Светослав Пинтев
Още през 1942 г. италианският историк Винченцо д'Амико обръща внимание на това, че в Италия навсякъде, където през Средновековието е имало български общности, са вдигнати и църкви, носещи името на св. Андрей Първозвани. Той е бил патронът на християнизираните ни предци. Древните българите са строили храмове, посветени на първия апостол на Христос. Има хипотеза, че култът към св. Андрей Първозвани май идва в Италия с конниците на Алцек.
Пише го дори в документи на Римската църква. Ето какво казва един от тях: „Разпространението на култа към св. Андрей става по време на лангобардското владичество /VI –VII в./ и е дело на българите, повикани да заселят някои земи, обезлюдени след войната с Византия.
Италианските историци Угели и Орсини, изследвайки живота в Беневентското херцогство, установяват че през онази епоха тамошният храм се казва св. Андрея ди Палофернус.
Този светец е покровител на българите
Палофернус е староримското име на областите на северозапад от Черно море, т.е. вероятно управляваните от Алцек части от Велика България, местата където според преданието е проповядвал самият първи Христов ученик св. Андрей Първозвани. Според писанията той покръства там в християнството 70 000 езичници. Българите просто тачат светеца, защото проповядва в старите им земи в Скития, преди да бъде разпънат в гръцкия град Патра.
700 селища на Апенините са основани от прабългари
Според него близо 3 милиона италианци са техни потомци. В труда си ”Протобългарите в Италия” той се позовава на редица стари документи, говорещи за присъствие им на Апенините през вековете. Според учения българите за първи път донасят и започват да отглеждат ориз в Италия. Установяват и други непознати дотогава на полуострова земеделски практики. Което значи, че още тогава са били не само конен народ, но и отлични стопани, когато са в мир.. Всъщност-точно заради това им разрешават да се заселят там. Много от българските обичаи, останали от езичеството, се срещат и в някои области на Италия, забелязва още в следата на миналия век професорът. Той ги изследва и установява, несъмнената им
близост с тези в Дунавска България
Винченцо д'Амико пише: „Лазаруването е пролетен обичай, който по всяка вероятност произхожда от езическите чествания на слънцето... По-характерни са танците на нестинарите в Странджа. В Италия такива обичаи се срещат със запалените огньове в стотици села през нощите на юни, за празниците на Сан Антонио и Сан Джовани, а около тях – свирни, песни, стрелби и танци. Те са в провинциите Молизе и Абруци. В областта Сан Андрея ди Конца, Авелино, и днес в последната събота на май девойките играят танци като тези на лазарките.”
Д'Амико стига до извода: „От една обща рекапитулация можем да преброим над 700 населени места в Италия, малки и големи, с български произход, при среден брой на жителите с около 2000 души за всяко селище. Така получаваме около 1 400 000. Но като вземем в предвид разпръснатите по други селища, се приближаваме до числото 3 000 000. Зоната на Абиатеграсо и провинциите Кампобасо, Беневенто и Акуила са обитавани от над една десета от това число”.
Книгата „Историята на Лангобардите” на хрониста Павел Дякон е основният източник, свидетелстващ за присъствието на българите на Апенинскя полуостров. За тях подробно пише в глава26 II и глава 29, V, Според летописеца, те са се установили за първи път в Италия, идвайки заедно с лангобардите през 568 година. Някои други източници обаче твърдят, че това е станало още по-рано. Вече сме писали, че техни отреди са били ударната сила на византийския Цезар - пълководеца Флавий Велизарий , живял между 505 и 565 г. след Христа, magister militum per Orientem, от 534 г. единствен консул на Източната римска империя
Коментари (0)