"Какво ще помислите за художник, чиито картини съвременната критика нарича „низки”, „долни”, „глупави”, „достойни за презрение”?

Не знам за вас, но аз ще реша, че говорим за Ел Греко, чиито живот лесно се разказва, но чието творчество не се описва с думи прости. А и с думи сложни не може, макар че някои още опитват."

                                                                                                                                                           Пламен Асенов

На 7 април 1614 г. в Толедо угасва погледът на Доменикос Теотокопулос – човекът, когото светът ще запомни като Ел Греко. Той не просто рисува, той деформира физическата реалност, за да разкрие една друга, по-висша и неспокойна истина.

Животът му е пътешествие между светове – от слънчева Крит, през ренесансова Венеция и Рим, до мистичния, духовен Толедо. Ел Греко не се вписа в каноните на своето време. Докато неговите съвременници търсят анатомична точност и баланс, той избира удължените фигури, сякаш разтеглени от копнеж по небето, и цветове, които сякаш не бяха от този свят – студени лилави нюанси, наелектризирано жълто и наситено, почти болезнено синьо.

Неговите платна не са просто портрети на хора, а портрети на души. Светците му не стоят здраво на земята; те се носят в ефир, обгърнати от светлина и мрак, които само отразяват вътрешния пламък. В „Погребението на граф Оргаз“ Ел Греко успява да съедини земното и небесното в една картина, в която няма граници – просто две измерения, които дишат в синхрон.

Днес, векове след смъртта му, Ел Греко не изглежда съвременен от много от много „стари майстор“. Неговата експресивност, смелостта му да жертва логиката на перспективата в името на емоционалния израз, го правят предтеча на модерното изкуство. Той е първият, който разбира, че истинската живопис не започва от платното, а от онова специфично усещане, което остава, когато се опиташ да погледнеш директно към божественото.

Ел Греко ни остави Толедо не такъв, какъвто е бил през XVII век, а такъв, какъвто го е виждал неговият вътрешен взор – призрачен, драматичен и вечен. Той си отива от този слят, оставяйки своите фигури завинаги устремени нагоре, напомняйки ни, че понякога, за да видим истината, трябва да се откажем от това, което очите ни просто виждат и мислят за реалност.