Радев се превръща в оръжие, чийто спусък не контролира

Николай Ненчев

Моята битка с Румен Радев започна много преди той да бъде превърнат от български генерал и командир на Военновъздушните сили в политик и кандидат за президент по проекта на руския генерал Леонид Решетников.

Това никога не е било междуличностен конфликт. Това е сблъсък между две визии за България – дали да бъдем демократична държава, ориентирана към съюз с демократичния свят, или 

ничия земя, поставена под руски диктат, 

контрол и зависимост. Това са два различни свята, в които патриотизмът има само едно измерение – да отстояваш свободна, независима и демократична България. Именно това беше и моят политически фокус като министър на отбраната.

В този контекст е важно да си припомним фактите. Румен Радев напусна армията с аргумента, че моето решение, подкрепено от Народното събрание, за съвместна охрана на българското въздушно пространство с нашите съюзници от НАТО представлява предателство към националната сигурност и националния суверенитет. Той нарече това решение унизително и дори го сравни с Ньойския договор. Още тогава бях убеден, че няма нито историческа, нито политическа представа за причините и последиците от Ньойския договор. Бях убеден и в друго – че тези внушения не са негови, а са част от политически сценарий, изготвен в кръга на Леонид Решетников.

Не беше случайно, че беше избрано именно сравнението с Ньойския договор, без да се посочат историческите обстоятелства, при които той е подписан. Целта беше 

да се събудят страхове

 и да се противопостави България на собствените ѝ съюзници – политика, която Радев провежда и днес.

Радев беше против решението ми да прекратя договора с руската РСК „МиГ“ и да подпиша междудържавно споразумение със съюзническа Полша за поддръжката на българските МиГ-29. Заради това решение бях подсъдим повече от осем години по дело, по което Радев беше свидетел. Днес обаче самият той преговаря с Полша, използвайки същите аргументи, които тогава яростно отричаше.

Той твърдеше, че унищожавам Военновъздушните сили. Твърдеше, че застрашавам живота на българските пилоти. Заедно със своето протеже Димитър Стоянов, който по-късно стана министър на отбраната, разпространяваше неверни твърдения за състоянието на българската бойна авиация.

Това не беше просто политическа полемика. Това беше целенасочена

кампания, която обслужваше чужд интерес 

за сметка на националната сигурност на България.

Знаех, че тогава обществото трудно би приело аргументите на един политик срещу пагоните на генерал, независимо колко несъстоятелни бяха неговите твърдения. По сценария на Решетников Радев разчиташе, че ще реагирам емоционално и ще го освободя от армията. Това щеше да го превърне в удобен „патриот“, „мъченик“ и „жертва“ на властта – образ, който впоследствие да бъде използван за политическия му възход.

Разбирах, че всяка прибързана реакция би обслужила именно този сценарий. Българското общество имаше нужда от време, за да различи фактите от пропагандата. Това време ни струваше скъпо, но винаги съм вярвал, че истината е дъщеря на времето.

През всички тези години не съм мълчал. Не съм преставал да критикувам и да изобличавам политиката на Румен Радев. Никога не съм имал съмнение накъде води този път и докъде може да стигне.

Днес много от нещата, за които предупреждавах, вече са очевидни. Не очаквам покаяние. Не очаквам и признание от онези политици, които години наред му служеха и оправдаваха действията му. Това не е присъщо на политическата ни култура.

Очаквам нещо много по-важно – подкрепата на будното и свободно гражданско общество. Очаквам зараждането на онзи демократичен контрапункт, който ще се противопостави, ще изобличи и ще победи рискованата политика и лошото управление, олицетворявани от Румен Радев.

Президентските избори тази есен ще бъдат арената, на която ще започне изграждането на реалната алтернатива на Радев. На тази арена трябва да излязат националните приоритети на демократична България.

Румен Радев 

разделя обществото, ерозира националната сигурност

 чрез погрешна външна политика и обслужване на чужд, а не на българския национален интерес. Той се превръща в инструмент на оръжие, чийто спусък не контролира.

Това може да доведе до тежки икономически и обществени последици. Въпросът вече не е дали трябва да бъде политически изолиран, а кога ще започне този процес. Нека тази изолация започне още сега.