче, но било отнесено от гръм в двора и тогава извикали специални хора от София. Дошли след няколко дни и дълго време обезвреждали бомби, казали, че дворът бил оплетен с жици, та можело цялото село да се погуби, ако гръмнело всичко. Успели да достигнат до къщичката на Тотю. Погледнали вътре, а там славният емигрант в Америка бил отдавна мъртъв, тялото му било изсъхнало като мумия и лежало върху… черджето, дето ходило с него по далечните земи и пак се върнало със стопанина си. На стената стоял голям надпис с въглен: „Село, дето погуби попа си – огън да го гори!”. Погребали го десетина авери от кръчмата и бабички, които му споменавали името с добро, че опазил черквата. Никой не се сетил за трите му имена и написали на каменния кръст – Тотю Петков с черджето, 1890 – 1951. Гробът му и до днес стои в двора на църквата на с. Торос.

Легендите разказват, че останела ли празна църквата, без стопанин, вътре някъде се чували взривове и викове, а на другия ден намирали пред входа и шареното чердже, с което Тотю поел към Америка. Дали още е така – не съм си ходил скоро в Торос и не мога да потвърдя.