Поне 3 милиона италианци са потомци на древните българи

Светослав Пинтев

Още през 1942 г.  италианският историк Винченцо д'Амико обръща внимание на това, че в Италия навсякъде, където през Средновековието е имало български общности, са вдигнати и църкви, носещи името на  св. Андрей Първозвани. Той е бил патронът на християнизираните ни предци. Древните българите са строили храмове, посветени на първия апостол на Христос. Има хипотеза, че култът към св. Андрей Първозвани  май идва в Италия с конниците на Алцек.

Пише го дори в документи на Римската църква. Ето какво казва  един от тях: „Разпространението на култа към св. Андрей става по време на лангобардското владичество /VI –VII в./ и е дело на българите, повикани да заселят някои земи, обезлюдени след войната с Византия.
Италианските историци Угели и Орсини, изследвайки  живота в Беневентското херцогство, установяват че през онази епоха тамошният храм се казва св. Андрея ди Палофернус.  

Този светец е покровител на българите

Палофернус е староримското име на областите на северозапад от Черно море, т.е. вероятно управляваните от Алцек части от Велика България, местата където според преданието е проповядвал самият първи Христов ученик св. Андрей Първозвани. Според писанията той покръства там в християнството 70 000 езичници. Българите просто тачат светеца, защото проповядва в старите им земи в Скития, преди да бъде разпънат в гръцкия град Патра.

700 селища на Апенините са основани от прабългари

Винченцо д'Амико пише: „Лазаруването е пролетен обичай, който по всяка вероятност произхожда от езическите чествания на слънцето... По-характерни са танците на нестинарите в Странджа. В Италия такива обичаи се срещат със запалените огньове в стотици села през нощите на юни, за празниците на Сан Антонио и Сан Джовани, а около тях – свирни, песни, стрелби и танци. Те са в провинциите Молизе и Абруци. В областта Сан Андрея ди Конца, Авелино, и днес в последната събота на май девойките играят танци като тези на лазарките.”

Д'Амико  стига до извода: „От една обща рекапитулация можем да преброим над 700 населени места в Италия, малки и големи, с български произход, при среден брой на жителите с около 2000 души за всяко селище. Така получаваме около 1 400 000. Но като вземем в предвид разпръснатите по други селища, се приближаваме до числото 3 000 000. Зоната на Абиатеграсо и провинциите Кампобасо, Беневенто и Акуила са обитавани от над една десета от това число”.

            Книгата „Историята на  Лангобардите” на хрониста Павел Дякон  е основният източник, свидетелстващ  за  присъствието на  българите  на   Апенинскя полуостров. За тях подробно пише  в глава26 II и глава 29, V, Според летописеца, те са се установили за първи път в Италия, идвайки заедно с лангобардите през 568 година. Някои  други източници обаче твърдят, че това е станало още по-рано. Вече сме писали, че техни отреди са били ударната сила на византийския Цезар - пълководеца Флавий Велизарий , живял  между  505  и 565 г. след Христа, magister militum per Orientem, от 534 г. единствен консул на Източната римска империя