Десетилетия наред комунистическата пропаганда представяше този ден като знаков и паметен за партизанското движение и антифашистката борба в България.

 Само няколко седмици преди страната да бъде окупирана от съветската армия, в местността Жабокрек, в близост до Рилския манастир е била осъществена най-епичната акция на родните шумкари. Според официалната версия на комунистическия режим и червените историци, основаващи се уж на спомените на бивши партизани, фактите стоят по следния начин: В почивната станция на Кочериново се помещава малка група войници от разузнавателните части на Вермахта, която печата фалшиви банкноти от валутите на балканските страни и срива икономиките им. В село Пастра и местността Пчелина край Рилския манастир се намират съответно жандармерийски взвод и българска армейска част.

Партизаните обезоръжават жандармеристите и българските войници безшумно и без жертви, след което се насочват към почивната станция, където са разположени хитлеристките войници. В завързалото се сражение частта на Вермахта е избита, а почивната станция – подпалена. Партизаните дават двама леко ранени. Като трофеи взимат големи количества оръжие и храна. Славната битка, предшестваща преврата на 9-ти септември 1944 г., е описана драматично и с патос и в едно историческо произведение:

"Войнишките взводове се предадоха, без да окажат каквато и да била съпротива. Групата на германо-фашистките войници беше пометена от вихрената атака и цялата бе унищожена". Вследствие на тази

"вихрена" атака

жертви сред шумкарите нямало, но са убити 18 "хитлерофашистки войници". И за да се подсили ефектът от "вихреното нападение", се упоменава, че било иззето "голямо количество оръжие". По-късно фантазиите на участници в нападението се развихрят до такава степен, че се рисуват какви ли не епични картини от неколкочасово сражение с "крупна" хитлерофашистка част. "Разбити" били и "дошли на помощ" с манастирския влак "въоръжени до зъби български фашистки части" и т. н. Над всичко доминира "партизанската смелост" и "песента на картечниците", които били "унищожили" къде 30, къде 100, та и повече дори "хитлерофашисти".

Старите хора от района обаче години наред мълчат от страх, но неофициално разказват, че тази “епична и героична версия” е рожба на партизанския фолклор, а истината за трагичното събитие е съвсем друга и доста

позорна за родните партизани

В тази посока едно от първите авторитетни свидетелства е на тогавашния игумен на Рилския манастир до 1948 г., известен с духовното име Калистрат. 

 Той е родом от Бобошево а светското му име е Никола Васев Атанасов. Завършил е право, икономика, българска и славянска филология, богословие. Знаел е няколко езици, славел се е в района с изключителна почтеност.  Калистрат става неудобен на комунистическия режим защото, говорейки единствено със страх пред Бог, твърди, че акцията край Жабокрек е военно престъпление, а действията на шумкарите съвсем не са  толкова героични и славни, а позорни. Духовникът е обявен за антикомунист и враг на държавата. 

След падането на комунизма в края на 1989 г. един от първите изследователи, който търси истината за битката при Жабокрек, е ст. н. с д-р Веселин Ангелов. Той повдига завесата на идеологическите митове, доказвайки, че са просто  една долнопробна червена лъжа:

“ Да се мълчи за нея, е вече невъзможно. Към средата на август 1944 г. в Кочериновската почивна станция се възстановява поредната смяна ранени 18 германски войници и един офицер (според други източници 33 и още две сестри и един лекар, че става въпрос за ранени германски летци). Станцията и районът на Рилския манастир се охраняват от взвод български войници. Почиващите германци не са въоръжени, ако не се смята личното оръжие на споменатия офицер. За да се проявят, дупнишките шумкари решават да ги унищожат, но не смеят да сторят това сами, затова викат на помощ терористите от Разлог и Горна Джумая. Така според спомените се събира "внушително партизанско съединение от 250 борци", т. нар. Обединен Рило-пиринси партизански отряд с командир Желю Демиревсви. Около 18. 00 часа на 24 август с помощта на продали се войници войнишкият взвод е обезоръжен безшумно. Последва нахълтване и вероломно избиване на нищо неподозиращите и беззащитни 18 германци. По чудо, защото не е в помещението за хранене, се спасява само офицерът. Не срещнали "въоръжен до зъби враг", шумкарите подпалват почивната станция и бягат панически, без някой да ги гони. Такава е истината за тази прословута "антифашистка акция".

 В изследването си д-р Веселин Ангелов събира автентични спомени и така установява още една срамна фалшификация. През 1947 г. вече произведените като "активни борци против фашизма и капитализма" от Дупнишка, Разложка и Горноджумайска околии партизани възпроизвеждат пред нарочен филмов екип "мощната акция". Снимат се в специално ушити партизански униформи, а по-късно представят снимките като от времето на акцията и така

фалшифицират историята

Пресъздава се картина на ожесточено с "въоръжените до зъби хитлеристи" сражение. Тридесет години по-късно пък наглостта и безочието на шумкарите и потомците им достига дотам, че дори си построяват и откриват за поколенията музей на акцията в Рилското корито. Като част от срамната фалшификация е измислицата как пеят геройски песни, а художници "активни борци" рисуват епични картини, някои от които влизат и в учебниците. Създава се традиция и ежегодно “епичната” битка  шумно се чества като всенародно събитие. 

Години наред за поколенията остава скрит и друг

срамен епизод от 24 август 1944 г.

Редове от спомени на участник допълват истината за тази "крупна" акция. За нея "боецът" пише: "Всеки, който пристигаше, го задържахме. По едно време се зададе един автобус. Ние не знаехме кой пътува с автобуса. От другата засада откриха огън. Дадохме знак на автобуса да спре и той не искаше да спре. Ние вече не мислехме кои са в автобуса и стреляхме направо в него. Едва тогава спря. Дадохме сигнал да слезнат всички. Запалихме рейса." След това уплашени от стореното, "славните борци" отново се скриват вдън гори. 

Точно тогава е извършено и още едно престъпление - убийството на техническия директор на дружество "Гранитоид" Райнхард Йохан Томаник - немец от Австрия, довел електричеството в хиляди български домове от района. Същия ден Томаник  пътува с дъщеря си в запаления от шумкарите автобус, за който бе разказано по горе. По спомени на очевидци двама шумкари го свалят от автобуса,  водят го в канцеларията на дружеството, където го насилват да отвори касата и го убиват, задигайки парите.  Невинната му дъщеричка пък е изнасилена. Историята обаче близо половин век се покрива с мълчание, без никой да попита какви "фашисти" са Томаник и детето му, и защо червените мародери, извършили престъплението не са получили наказание от победилата по-късно народна власт. В района имената на насилниците убийци се знаят, те вече са покойници, а местните разказват, че днес

потомците им са влиятелни хора в демократична България 

Сигурно и затова наследниците на българските комунисти – социалистите, все още продължават да наричат тази очевидно срамна, престъпна и мародерска акция  "най-голямата антифашистка". А на всичкото отгоре продължават все така безсрамно да я въздигат и честват, пита с възмущение историкът Веселин Ангелов.

Най-скандалното е, че през последните години един от най-ревностните поклонници на събора в Жабокрек е самият лидер на БСП и европейската левица Сергей Станишев. Той посещава събора дори и като премиер, задълбочавайки така разделението в нацията и подклаждайки политическата омраза в обществото. От “Позитано” 20 коментират, че съпричастността на Станишев към тези събития била продиктувана от

комплекс и сантимент към баща му – партизанина Димитрий Станишев

От средите на репресираните и жертви на комунизма пък задават директния въпрос – защо младият Станишев нито веднъж не посети поклоненията в лагера Белене, Куциян, Слънчев ден, Скравена? Защо веднъж не поднесе цветя на мемориала на избитите от комунистите пред НДК? Нито лидера на ПЕС, нито партията му години наред искат да дадат отговор на тези страшни въпроси. 

Впечатляващ обаче е анализът на проф. Пламен Цветков по тази болна тема:

“До скоро си мислех, че България е държава, в която живеят две нации – едните, които се подчиняват подсъзнателно на всичко руско и съветско и останалите, които се опитваме да бъдем българи. 

Но след като се стигна до там, че в края на август БСП честват с тъпани, зурли, ядене и пиене избиването на 20 ранени германски войници в един санаториум до село Жабокрек от неколцина комунистически терористи, започнах да си мисля, че

всъщност не сме две нации, а сме човеци и нечовеци в една държава

Не може да празнуваш едно събитие, което от всяка гледна точка си е престъпление срещу човечеството. За съжаление това е част от нашия несполучил мирен преход, с цената на който комунистите и кадрите на Държавна сигурност си запазиха влиятелни позиции в обществото до днес. В БСП няма нищо социалистическо, след като тя почита и се клани на Ленин и Сталин. Но трябва да напомня, че това е същата комунистическа партия, която е дисциплинирана секция на Комунистическия интернационал, а през 1990 г. се преименува на социалистическа, запазвайки същността си”, твърди един от най-добрите познавачи и изследователи на митовете в съвременната история.

Нестандартен, но автентичен поглед към тази тъжна тема дава в размишленията си и Варя Шиекова, дъщеря на  единствената жива до 2010 г.  участничка в бойната акция в местността Жабокрек. Нейната майка – Рилка Янева-Шиекова, с партизанското име Варя, е част от Рило-Пиринския партизански отряд с командир Желю Демиревски. Днес Варя възкликва: “БСП си ходи на Жабокрек и си правят някакви събрания, за да си правят някакъв имидж. Защо не поканят майка ми там? Та тя е последната останала жива от тази битка. Трябва да призная, че майка ми никога не е била любимо дете на партията. Е, все пак не искам да се изкарвам между дисидентите. Но майка ми е имала много голям актив отпреди Девети, и ако не беше голямата й уста, ако не беше критично настроена, искаща да изпълни идеалите си, щеше да направи някаква огромна кариера. Обаче тя винаги е била опортюнист, в смисъл, че винаги е казвала  какво мисли. Аз лично съм възмутена от сегашното БСП и от начина, по който се отнася към своите ветерани. Не се е случило веднъж в последните 10 години някой да се обади дори да попита жива ли е тази жена, заради която си пишат сега актив. Ето например, аз като човек  израснал в такава среда ви казвам – не ги уважавам, не желая да им бъда в партията!”