Цветана Кьосева, Факел

Априлското въстание като нещо извънредно в живота на българите e развихрило и най-негативните страни на националния им характер. Сред тях е и предателството, мотивирано от обещания за пари или – просто от страх да запазиш кожата си. Има обаче и съвсем немотивирани предателства – ей така, само и само да навредиш на съседа си, или както го е казал шопският герой Вуте: „Я не сакам да съм добре, сакам комшията да е по-зле от мене!“. В Априлското въстание се срещат предатели и от трите категории. Една от най-точните характеристики на предателството ни е оставил известният български публицист и социален психолог Иван Хаджийски в студията си „Психология на Априлското въстание“, публикувана през 1943 г.

Известният наш изследовател проф. Николай Генчев пише в книгата си „Българско Възраждане“, че „Априлското въстание започва с предателство на селянин и завършва с предателство на селянин“. Пак там той твърди, че „най-големите лични предателства са извършени от затъпели от робските условия селяни и овчари“. Да видим дали професорът е прав.

 С какво започва Априлското въстание?

 Да, мисля, че всеки го знае – с предателството на Ненко Балдювеца – име, превърнало се от цяло столетие и половина в синоним на предателство. Но нека да си припомним кой е Ненко Балдювеца, какво е направил и защо го е направил?

Ненко Стоянов Терзийски от с. Балдюво бил заможен човек – нещо като управител на чифлиците на богатите турски земевладелци в района. Службата му го сближила с турците. Ненко често ги гощавал, пиел ракия с тях, дори им станал сводник, когато търсели красиви моми и невести, и скоро сам се превърнал в чорбаджия.

Съгласно тогавашната практика, семейството на Ненко било многолюдно. Освен той и жена му, в къщата му живели още трима синове, Ангел, Иван и Събо, и три дъщери: Петкана, Лазарина и Цона.

За предстоящото въстание Ненко научил от Тодор Терзията от с. Ферезлии. Обзел го страх, че ако българите победят, едва ли ще му простят волностите с турците и решил, че и той ще участва във въстанието. По-силният мотив обаче бил, че в тая работа Ненко видял бъдещ келепир в освободеното отечество. Ето защо решил да се включи в подготовката. Но жителите на неговото село не били съпричастни към идеята. Когато дошло време до събранието в местността Оборище на 13–14 април 1876 г., в което участвали само упълномощени съзаклятници, представящи своите съселяни, Ненко се видял в чудо. Нямало кой да го упълномощи за събранието. Но той му намерил цаката. Изработил си фалшиво пълномощно, в което сам упълномощил себе си. Номерът му минал. Никой от апостолите не бил стъпил в Балдюво, за да провери, в какво положение е подготовката за въстание там.

По време на събранието Ненко се държал кротко. Слушал, слушал и се чудел защо ли е там? Като чул, че ще горят села и че ако се наложи ще трябва да се мре, се изплашил до смърт. По думите на членовете на семейството му, в Оборище Ненко казал: „Това няма да бъде; турците са много, ще се изхабят само селата, зиян ще станат и нищо повече“. Един от съзаклятниците го дочул и го сплашил с ножа си. Тогава той отговорил: „Извадиха ли те на мене нож – ще обадя аз на турците“. Тази мисъл не му давала мира и нощем. Двама депутати от Оборище – Иван Арабаджията и Крайчо Самоходов, дори разказвали, че една нощ Ненко ставал три пъти да пита налягалите около него съзаклятници: „Ами ако някой измежду нас отиде и предаде на турците, че българите се готвят да въстанат, то какво ще стане? Голяма награда ще даде правителството на този човек“.

И така, в душата на Ненко се завъртяла черна мисъл. Дали страхът от турците я е породила, или, както се твърдеше в учебниците от социалистическо време, неговата „частнособственическа психика“ е сработила, няма значение. Човешката душа понякога е не само сложна, но и неразгадаема! За историята е по-важно, че мисълта се превърнала в дело.

Тръгнал си Ненко по обратния път към къщи, но нещо го глождело в мозъка. По това време недалеч от Балдюво турците си правели събор и курбан за плодородие. Там той „изпял“ на бейовете всичко от игла до конец. Те го препратили незабавно към по-големия началник – мютесарифина в Пловдив.

Веднага новината се разнесла като мълния и турското правителство решило да вземе мерки – изпратило заптии в Копривщица. При опита им да арестуват въстаниците, както е известно, гръмва първата пушка и въстанието започва.

Какво става по-нататък с Ненко? За да му се отблагодарят и за да не го убият съзаклятниците по време на въстанието, турците го приютяват в Пазарджик. Въстанието скоро свършило, но той избягвал да се върне у дома. Заживял сред турците, които му дали правото до Освобождението да събира данъка десятък по селата из Пазарджишко. Гузната му съвест обаче не му давала мира.

По време на Руско-турската война Ненко с цялото си семейство тръгнал след турците и се установил в Цариград. След Сан-Стефанския договор и след амнистията, когато семейството му тръгнало да се връща в България, Ненко се уплашил и в последния момент се отказал. Разказват, че дал билета си за влака на някакъв беден заточеник, за да се върне у дома си, а сам останал сред чуждия свят и в неизвестност. По-късно роднините му научили, че се е навъртал доста време близо около границата, където го убили македонски революционери.

Заради съселянина си, балдювци си изпатили жестоко. Над тях легнало презрението на цяло едно поколение българи. Както пише Захари Стоянов „бедните балдювци чувстват това; те посрещат гузни, принижени наблюдателния суров поглед на чужденеца.., като се стараят да прикрият миналото“. Но, както се казва, човек не знае какво печели, когато губи! Заради близостта си с турците Ненко успял да спаси от разорение селата Ферезлии, Черногорово, Сарая и Гесеменово.

Сега да видим

 с какво завършва Априлското въстание

 – пак с предателство. Предателството е причина за смъртта на онези от войводите и съзаклятниците, които били оцелели по чудо в огъня на въстанието. Да си припомним най-напред как умира Георги Бенковски? След разгрома на въстанието, на 2 май 1876 г. с хвърковатата си чета той тръгва от Панагюрище към Балкана.

По пътя четата се разпада – половината от четниците се изгубили, други се върнали назад при семействата си, а трети – доброволно се предали на турците. Онези, които останали, на 9 май стигнали над Тетевен и се скрили в колибите над селото.

Тук водач им станал Въльо Стоилов Мечката. На 15 май той повел въстаниците уж на „по-сигурно място“ към река Костина, където била кошарата на зет му. Стигнали реката и се наредили един по един, за да минат през моста над водата. Тук ги застигнало предателството на Въльо. Шестнадесет помаци открили стрелба по тях. Бенковски паднал убит на място. Другарят му Захари Стоянов успял да се измъкне жив.

Както казахме, с предателство е свързан краят и на Копривщенската чета начело с Тодор Каблешков и Панайот Волов.

С предателство завършва животът и на четири млади момчета от Клисура – Х. Караджов, Гр. Божков, Хр. Труфчев и А. Минков. Успели да се спасят от турците, след дълги скитания те се отправят към Сопот. Стигнали до църквата, която била накрая на селото и влезли вътре през ниската ограда. В това време пристигнал поп Партени. Момчетата му казали, че искат само дрехи, за да се преоблекат, тъй като били мокри от дъжда, и обещали, веднага да се махнат.

Попът излязъл уж да намери дрехи, но побързал да съобщи за страшните гости. По това време в двора на църквата влязла и циганката Арабия. Видяла въстаниците и също съобщила, където трябва с надежда, че ще получи пари за информацията. Скоро запукали пушките и въстаниците били убити.

Не по-малко гнусен е случаят с Васил Петлешков в Брацигово. Когато турците подпалили селото, брациговци се уплашили за имотите си и отишли при турския паша, за да поискат отделение войници, с които да заловят Петлешков. Разказва се, че дори близък роднина на апостола посочил на турците къщата, в която той се криел. Войската набързо заобиколила къщата: „Тука е – викали брациговци, – да уловим тоя нехранимайко, който ще ни изгори селото и ще стане причина да ни изколят. Да го предадем – той е виновен за всичко. Ако не излезе, дайте да запалим къщата му, та да иде неговата, а да не горят людските“. Като чул какво става, Петлешков решил да излезе сам. Малко преди това взел отровата... Бил само на 35 години!

Подобно нещо се случило и с народния учител и писател Бачо Киро в Бяла черква. По време на въстанието, той заедно с четата на поп Харитон участва в сраженията с турската войска в Дряновския манастир. Успява да се спаси преди разгрома на четата и опожаряването на манастира. С големи мъки Бачо Киро се добрал до родното си село с надежда да намери закрила при своите. Крил се няколко дни в къщата на дядо Тончо Топала. Той обаче съобщил на близките си за гостенина. Те пък се похвалили на съседите, и така, скоро почти цялото село знаело всичко, което трябва.

Мълвата стигнала и до чорбаджи Тотю Димитров Франгов. Един ден турците го извикали в Павликени, заедно с дядо Кътьо и дядо Дончо Петров, за да ги разпитват за скрити въстаници. Заплашили ги, че ще подпалят селото, ако не им кажат къде се крият те. Ситуацията обаче била доста сложна, тъй като и Тотю Франгов, и дядо Дончо имали синове комити, в Дряновската чета и се криели в Бяла Черква. Уплашили се те за децата си и за да отклонят турците,

 решили да предадат Бачо Киро

 Но се случило нещо страшно! Турците им заповядали сами да заловят Бачо Киро и да им го предадат. Тримата хванали бунтовника, карали се с него цяла нощ и дори не спали, за да го пазят, за да не избяга. На сутринта го завели в една колиба, заключили го и отишли в Павликени, за да се похвалят, че са го хванали. Разказват, че докато чакал убийците си, Бачо Киро написал на една греда: „изгориха ме свои хора...”!

Това беше в началото и в края. А сега да видим какво има по средата...?

Докато въстанието било в разгара си всички се веселили и пеели. Но щом затрещели пушките и по улиците потекла въстаническа кръв, станало страшно! Много от комитите, в това число и някои от ръководителите на въстанието решили да спасят кожите си.

Ето какво пише по този повод Димитър Страшимиров:

„В общия уплах що настъпва има примери, дето животните, струва ни се, биха стоели по-високо... В бягството от Еледжик – в момента, когато войската и бошибозукът доубивали когото стигнат, баща и майка хвърлят детето си в реката, за да бегат по-леко и да спасят своите глави... В грозния момент пак на бягството в Панагюрище, един от стотиците среща на пътя си младо момче – дете, яхнало гол бащин кон и печели гората: народният водител хваща невинната жертва за крак, мета го долу – рипва на коня и спасява кожата си...“.

 Ето и по-конкретни примери: предателство изпреварва избухването на въстанието в Сливен и в Търново. Отново предателство осуетява въстанието и в Горна Оряховица. Всички тези срамни епизоди не остават без следи в националната памет. Те я травматизират и комплексират поколения наред.

Но за наше успокоение ще посочим, че

предателството в никакъв случай не е български патент

Предателства, колкото искате в историята! В света съществуват дори няколко илюстровани енциклопедии на предателите и предателствата. Нима някой може да докаже, че в България те са по-тежки и много повече, отколкото във всяка друга страна?

Библията например е пълна с предателства. Най-известният предател там е Юда, който с целувката си предава Исус Христос. Дали това е вярно, или не, не се знае. В съвременната световна богословска книжнина съществуват хиляди изследвания, които отричат този факт.

Американците си имат своя генерал Бенедикт Арнолд, който по време на тяхната революция през 1779 г. като командващ на Уест Пойнт, се опитва да предаде форта на англичаните срещу сумата от 6 хиляди лири и преминава на страната на противника. Нещо още по-скандално. Наскоро английската генеаложка Ен Грифин Бернсторф, търсейки загубеното ирландско звено в историята на семейството на американския президент Джордж Буш, открива, че той е потомък на предатели. Единият му прадядо, Ричард де Клер, граф Пемброкски, е останал в историята на Ирландия като безмилостен завоевател, чиито авантюри са довели до страдания на цели поколения. В ХII в. той предложил услугите си срещу власт и пари на нормандците, по време на нашествието им в страната. Другият му прадядо, Дермот Макмерроу, пък е описан във всички учебници по история като предател, продал Ирландия също за пари.

Националният герой на Шотландия Уйлям Уолъс, който повежда шотландския народ в борбата му за освобождаване от английска зависимост, също става жертва на предателство. Това е илюстрирано блестящо в епичния филм на Мел Гибсън „Смело сърце“, спечелил няколко награди „Оскар“.

Подобна е участта и на френската светица Жана Д'арк. От историята е известно, че по време на 100-годишната война между Франция и Англия, до 1429 г. англичаните и бургундските им съюзници успяват да завладеят цялата френска територия, северно от Лоара. Тогава едно обикновено момиче, Жана Д'арк, успява да убеди френското кралско семейство, че е призвана от Бога да поведе войските и да освободи Франция. Предвождани от нея френските войници спират англичаните при Орлеан. След едно предателство обаче Жана е пленена от бургундците и продадена на англичаните, които я изгарят на клада заради ерес.

Какво да кажем пък за пионера Павлик Морозов от с. Герасимовка, Свердловска област, прославен от съветските средства за информация като участник в борбата с кулаците в периода на колективизацията? В началото на 30-те години на миналия век, в името на верността си към партията, това момче предава на съветските тайни служби дори собствения си баща-кулак. В резултат той е изпратен в Сибир за 10 години, а синът е наречен комунистически герой!

Историята на всеки народ е белязана както от ярки проблясъци на подвизи и героизъм, така и от мрачни сенки на падение. В този контекст ние, българите, естествено не изглеждаме по-добри, но и със сигурност не сме по-лоши от другите народи.

Последвайте Faktor.bg в