Президентът на САЩ Доналд Тръмп отново влезе в ролята, в която е „най-убедителен“ – човек, който говори много, мисли малко и често се обърква в днешната реалност.

По време на заседание на кабинета той реши да демонстрира географска креативност, като премести остров Диего Гарсия директно… в Ирландия. Да, същата онази Ирландия, която в неговия разказ се оказа „островът“, по който Иран едва ли не стрелял ракети, а Великобритания „не искала да му даде подкрепа“.

Реалността, разбира се, е по-скучна – Диего Гарсия е стратегическа военна база в Индийския океан. Но в света на Тръмп географията е въпрос на настроение, с географските понятия - абстракция.

И ако това е просто езиков гаф – добре. Само че президентът почти успя да вкара САЩ в алтернативна реалност, в която страната „удря Иран с ядрено оръжие“, преди в последния момент да се усети и да смени версията с бомбардировачи B-2 и „най-великата въздушна атака в историята“.

След подобен словесен хаос логично последва добре познатата стратегия: повече самохвалство, по-малко съдържателна мисъл.

Заседанието постепенно се превърна в демонстрация на липса на концентрация – забавен говор, объркани мисли и моменти, които се загатваха от мимиките на лицето му. Наблюдателни зрители отбелязват и друг детайл – характерното посиняване на ръцете му, което администрацията упорито обяснява с… твърде много ръкостискания.

За финал Тръмп остана верен на познатия сарказъм, този път срещу сомалийски имигранти, които определи като „хора с нисък коефициент на интелигентност“. Коментар, който не просто допълва абсурдността на картината.

И ако всичко това звучи като лошо написан сценарий – проблемът е, че не е. Това е реалността, в която Белия дом понякога прилича повече на импровизирана сцена, отколкото на официално място, където се вземат важни и знакови решения. Нещо повече - когато географията започне да се размива, ядрените думи се изпускат „по грешка“, а реалността се определя от импулса – вече не става дума само за смотанщина, а по-скоро за риск.