Александър Мотил, Foreign Policy 

През 2019 година изглежда, че Русия винаги е била и винаги ще бъде неизменно заинтересована да запази авторитарната си власт у дома и имперския контрол извън границите си. 
Според тази гледна точка, руският президент Владимир Путин е просто поредният руски управник, ревностно отстояващ естествените приоритети на своята страна. 

Последствията за Запада са очевидни
 
Ако Путин действа по същия сценарий, по който и всички останали преди него, то в отговор трябва да се върви или към компромис с неговия авторитаризъм и експанзионизъм или да се започне война срещу него.
А война не иска никой.
Но какво ако Путин не отстоява неизменните и обективни национални интереси на Русия?
Може би той, подобно на всички останали лидери, се е превърнал в заложник на субективни представи, идеологии, унаследени структури на властта, водещи към такава политика, която не винаги съответства на насъщните интереси на Русия.
Както е известно на всеки, който познава историята на Русия, а и на която да била друга страна - нито една държава не може да отстоява едни и същи интереси в цялото протежение на историческото си съществувание, тъй като и държавите, и обкръжаващият ги свят постоянно се променят.
Днешна Русия не е Московия отпреди 600 години. А монголите не са Запада. 
И независимо от повърхностните сходства, Путин не е Иван Грозни. 

Непреходност и неизменност — това са фикции
 
В същото време географията и стратегията имат немалко значение. В резултат на това външната политика става производна на геополитиката, националните интереси и идеологиите, както и на типа режим, личността на лидера, историческия момент, контекста и много други фактори.
За да бъде разбрана руската външна политика, трябва да бъде изучено историческото развитие на Русия. Преди всичко, съвременна Русия трябва да бъде разглеждана като 

наследница на съветската империя,
 
тоест, като извънредно централизирана държава, в която руската основа определя вътрешната и външната политика на неруските републики. И освен това в нея задължително трябва да виждаме продукт на внезапния разпад на империята.
В историята има множество свидетелства за изменчивостта на руските национални интереси.  
През XIII век се появява самопровъзгласилата се московска държава, която става праобраз на съвременна Русия. Това е миниатюрно княжество, борещо се за власт с други такива дребни княжества, намиращи се в географска близост до него.
Повече от всичко те се стремят да отхвърлят така нареченото "монголско иго". През 1380 година Дмитрий Донски разгромява монголите на Куликово поле. През 1480 година великият княз Иван III прекъсва зависимостта от монголите, а 70 години по-късно московитите завладяват Казан и Астрахан. В този период никой в Москва не мисли за такива "непреходни и неизменни" руски интереси като господството над Украйна или Босфора, защото Москва е твърде малка, намира се твърде далече и продължавала да се страхува от монголската заплаха от изток.
Следващата експанзия на Московия в Сибир и покоряването му продължава 70 години, от 1581 до 1649 година, и е осъществена главно със силите на ловците на животни с ценна кожа, който търсели бързо и лесно забогатяване (след тях там отиват казаците и армията). 
При това в Русия не са разсъждавали за геостратегически и национални интереси. Даже към началото на XVI век Украйна и Османската империя не влизат в сферата на интересите на Московията.
По това време тя основно мисли за Литва, Полша и Швеция, които воюват помежду си и с московитите.
И едва във втората половина на XVII век в резултат от нескончаемата вражда между поляци, московити, турци-османци, кримски татари и украински казаци Московия анексира източните украински територии и излиза на Черно море.
По този начин Украйна и владенията на турците за пръв път стават за Москва район представляващ стратегически интерес.
Петър I съществено променя представите за националните интереси на Москва.
След дълго пътуване по Европа той решава, че страната му има нужда от модернизация. 
Петър се вслушва в съветите на украинското духовенство, че неговата империя, която вече се наричала Русия, трябва да заяви, че 

води своето начало от древната държава Киевска Рус, 

центърът на която се намирал на територията на днешна Украйна. Тези идеологически стъпки не били продиктувани от непреходни и неизменни национални интереси. Петър е можел и да не предприеме пътуването си в Европа, а украинското духовенство да не го убеди, че легитимността на Руската империя ще укрепне, ако бъде направено манипулативно тълкувание на "Киев, майката на руските градове" и Рус бъде обявена за прародителка на Русия.
Когато Руската империя влиза в непосредствен контакт с турците и техните съюзници кримските татари, напрежението между двете велики държави става неизбежно. Но неумолимата експанзия на Русия към Черно море след Петър I е следствие преди всичко на отслабването на Османската империя и представите на руснаците за турците като врагове на християнството.
В равна степен се добавят и някои геостратегически интереси, главният сред които е "необходимостта" да бъде контролиран Босфора. Слабостта, упадъкът на мюсюлманските народи, а също така усещането на Русия за някаква "просветителска и цивилизационна мисия" също стават причина за руската експанзия в Средна Азия и на Кавказ през XIX век, в резултат на което се получава империята, която се разпада в периода от 1918 до 1921 година.

Империите завършват своето съществувание по различен начин
 
Много от тях изпадат в упадък и с течение на времето губят територии, но имперската сърцевина поддържа минимални идеологически, икономически, военни, културни и политически връзки с бившите си колонии.
В резултат превърналата се в независима държава имперска сърцевина рядко започва кампания за възстановяването на изгубените територии  — по простата причина, че ги е изгубила дълго преди пълния разпад на империята.
Добър пример за това е Османската империя. Нейните загуби започват още с провалената обсада на Виена през 1683 година, а към началото на Първата световна война почти са приключили. Сърцевина на бившата империя става Турция, възникнала през 1919 година. Но нейна главна задача е не връщането на имперските територии изгубени почти 300 години преди това, а утвърждаването на собствената независимост и проблемите с гръцкото и арменското малцинства, живеещи в пределите и.
Но има и друг път. 
Рожбата на Петър I - Руската империя се разпадна в периода от 1918 до 1921 година, когато се намира на пика на своята териториална експанзия. Доколкото разпадът на историята се случва внезапно и заедно с разрушаването на монархията  засяга и други аспекти на живота, икономическите, идеологическите, културните и политическите връзки между болшевишка Русия и бившите колонии са относително здрави. 
Болшевиките решават да пристъпят към възсъздаване на империята, което към 1922 година довежда до възникването на Съветския съюз.
Съветската империя започва да се разпада, когато генералният секретар Михаил Горбачев започва "перестройката", а официално Съветският съюз е разпуснат на 31 декември 1991 година. 
Буквално в един миг на картата се появяват 14 независими неруски държави, чиято "нерускост" трябвало да бъде подсилвана.
Но много имперски връзки, свързващи ги със сърцевината на империята Русия са се запазили в неизменен вид.

Мнозинството руснаци смятат своя народ и своята държава за нещо повече от останалите, смятайки, че 

Русия все още има цивилизационна мисия по отношение на другите народи от постсъветското пространство
 
Руският език и култура продължават да доминират, в немалка степен благодарение на съветската политика на русификация. Запазена е и инфраструктурата на единното икономическо пространство - например, нефто и газопроводите, гарантиращи дългосрочна зависимост от Русия.
Самата Русия наследи огромна армия и оръжеен арсенал, докато в неруските страни се наложи да бъдат създавани собствени армии от остатъците на това, което им оставят съветските въоръжени сили.
Неруският елит на новите неруски държави беше тясно свързан с руския елит и далеч не винаги беше предан на своите нови държави. И накрая, руснаците като цяло и техният елит в частнос, изпитваха чувството на унижение заради загубата на империята и бяха изпълнени с решимост отново да направят своята страна велика.
Затова няма нищо странно в това, че Путин, както и неговият предшественик, се стремяха към възраждане на империята. При Елцин този процес протичаше меко, главното направление беше развитието на Организацията на независимите държави, а също така защитата на уж потисканите руски и рускоезични малцинства в бившите съветски републики.
Но при Елцин в постсъветска Русия се случи икономическа катастрофа, процъфтяха корупцията и престъпността. 
На Путин му провървя, тъй като той се оказа на нужното място в нужното време. Когато той стана премиер, а след това президент икономиката на Русия започна да се възстановява заради поскъпването на енергоресурсите, които страната изнася.
В тази светлина путинската анексия на Крим и войната в източна Украйна са слабо свързани с "непреходните" руски интереси. По-скоро, Путин искаше да види Русия отново велика и 

страдаше от параноя спрямо Запада и НАТО, 

които през 2008 година обещаха да приемат Украйна и Грузия.
Но преди всичко той видя как революцията на Майдана създаде заплаха за неговата диктаторска власт. Имперската идеология, слабостта на Украйна, както и чувството за уязвимост се обединиха, така, че агресията стана неизбежна.
Ако стратегическата цел на Запада е в създаването на стабилни и благополучни неруски държави, способни да се противопоставят на руското господство и готови да сътрудничат с една примирила се с ограничените си размери, демократична и неагресивна Москва в рамките на взаимно изгодни отношения, то как Западът и съседите на Русия да се справят с имперските амбиции на Путин?
Първо, Западът и съседите на Русия трябва да престанат да подхранват имперската мания на величие на Москва, която твърди, че нейните национални интереси задължително предполагат хегемония над съседите и, което би придало легитимност на руския имперски проект.
Русия няма неизменни национални интереси, и всички империи с времето губят своята идеологическа настъпателност. Същото ще се случи и с Русия, ако не и попречат заблуждаващите се западни политици.
Второ, те трябва да прекратят укрепването на икономическите, политическите и военни връзки между Русия и нейните бивши колонии, особено на основата на господството на Русия. 
Те трябва да съдействат за по-тясната интеграция на неруските държави в европейските структури за сигурност и икономика, да оказват целенасочено военно съдействие в отбраната им, уравновесявайки превъзходството на Русия, което ще помогне на малките държави да се съпротивляват срещу нейната агресия.
Преди всичко, Западът е длъжен да помага за енергийната диверсификация, помагайки на неруските държави в разработването на собствени находища и енергоресурси. 
Като минимум, Западът трябва изцяло да се откаже от проекти от типа на "Северен поток-2" и
 
никога да не се подмазват на Путин, 

както това прави американският президент Доналд Тръмп.
За съжаление, Западът също така трябва да се подготви и за най-песимистичните сценарии в Русия като например разпад на държавата и даже пълният и крах.
През 1918-1921 година руската постимперска сърцевина с лекота преодоля, завладя всички неруски държави, които придобиха независимост при разпада на империята. Възраждането и се случи относително бързо и лесно. 
Днес Русия продължава да е регионална велика държава, но не и достигат сили, за да възстанови истинската империя.
Тя е в състояние да завладее части от отделни държави или изцяло малки страни, например, Естония или Латвия. 
Но не и е по силите да върне под своята власт Казахстан, Узбекистан или Украйна. 
Не е ясно дали ще успее да подчини отново Беларус.
За съжаление, опитите за възраждане на империята могат да доведат до дестабилизация в съседните на Русия страни, както и в самата Русия.
Путин има грандиозни геополитически амбиции. 
Те обхващат цяла Африка и Близкия Изток. Такова имперско "пренапрягане" на силите не може да продължи дълго. В някакъв момент, и то не в толкова далечното бъдеще, външнополитическите ангажименти на Путин съвсем ще заприличат на тези, които поемаше СССР по времето на Леонид Брежнев. И тогава организираното или неорганизираното отстъпление ще стане неизбежно.
Не по-малко важно е и това, че

 Путин създаде квазифашистка държава,

 която е прекалено централизирана, корумпирана, не е в състояние да осъществи модернизация, но затова пък майсторски е усвоила изкуството на репресиите. 
А доколкото Путин е гръбнакът на тази държава, с неговото оттегляне ще се оголят всички вътрешни недостатъци, а държавата ще бъде атакувана или от амбициозните елити, или от недоволните маси.
Колкото  и парадоксално да е това, но Путин се превърна в най-злият враг на Русия, при това именно защото иска да я превърне в авторитарна империя, а тя не е годна за тази роля.
 Превод: Faktor.bg