У нас в последно време доста се говори за благосклонно отношение на съда към извършителите на престъпления. Дават се доста примери, най-красноречив е последният с убиеца от Австралия, който предсрочно бе освободен от апелативния съд в София. Мнозина обвиняват съдебния състав, но би трябвало да насочим вниманието към разбирането за понятието  „права на човека“ в нашата наказателноправна юриспруденция.

За съжаление цялата конструкция на наказателните закони и най-вече на наказателно-процесуалния кодекс (НПК) e създадена да защити извършителя на деянието - обвиняем, подсъдими, осъден. Просто правните норми от процесуалното наказателно право, пък и от материалното, водят до този извод. Това е твърде печално за едно уж модерно общество, в което се отдава примат на правонарушителите за сметка на изправната страна - пострадали, жертви, хора, които си изпълняват правните задължения и изобщо спазват правния ред. В подкрепа на осъдени, обвиняеми и подсъдими се изказват разни „правозащитници“ , неправителствени организации и всякакви други, които дори се намесват в работата на съда. Те дори изпращат препоръки до съда, когато се разглежда конкретно дело, с мнение, че дадено лице - извършител на престъпление - се е поправило или че е добър човек, работел, „грижел се за семейството“ и пр. метаюридически аргументи, които ,освен че не би трябвало да имат нищо общо с правото, но и преповтарят действията на едновремешните първични партийни организации от времето на социализма.

Пак в тази тенденция се изказват разни „политолози“, „социолози“, „социални антрополози“, повечето от които не само че не са юристи, но са бивши „преподаватели“ по научен комунизъм. Техният глас се чува повече от гласа на юристите, но има и нещо друго. Повечето от тези „правозащитници“ 

проповядват диалектическия материализъм – 

те друго и не знаят. А диалектическият материализъм е зараза не само за науката, но и за обществото като цяло. Изповядването на диалектическия материализъм в правото и юриспруденцията води до подобни марксистко-ленински извращения, при които папагалски се повтарят тези за „правата на човека“ или за това, че „правото регулирало обществените отношения“. Чуете ли от някой юрист подобна банална марксистко-ленинска дефиниция, да знаете, че той е твърд привърженик на диалектическия материализъм. От техните „разсъждения“ следва, че правото не създава събития, че то не е създател на отношения или на това, което наричаме правна действителност, а само регистратор на събития, те. е фактическите отношения и без друго се развиват, а правото само ги регистрира.

Затова се стига и до подобни пороци и отклонения от нормалното, нормосъобразно поведение на правоприложните и правораздавателните органи. Защото те не се концентрират върху строго нормативното и конкретно третиране на даден случай, а вземат под внимание разни метаюридически, т.е. неправни- социални, народняшки, психологически, възпитателни и пр. доводи, които са далеч от правото. Но нашата правна система им позволява да правят такава постановка. Просто законът у нас е създаден като че ли за престъпниците, а не за жертвите или за правомерните граждани.

И последния случай с австралиеца-убиец е доказателство за това. Родителите на жертвата не са страна в съдебното производство по условното предсрочно освобождаване на престъпника. Те трябва да разчитат на благоволението на други органи, в случая на прокуратурата. В случая главният прокурор постъпи законосъобразно и правилно, при това и бързо, но винаги ли ще е така ? Роднините на жертвата нямат право на самостоятелна жалба, те могат само да отправят молби и сигнали, но те не носят пряк правен ефект. Затова пък съдът се е съобразил с мнението на „правозащитниците“, на маркс-ленинците, угодил е на техните искания, казал им е чрез правния акт: Разбира се, ние уважаваме вашето мнение, както едно време съдът уважаваше мнението на Партията- с главно „П“, естествено. 

Тогава какво излиза? 

Изводът е печален, а именно, че демокрацията у нас като че ли е създадена за престъпниците, защото правомерния човек, този, който спазва правните норми, той фактически няма нужда от ограничения, забрани, изобщо от това, което правните норми повеляват. Правонарушителите са истинските ползватели на демокрацията - тук включваме явните, признати с влязла в законна сила присъда престъпници, олигарси, измамници, мошеници, толерирани от казионни и други структури и т.н. Законите би трябвало да се променят така, че да принудят и неизправните хора да нагодят своето поведение до едно правомерно държане, т. е.  да не вършат престъпления, закононарушения, гражданскоправни деликти.
Следователно  трябва да направим трансформация от формална, книжна, фасадна демокрация към реална демокрация. Под понятието демокрация трябва да разбираме спазването на правния ред. Да се изоставят втръсналите ни диалектико-материалистически баналности за плурализъм, многопартийност, права на човека, обществени отношения и пр., а да се даде примат на правния ред, който да бъде главният ориентир на демокрацията. А диалектическият материализъм да се забрани със закон, т. е. всички онези псевдознания за обществото, правото, философията, социологията. Правото не е регистратор на събития, то е създател на събитията, правото  казва какво да настъпи в действителността, а не правозащитниците и научните комунисти. В нашия случай това е едно и също - има покритие между научни комунисти и правозащитници. Всички научни комунисти станаха правозащитници. Преди говореха за ръководната роля на Партията, 

сега проповядват „ценности“- 

едно понятие, което е неправно и нищо не значи. То е понятие без съдържание, общи приказки и диалектико-материалистически дърдорковщина.
Правният ред изисква на първо място съобразяване с истината. Истината е най-важният принцип не само на правото, но и на целия живот във всичките му аспекти. Пак от тази гледна точка, би следвало т. нар. съкратено съдебно производство изобщо да изчезне, да бъде заличено като правен институт от нашето наказателно  право. Защото при него подсъдимият признава фактите и обстоятелствата от обвинителния и  акт и получава благословията на съда. Но къде е истината ? Какво признава той, дали признава истината или това, което законът услужливо му подсказва да признае, за да получи благословия , т. е значителна рестрикция на наказанието. 

Съкратеното съдебно следствие е противоконституционно,

защото противоречи на принципа на обективната истина, то е една своеобразна търговия между подсъдимия и съда. То е толериране на неправомерното поведение, подигравка с жертвите и пострадалите, както и с техните наследници.

Когато истината и справедливостта се институционализират чрез правните норми, едва тогава можем да говорим за същинска демокрация. Останалото е диалектически материализъм и правозащитна дейност, т .е търговия с правото.