Ралица Асенова, майка на намерения мъртъв до връх Околчица Николай Златков, част от групата на Ивайло Калушев стартира своя поредица във фейсбук. Тя е посветена на шесте жертви от драмата „Петрохан“. Асенова обяснява, че прави това, защото „…медиите и официалните лица сякаш искат да забравят за това ужасяващо престъпление. Това вече не е голяма и сензационна новина и явно не заслужава внимание. А през последните два дни наблюдавам раздвижване и отново натискане на нелепата официална версия.“ 

В своята поредица тя иска да разкаже за Ивайло, Дечо, Пламен, Ивей, Ники и Алекс, да покаже нови аспекти от личността им. Всеки своеобразен очерк за жертвите ще завършва с информация за това как  е умрял.

 „Опитите ми да събудя тези, които искат да спят удобно, затрупани с илюзии, няма да спрат. Няма да се подчиня и да наведа глава пред агресивното налагане на една безумна лъжа като версия за това чудовищно престъпление“, категорична е в своите намерения Ралица Асенова.

Дечо! 

Фин, мил, благ, лоялен и щедър — толкова щедър. Щедростта, която съм видяла от него, не е в обикновения, буквален смисъл — да дава, черпи и купува неща. Аз имах привилегията да виждам много по-фина и дълбока щедрост — ненамеса във времето ми горе с Ники, недокосване на любимата храна, която приготвях за Ники, както и той за мен. Дечо никога не пипаше тази храната, която си приготвяхме с Ники, въпреки че всички опитваха от нея. Той не го правеше и всички знаехме защо — за да има от любимата храна за Ники и съответно от любимата ми храна, която Ники беше приготвил за мен.

Веднъж разбра, че един от неговите хлябове ми е любим и оттам нататък при всяко мое качване горе този хляб ме чакаше — неизменно приготвен и топъл в момента на появата ми в хижата. А Дечо никога не беше наоколо, за да му изразя благодарността си. Появяваше се след часове и бързо казваше:

„Няма защо, не е нищо кой знае какво, че съм приготвил този хляб.“

И с нежната си усмивка отиваше да работи.

Вечер, докато си вършеше ангажиментите в хижата, вървеше с челник. Винаги знаех, че ако видя светлина от фенер някъде по коридорите, това е милият Дечо, който 

върши неща тихо и буквално невидимо

Когато му изразявах възхищение от невероятните чаши, които правеше, той само се усмихваше и навеждаше поглед — видимо се притесняваше от комплиментите и затова започнах да ги избягвам. Толкова скромност и добрина никога не бях срещала в един човек.

Оплетох му шал. По поръчение на Ники оплетох шалове за всеки един от тях и одеала. Наслаждавах се на мечта да плета без куки само с пръсти и оплетох на Ники, после на Иво и на Сашо и разбира се на Ивей. Ники ме помоли да оплета и на останалите. Помня как когато дадох шаловете за Пламен и Дечо Ники им се обади по радиостанциите и те бързо дойдоха и си ги взеха. Дечо беше толкова мил, че си уви шала веднага и седя с него цял ден докато бях горе и си се разхождаше увит с червения шал, който му бях направила! 

Разказите на Ники за това как 

той никога няма нужда от нищо,

 а дава всичко, което има за всички, никога не ми омръзваха. Той беше истински пример за щедрост в пълния смисъл на думата.

Любимите им колбаси, които носех горе, никога не съм виждала Дечо да ги пипа. Когато питах Ники дали той изобщо яде от Петроханките, Ники казваше, че се съмнява — просто защото знае, че са любими на всички останали, а това за Дечо е достатъчна причина да не ги докосва, за да има за другите.

Ники се ядосваше много на нещо — последната порция от някакво ядене никога не се пипаше. Всеки оставяше за другите и така тя оставаше неизядена и накрая трябваше да се изхвърли. Ядосваше се, но го казваше с толкова обич, защото се гордееше с тези безкрайно добри хора, които винаги мислеха първо за другите, преди да помислят за себе си.

Дечо беше намерен мъртъв до кучешката колиба на Дурин, заедно с Пламен и Ивей. От изтеклата снимка в медиите се вижда, че е с кръстосани крака и свита лява ръка под гърдите. Тази ръка е окървавена, лицето му е с охлузвания и силно потъмняло. По цялото му тяло е имало охлузвания. 

Как ги е получил — не става ясно. Както не става ясно и

 как, “самоубивайки” се, е успял да си кръстоса краката и ръката

 и да падне точно до тялото на Ивей, в посока, обратна на разположението на телата на Пламен и Ивей. Телата са подредени едно до друго. Или може би някой от разследващите трябва да обясни как са успели да „изчислят“ как да се самоубият така, че да се подредят при падането си по начина, по който се вижда на снимката.

И защо лицето му е с толкова охлузвания? Защо ръката му е окървавена? Защо тялото му не е покрито със сняг, при положение че през цялата нощ е имало обилен снеговалеж?

Все въпроси, на които 

няма отговор

Сам ли се е наранявал, преди да се „самоубие“? Или ще ни бъде обяснено, че някой от другарите му го е наранил?

Всички в България видяха записите от камерите и начина, по който общуват помежду си моите близки. Всеки, който ги познава, знае колко добри приятели бяха и колко се ценяха и обичаха.

Остават много отворени въпроси, на които никой не иска да даде отговор. Единственото, което ни се повтаря като мантра от медийните екрани, е че няма външна намеса. Странно е тогава как трите тела на Пламен, Ивей и Дечо се озовават до кучешката колиба, подредени едно до друго — без външна намеса.

Този прекрасен, благ и безмерно добър човек, собственик на счетоводна фирма, не е имал никакво основание да сложи край на живота си. И който и колкото и упорито да го твърди — според тази снимка от местопрестъплението това трябва да бъде обяснено с наистина сериозни и неопровержими доказателства, преди човек със здрав разум да повярва на версията за самоубийство.

Съжалявам, Дечо, за всичко, през което ти се е наложило да минеш. Съжалявам, че не успях да прекарам повече време с теб в разговори за твоето и моето творчество. Съжалявам безкрайно, че никога повече няма да опитам вкусния ти хляб.

Благодаря ти безкрай за всичко.